Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (16)

Глава петнадесета

АЦПИК

Умората затваряше очите на Маккензи, когато той и Бел слязоха по стълбата на хеликоптера. Бяха мокри и изтощени. Не бяха спали около двадесет часа. Притесняваше се за Бел. След като го бяха качили на спасителния самолет, седеше мълчалив. Накрая промълви:

— Капитан Маккензи?

— Да?

— Замръзвам. Ако вие нямате…

— Ти се разстрои, след като падна летеца — каза Маккензи. — Ще рапортувам аз. Всички можеха да загинат, ако ти не беше се досетил какво става.

— Но и онази подводница избяга заради мен — каза Бел. Вярваше в това. „Ако можех да се съсредоточа“ — помисли той. — Истина е, сър. Ти нямаш представа какво става вътре в мен.

— Лейтенант, онази подводница успя да избяга, защото нейният капитан е мъдрец. — Лицето на Маккензи внезапно стана свирепо. — Никой днес не можеше да победи Авилов. Разбираш ли? Нито ти, нито аз. Нито който и да било. Това беше неговият ден. Следващият път може би ще бъде наш. Може и да не е. Марк, влез вътре. Време е да поговорим.

Маккензи имаше удобна квартира, мебелирана оскъдно и простичко. Единственото разкошно нещо беше терасата с мебели от виеща се палма и прекрасна гледка към океана. Когато телефонът иззвъня, Мак се обади и отговори кратко:

— Добре, ще дойдем. Уиски? — попита той Бел.

— Бих поседнал с чаша качествен алкохол — отговори Бел, като простираше ризата си на парапета да се суши. Слънцето топлеше приятно.

Маккензи напълни чашите.

— Това се отразява на способността ти да командваш. Искам да знам какво се е случило в Австралия!

Бел се стегна:

— Сър, този проблем е приключен.

— В докладите — да. Като съдя по днешния случай, не мисля, че си го надживял.

— Комисията по разследването намери…

— Разбира се — каза Маккензи, — един травмиращ епизод. Недостатъчни основания за деквалификация. Но аз видях какво се случи днес върху носещата повърхност. Това още живее в теб. Дръж го там и то ще те съсипе. Повярвай ми, знам, че е така.

— Сър, да, сър — промълви Бел сковано.

— Не ме наричай „сър“.

— Това е нещо, което трябва сам да преодолея.

— Защо? Не е особено голяма добродетел да искаш сам да се справиш. И аз мислех така, но това щеше да коства кариерата, брака ми, мене самия. Позволи ми да ти помогна, синко.

Бел остави чашата си.

— Благодаря за питието, сър.

Маккензи въздъхна. В Бел виждаше собствения си младежки ентусиазъм. Разстройваше го също и неговата упорита гордост.

— Много добре. След десет минути са ни приготвили горещ душ след акцията.

Събраха се в контролния център. Гневният Колби водеше своята ескадрила. Образуваха отзад студена, стегната малка група.

Всеки аспект от операцията щеше да бъде оценяван от двама адмирали. Върнън Тъкър, заместник-командир, отговарящ за подводниците. Той беше къдрокос, посивял мъж със загоряло, съсухрено лице. Другият адмирал — Джоу Джентил — кривокрак мъж със силни ръце и тъжно лице, беше заместник в ръководенето на битката над водата. С тях беше и офицер от АЦПИК — командир Брейди Роувинг. Тук беше и Джеф Стафи — програмният ръководител на базата. Добре изглеждащ млад инженер, облечен с поло, памучна военна униформа и мокасини. Той носеше черен малък компютър, който постави на дългата маса срещу залата.

— Първо ще прегледаме запис на всичко, което се е случило там — съобщи Стафи. — Ще видите мултикомпютърен анализ на въздушната, повърхностната и подводната акция. Той е направен от центъра за контрол на бойните действия върху самолетоносача „Рентген“ и „Джаксънвил“. Ако има въпроси, може да спрете и да фокусирате върху специфичния аспект.

Повече от час им отне да сортират компонентите на задълженията. Като наблюдаваха по този начин, не можеха да не се възхитят на брилянтната тактика на Авилов. Тъкър и Джентил бяха честни хора. Нямаше дори опит за някакви обвинения относно изпускането на „Северна звезда“. Вече към края Тъкър каза:

— Нека да задържим тука, Джеф. Командир Моран, това трябва да е първото ви въвеждане в подводническата война. Искам да използвам тази възможност и да ви поздравя с добре дошла в службата.

— Благодаря, сър. Горда съм да бъда тук.

— Мак, вашите бъдещи командири вероятно направиха най-добрия си опит. Нещо да добавите?

— Да, сър. Те се държаха като бойци. Добър, настъпателен, сплотен екип. Авилов просто правеше това, което най-малко очаквахме.

