Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (23)

Глава двадесет и втора

Сабана кей

Епстайн мразеше да бъде изолиран по такъв начин. Цели двадесет години беше разговарял без риск за себе си. Информацията, която беше осигурил за израелското разузнаване, беше прекалено важна. Тя можеше да спести много средства, защото указваше местата на оръжията и къде са терористите. Но беше принуден да изчаква. Повече не беше установил контакт. Не можеше да разчита и на американците. Авилов се приближаваше, въпреки че го преследваха неотлъчно. Затова трябваше да действа. Да действа там, което винаги беше опасно.

В това време повечето от мъжете на острова се хранеха в главната квартира, приличаща на ферма. Там бяха настанени Лернър, Ал Зави, Саид и хората от охраната. На около двеста метра от нея бяха бараките за оксиженистите и електротехниците, които щяха да бъдат евакуирани, когато пристигне подводницата. Руските семейства живееха в къщичките за работниците. Плажът беше прекрасен, храната — изобилна. Момчето на Авилов обичаше да лови риба. Всички търпеливо очакваха да пристигне Звездата. Епстайн знаеше, че те щяха да бъдат убити веднага, след като капитан Авилов достави своя кораб. Бяха взети като заложници само за да бъде изнуден руският командир. Щяха да оживеят, само при условие че той поиска да ги види, преди да предаде Звездата.

Сабана кей беше променила правилата, по които той беше свикнал да работи. Това беше една от причините Епстайн да не одобрява стрелбата с реактивни снаряди. „Северна звезда“ носеше ядрени бойни глави. Той познаваше тези хора. Ако крилатите ракети се приземят в Израел, целият Среден изток щеше да пламне.

Епстайн смени своята натруфена полковнишка униформа с чифт отпуснати бермуди с цвят каки, стара тениска, сандали и седна на кея. Изпъна дългите си крака, като се взираше в чистата зелена вода. Кеят се простираше на около километър и половина навътре в изкопания от кубинските инженери канал. Експлозивите стояха есе още складирани в работилницата. За заблуда, по цялата дължина на кея бяха струпани купища рибарски мрежи.

Епстайн притежаваше еврейски респект към хората, които са постигнали нещо. Лернър обаче беше спекулант от висока класа. Дейвид отдавна беше престанал да се надява, че Господ ще слезе на Земята и ще наложи своите морални закони. От опит се беше убедил, че той се беше предоверил на човека.

По кея крачеше Саид. Той извади джобния си диктофон и започна да диктува съобщение.

— Е, банкере, не прилича на грандхотелите, с които си свикнал, но все пак се живее — каза той, като се доближи до него.

— Хората плащат хиляди на ден за плаж като този, Саид. Ако само беше предвидил да има и жени наоколо!

— Прав си — намръщи се Саид. — Но знаеш какъв е Фазах по време на операция. Това е пълна глупост, ако питаш мен. Жените карат мъжа да се отпусне.

— Може би не иска американците да помислят, че бихме могли да направим нещо толкова просташко.

— Майната му! — Саид се разсмя от сърце. — Ако той мисли така, кой ли е дивакът?

Хамед абу Шариф също се засмя.

— Как е жената на Авилов и нейната приятелка? — Загледа се натам, където двете жени и децата им се виждаха върху един сърф.

— Както трябва — отговори Саид. Не можа да скрие вълчата си похот. — Ще ги имаме, след като си отидат съпрузите им.

Значи щяха да бъдат изнасилени и след това убити. Като в пустинята. Саид се беше ожесточил в нечовешки суровите условия. Беше станал коравосърдечен от пожарищата. Епстайн се засмя. Рано или късно някой трябваше да прекъсне този дяволски кръг.

— Какво правиш тук? — попита Саид.

Епстайн му показа диктофона си.

— Писма. Отвътре ми гори.

— Обядва ли?

— Достатъчно. Какво се знае за Звездата?

— Според Фазах, ще пристигне навреме.

— Изправени сме пред нещо голямо, нали? Ядрена подводница. Мислех, че руснакът ще се предаде, докато се опитва да победи американците в собствената им игра. Следващия път той може да бъде в лагера им, когато му изпращат бомбите си.

Саид сякаш не се вълнуваше много от това.

— Настъпва нова епоха. Пустинният вятър ни е научил на едно нещо.

