Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (13)

Глава дванадесета

„Джаксънвил“

— Господин Рандъл, направете дълбочината ни 900 метра. Бавно напред. Сър, ние сме в позиция, близка до бойната група.

— Добре направено, господин Картър — поздрави го Маккензи.

Беше манипулирал подводницата прецизно. Не допусна нищо непредвидено. Ако имаше нещо, то беше, че е прекалено съсредоточен. Това все пак не беше семейната му кола. Когато разговаряха, той направи забележка на Картър. Той изглеждаше още разтревожен. На Маккензи, като учител, задължението му беше да открие какво точно го безпокои. Дали беше добре приспособен към напрежението на истинските тренировки? Мак осъзна, че би трябвало да разговаря повече с екипа си. Самият той не беше егоист. Трябваше обаче да преодолее усещането си, че задаването на лични въпроси е нахлуване в собствена територия. Много добре знаеше, че сам човек с нищо не би могъл да се справи.

— Преминаваме към следната координация: госпожица Моран — помощник-командир, господин Бел — контрол на оръжията, господин Флин поема контролната кабина. Заведете ни до „Махън“. Много време е минало. Той чувства това, може да се обзаложите. Останала е само седмица. Може би вниманието му е отслабено.

— Поемам контролната кабина. Господин Рандъл, направете дълбочината ни 180 метра.

— 180 метра, разбрах.

Флин удължи антената, за да могат да слушат разговорите по радиото. Разрушителите бяха под тревога. Хеликоптерите от ескадрилата на Колби бяха във въздуха и търсеха „Северна звезда“. Чуваха се много разговори между пилотите и координатора, който се намираше на самолетоносача. Неговият призивен сигнал беше „Рентген“. Той завладя командната кабина бързо и ядосано.

— „Рентген“, 610.

— Давай, 610.

— Искаме разчистване на десет километра, за да направим проверка.

— „Роджър“, 610. Разчистено е.

Това беше изискване за потапяне на ехолокатори в огромната диря на самолетоносача. Там шумовете и условията във водата затрудняваха забелязването на подводницата.

— 610 извършва потапяне.

— „Роджър“.

— „Рентген“, „Червен лъв“, 610. Следващо потапяне след Майката — 237 към 6.

— „Роджър“, 612.

— Добре ги е тренирал Колби — отбеляза Маккензи.

— Ще стане весело, ако проклетите им бойни глави ударят нас вместо Авилов — каза Флин самодоволно.

Маккензи се усмихна. Флин беше много самоуверен. Както казваха — роден боец. Ако не можеше да надхитри противника, той би се забил право в него. Маккензи разбираше, че злобата в тона на Флин не беше истинска. Гордостта предизвикваше усещането във всеки нормален човек, че неговата професия е най-важна, най-ефективна, най-основна. Удивително беше колко лесно моряшката враждебност към пилотите се смени с дълбоко и искрено съчувствие към трудната работа в небесата.

Флин наблюдаваше екрана на локатора в командната кабина.

В центъра на отсека се забелязваше нова следа.

— Оператор, идентифицирахте ли този контакт?

— Идентифициран е като биологичен. Риба.

— Благодаря, господин Спрингфийлд. Осигурете курс напред и слезте към дъното. Искам да вляза откъм фланга им.

Спрингфийлд за момент гризеше молива си.

— Да, сър. Мога да го направя.

Флин грабна микрофона на вътрешния телефон.

— Говори капитанът. Приближаваме бойната група на самолетоносача и в следващите няколко часа ще се опитваме да се промъкнем в обсега на разрушителите. Ултра тихо. Това не е строева тренировка. Изключвам.

Вътрешно Маккензи се опитваше да си отговори на въпроса дали би могъл да изработи по-добър план от този на екипа си. Реши, че не би могъл. Беше съзидателно и умно. Бел беше забелязал празнина в защитата на бойната група и беше допуснал, че Авилов ще се възползва от нея. Неговата подводница се управляваше от новото поколение. Единствено спешността, предизвикана от атлантическото бягство на Авилов, го крепеше още като капитан. Той знаеше това.

— Продължавайте да работите все така добре, Джейми — чу се да казва Маккензи.

— Благодаря, капитане — отговори Флин, като пристъпваше от крак на крак. — Това е удоволствието от лова.

— Джейми, бих искал да хапна нещо — обади се Картър.

— Разбира се, Рег. Господин Спрингфийлд, поемете задълженията.

Картър си направи сандвич в каюткомпанията. Беше дълбоко загрижен. Направо извън себе си, но раздразнителността и избухливостта не бяха присъщи за него. Разбра, че Маккензи забеляза това в контролната кабина. Може би трябваше да им каже. На Мак можеше да се довери. Но ако го направеше, кой от тях двамата пръв би пожертвал заради адмиралските си амбиции?

— По дяволите — изруга той.

— Господине?

Беше забравил за стюарда.

— Гледай си работата — изстреля той.

Мъжът се мушна обратно в камбуза, като че го бяха зашлевили. „Господи, какъв съм глупак“ — помисли си Картър.

Той беше религиозен. За него човешката душа наистина съществуваше. Вярваше, че да направиш лошо на човек, означава да причиниш страдание на душата му. Имаше ли начин да разруши кариерата на Марк, без да опетнява душата му? Започна да мисли как да бъде в услуга и на Рансъм, и на Марк. Да измъкне момчето от пипалата на адмирала означаваше, че на часа е свършено с него. Алтернативата дори си имаше име — да се съюзиш със сатаната.

 

 

Атлантически център за подводни изпитания и контрол

— Сър, „Джаксънвил“ е в претърсвания район. Мак все още е оставил командването в ръцете на екипа си — съобщи Червения Кадо.

— Добре. — Гарвър изплю парче тютюн, което здраво се беше прилепило към устната му.

— Може ли да говоря честно, сър?

— Разбира се.

— Там ситуацията никак не е добра за нас. Защо не използваме Мак още веднъж? Защо продължаваме да се придържаме към решение, което може да осуети действията ни в спешен случай?

— Защото винаги ще има спешни и непредвидени обстоятелства. И то в най-скоро време. Мислиш, че след като се разпадна Съветският съюз, е дошъл краят на конфликта? Китай продава оръжие, въпреки че е остаряло. Северна Корея прави атомна бомба. Япония воюва с истинска армия. За това се нуждаем от учители. Да създаваме нови капитани. Така ще подготвя най-добрия флот за следващия век. Затова отказвам. Няма значение колко добър е човек. Идва време, когато трябва да бъде преместен. Само глупакът се съпротивлява — мъдрият приема.

— И Мак ли?

— Той няма избор.

Гарвър погледна датата върху часовника на стената. Имаха една седмица, за да спрат Авилов.

Само една седмица!