Тъкър кимна с глава и погледна към него.

— Всеки, който би отгатнал, че Авилов ще излезе на повърхността над самолетоносача, е по-умен от мене. Добър опит. Някакви препоръки?

Маккензи направи технически анализ, който изненада Бел с детайлите си. Тъкър правеше забележки, като кимаше от време на време. Когато Маккензи свърши, той каза:

— Нещо друго? Някой друг?

— Сър?

— Да, командир Колби?

— Сър, днес имахме един инцидент, в който почти изгубихме екипажа на хеликоптера. Според нас отговорни са бъдещите командни офицери.

Флин заговори, преди да помисли.

— Хей, ние не сме…

Тъкър го прекъсна:

— Господин Флин, моля да обуздавате този добре познат ирландски характер. Аз бих желал да изслушам командир Колби.

Колби продължи яростно:

— Адмирале, ако бяха изчистили истински повърхността с локатора, можеха да чуят нашия „Червен лъв“ 610 и да избегнат кабела. Вместо това, те се закачиха и това стана причина хеликоптерът да се разбие.

Тъкър се намръщи.

— Мак?

Маккензи говореше спокойно:

— Господин Бел е този, който спаси екипажа на хеликоптер 610.

— Бих искал да знам как? — попита Колби.

— Върнете анализа обратно. Той показва, че „Рентген“ дава команда „Напусни района“ — отговори Маккензи. — Хеликоптер 610 нямаше право да извършва локационно потапяне в тази точка.

— Имаше комуникативно несъответствие — ядоса се Колби — Вашият екип налетя на него и го издърпа от небето.

Бел имаше вид на болник. Джесика постави ръка на рамото му.

— Спокойно, Марк. Колби просто е един глупак.

Бел прошепна разтревожен.

— Неговите лъжи ще натежат в моите документи. Не мога да преживея това.

Една от най-основните разлики между котката и лъжата е, че котката има само девет живота. Бел забеляза едно друго качество, което правеше Маккензи един от най-авторитетните капитани на подводница във флота. Той беше непреклонен.

— Заповедта за спускане, която би могла да потопи хеликоптера, беше отменена от лейтенант Бел — продължи Маккензи студено. — Той единствен правилно предположи, че кабелът се е закачил и заповяда спешно изкачване на повърхността. Моят перископ доказа, че господин Бел е прав и аз изкачих кораба.

Колби изглеждаше така, сякаш щеше да експлодира. Мачкаше кепето си и стискаше креслото, сякаш облегалката му беше врата на Маккензи.

— Командир Колби, как е вашият пилот? — попита Тъкър.

— Ще живее. Не благодарение на подводниците. Сър, не ме интересува кой е бил отговорен. Мой човек падна заради него.

— Може би ще ви е интересно да знаете, че господин Бел скочи, за да спасява пилота ви — отбеляза Маккензи.

Колби насочи обвинително пурата си.

— Той го хвърли там. Това е, което знам.

Тъкър потисна група неодобрителни гласове и взе решение.

— Съжалявам, господин Бел. Длъжен съм да свикам формална комисия. Утре сутринта ще прегледам записите. Добре, това е засега. Заемете местата си в океана. Връщаме се към „Северна звезда“. Имаме много малко време, дами и господа. Очаквам максимални усилия. Мак, може ли да те видя?

— Да, сър.

Колби издърпа хората си, като процеди:

— Аз ще те видя по-късно.

Бел пъхна ръце в джобовете си и напусна залата ядосан и потиснат. Вън Флин и Джесика се присъединиха към него.

— Не се безпокой, Марк. Маккензи ще ни защити сто процента — каза Флин.

— Тогава защо е тази комисия? — попита Бел.

— Просто формалност — увери го Джесика.

— Надявам се да е така.

— Ти ще се оправиш ли?

— Да. Вероятно трябва да вървите — отговори той. Енергийните му запаси бяха вече на привършване. Всичко, което искаше, беше да се наспи.

Тя се усмихна:

— Трудно беше на подводницата. Ще се видим по-късно.

— Ще те видя, Джес — каза Флин. Гледаше я с възхищение. — Божичко, това е жена. Видя ли я днес? Беше великолепна.

— Може би просто ще я прибавиш към списъка си, Джейми — подкачи го Бел. Думите му бяха пълни със симпатия, но Флин се обърна ядосан към него.

— Нямах това предвид. Тя е различна.

— Хей, съгласен съм. Съжалявам.

— Добре — каза Флин укротен.