— Как да пазим арабските си задници?

Чертите на Саид се вкамениха.

— Започвай и не спирай. Ако Хюсеин беше взел Риад, щяхме да диктуваме условията на половината свят.

Епстайн сви рамене.

— Мохамед проповядва мир. Той е най-великият посредник на Земята. Никога няма да каже: „Бомбардирай Ню Йорк!“

— Никога не е бил на границата на отчаянието.

— Имаш право, Саид. Имаме ли леководолазен дихателен апарат? Гмуркането тук би било великолепно.

— Имаме екипи за водолази, с които може да се работи на подводница. Маски, плавници, шнорхели. Един от моите хора има дихателен апарат. Ще го заема за тебе.

— Благодаря ти.

В ума на Епстайн започна да се оформя неясен план. След като Саид се върна в базата, той седна и се опита да го проясни. Проблемът беше, че без помощ нямаше да се измъкне жив оттук.

— Извинете, сър — стресна го женски глас.

Катя Авилова беше хубава жена на средна възраст. Трябва да е била прелестна на младини. Кестенявата й коса, дълга до раменете, беше вече прошарена. Сребърните нишки тръгваха от челото назад. Винаги така си беше представял магьосниците. Това й придаваше нещо ефирно, пленително. Кожата й имаше розов оттенък от излагането на тропичното слънце. При положение че беше родила две деца, фигурата й беше стегната и атлетична. Беше облечена с къси бели панталони, синя блуза и маратонки. Стилно, практично. Можеше да се грижи за себе си. Би могла да бъде и еврейка. Очите й блестяха от тайните, които криеше. За момент завидя на Авилов. Почувства силно сексуално желание. Но това беше жена за един мъж. Беше свикнала да си спестява удоволствията. Това го накара да ревнува. Натъжи го.

— Говорите ли руски? — попита тя.

— Малко — отговори Епстайн, — но никой не овладява произношението на руския, както и никой не учи арабски. Затова английският е обичайният ми език.

Тя се засмя:

— Английски? Добре.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Онази лодка там. Малката. Може ли да я използваме? Синът ми иска да откривателства. Знаете какви са момчетата.

— Не — каза Дейвид, — нямам деца.

— Съжалявам.

Стана му болно от начина, по който произнесе думата. Като че ли се е лишил от нещо наистина хубаво. Поиска му се да й разкаже живота си. Какво му ставаше? Знаеше отговора. Беше си представял живота с жена като тази. Да има семейство и малка къща…

— Съпругът ви скоро ще бъде тук, госпожо Авилова.

Лицето й светна:

— Наистина ли? О, толкова се радвам да чуя това. Наричайте ме Катя, моля ви. Нямам търпение да се върна в Хавана.

— Аз съм Хамед абу Шариф.

Тя протегна ръка:

— Приятно ми е да се запознаем…

— Хамед — помогна й той.

Наполовина оформените идеи се изясниха. Внезапно той взе решение.

— Вижте, мисля да се гмурна във водата. Ако нямате нищо против, ще ви взема със себе си. Ще осигуря маска и шнорхел за момчето.

За момент очите на Катя Авилова се свиха. Епстайн знаеше какво си мисли тя. Каквото си мислят добре изглеждащите жени. Беше наблюдавал наистина хубавите жени как вървят по улицата. Гледат пред себе си. Никога не поглеждат никой мъж в очите, от страх да не си помисли той, че го съблазнява. Но Катя леко се изкашля, сякаш се обвиняваше за своите мисли. Топло се усмихна.

— Да, разбира се. На Миша това ще му хареса. Наистина сте много мил.

Епстайн искаше да се държи гордо като войник. Това наистина щеше да му дойде много, защото вероятно тя щеше да носи бански костюм. Приятните мисли бяха помрачени от това, което Саид и неговите хора замисляха да направят с нея. Тя щеше да пожелае смъртта, защото това, което беше пазила единствено за Авилов, включително и собственото си достойнство, щеше да бъде унищожено. Внимаваше да не се промени изражението на лицето му. Би ли могъл да позволи това да се случи? Гърлото му пресъхна. Очите на Катя отново се стесниха. Сякаш виждаше през маската вътрешния му конфликт. След това се отдалечи по кея, за да извика Миша. Да го доведе при добрия човек, който щеше да ги изведе в морето.