Бел беше изненадан. Значи Флин чувстваше нещо към Джесика Моран? Дори Бел го беше виждал с много жени. Сегашният му избор го изненада. Завоеванията на Флин бяха легион обожателки. Те принадлежаха към различни типове, но всички виждаха в него чаровния пират поет. Намираха го неотразим. Джесика изглеждаше по-възрастна, по-груба и по-зряла от повечето. Още повече че тя явно не отговаряше на чувствата му. Той се чудеше дали Флин може да се чувства наранен от това, както повечето мъже. Отхвърлянето му щеше да бъде новост за него.

Слънцето беше ниско в небето. Няколко моряка се припичаха на плажа. По-надолу играеха волейбол. Флин купи студена бира. Седнаха на слънце.

— Чувствам се кофти, че изпуснахме онази подводница. Не мисля, че някога ще стана достатъчно добър — каза Бел сериозно.

Флин чертаеше линии по изпотената бутилка:

— Марк, наистина го мисля. Рег и аз сме добри. Може би по-добри от повечето. Но ти може да бъдеш поставен в друга лига.

— Просто се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре.

Флин тръсна глава. Внезапно му стана тъжно:

— Нищо подобно, самохвалко. Единствено по-добър е капитан Мак. Ние смятаме, че ти ще заемеш неговото място един ден. Много хора се учат да бъдат командири. Все едно да мериш костюм. Или ти става, или не. Костюмът стои изключително добре на Рег, и на мен. На Джес — също, уверявам те.

Бел се засмя.

— Много си скромен.

— Както винаги. Но ти… добре, аз чувствам, че ти просто сякаш си роден да бъдеш командир на подводница. Както ние сме създадени да работим за теб. Това е странно усещане.

Бел се замисли върху това. Беше добро чувство. Както баща му беше казвал… и Твен: „Истинският пилот не се грижи за нищо на земята. Само за реката. И неговата гордост е по-голяма от гордостта на кралете“.

Бел каза:

— Искам да си почина, Джейми. Благодаря ти!

— Разбира се.

— И късмет с Джес.

Флин се замисли за момент.

— Това очевидно ли е?

— За приятел. Просто се надявам… че няма да те боли.

Флин го погледна с тъжни очи:

— Прекалено късно, приятелю. Но О’Флин ти е благодарен за загрижеността. Върви да отморяваш. Всички имахме дълъг ден.

Картър се дръпна настрани от другите. Видя, че Флин бащински прегърна Бел. Разбра, че и той самият щеше да го подкрепи. Едва успя да скрие успокоението си. Ако Бел излезеше чист, това щеше да провали Рансъм. Той знаеше, че записите ще оправдаят Бел. Освен, ако не ги…

Джеф Стафи беше останал последен. Картър изчака в стаята за безопасност на назначенията, докато той отмине. След това се върна обратно в контролната зала. В работната секция зад стъклената стена имаше компютри и комуникативни конзоли. На оперативната секция беше монтиран голям видеоекран, съдържащ оригинални данни. Отвори първата от няколкото кабини. Търсеше къде Стафи е съхранил главния запис. Провря ръка над светлосиня кутия. Документите бяха пълни с дати… Той можеше да промени данните за Бел с много леко редактиране. Включи компютъра. Пръстите му блуждаеха по клавиатурата. Каквото и да направеше, беше по-добре от дяволската алтернатива, която подозираше. Дискът все още беше натоварен. Водеше своя вътрешна война, докато слушаше тихото бръмчене и пиукане. Като че се обръщаха колела в мозъка му. „Има стотина мъже, които биха се заклели, че си техен любовник…“ Възелът в стомаха му напомни за честта и дълга му. Рансъм… Бел… Дамгосал е целия му живот. Невъзможно е да се бориш с лъжата. „Има стотина мъже, които биха се заклели…“

— Рег, да нямаш допълнително домашно?

Картър скочи. Зад него стоеше Стафи. Трябва да беше се върнал за нещо.

— Искам да бъда по-добре подготвен — излъга той неубедително.

— А може би си готов да извървиш дълъг път, за да помогнеш на приятел? — предположи Стафи. Гледаше го замислен.

Господи, Стафи си мислеше, че е тук, за да помогне на Бел.

— Виж, исках само да се уверя… Добре, ние сме доста привързани. — Опита се да звучи убедително.

— Колби е никаквец. — Стафи намигна. — Но ти не трябва да се притесняваш. Аз знам какво разказват записите. Бел е бил правия. — Натисна бутона „инсект“. — Трябва да скрия това, разбираш ли?

— Разбира се. — Картър се потеше. — Нали няма да кажеш на никого?

— В никакъв случай. Ти си от този вид приятели, които бих искал да имам, ако попадна в затруднение. Рег, не се безпокой. Материалът е заключен.

— Благодаря, Джеф. Много благодаря.

Стафи размести записа и заключи кабинета. Картър прикри чувството на загуба и потъване. Пъхна ръце в джобовете — да не види спътникът му, че треперят.