Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (11)

Глава десета

„Джаксънвил“

Маккензи прочете съобщението на „Аугуста“. Авилов е продължил своя път. Тъй като времето го притискаше, той не можеше да направи много. Мак трябваше да го последва.

Напрежението в контролната кабина нарасна още повече, когато Маккензи предаде това на екипа си. Часовете на стрес бяха се отпечатали върху тях. Жестоката действителност ги промени. Страшно е да се подготвяш да бъдеш убит. Маккензи почувства това. За новите му капитани войната щеше да се разрази прекалено скоро.

— Познавам капитан Скоти — каза той. — Ако Авилов е минал покрай него, това показва само колко е добър. Може би е използвал китовете, за да избегне засичането.

— Китове? — изненада се Флин. — Това е новост за мен.

— Да се надяваме, че и ние сме новост за него — каза Джесика.

— Команден пункт, операторът е. Нов контакт на повърхността.

— Идентифицирай го — заповяда Маккензи.

— Компютърът казва, че това е „Карън“, разрушителят от Норфлок. Движи се бързо, капитане. Тридесет възела. Изглежда се е насочил към бойната група.

„Карън“ носеше два хеликоптера ASW. Маккензи помисли, че Гарвър иска да ги присъедини към групата. Това беше идеална възможност да прехвърли командването на Джесика Моран.

— Господин Бел, очаквам от вас да превземете обратно контролната кабина, за да осъществите своя план. Предлагам госпожица Моран да го започне, като ни включи в групата по прикриването на „Карън“. Госпожице Моран, поемете командването. Господин Бел, заемете се с контрола на стрелбата.

— Да, сър.

Беше исторически момент. Джесика се изкачи на платформата с перископите и отговори:

— Поемам контролната, сър. Господин Спрингфийлд, осигурете ми курс за пресрещане на „Карън“.

Джесика се зае с вътрешната телефонна уредба.

— Добро утро, „Джаксънвил“. Говори капитан Моран. Знам, че някои от вас са чули за грозната мълва, че жена ще поеме командването на този кораб. Позволете ми да го отрека категорично. На тази подводница заповядва военноморски офицер. Сигурна съм, че ще продължим професионално да изпълняваме задълженията си, за да спасим честта и името на „Джаксънвил“. Знам, че мога да разчитам на вас!

— Машинно, готови за включване на моторите! — заповяда Джесика.

— Машинно, разбрах.

— Оператор, разстоянието до контакта?

— 10 000 метра и се приближава.

— Благодаря.

— Какъв е твоят план? — попита Маккензи.

— Възнамерявам да се реем във водата и да чакаме „Карън“. Когато мине над нас, ще се прилепим под нея.

— Добре. Тръгвайте.

Тя пое дълбоко въздух и скочи.

— Господин Рандъл, направете дълбочина 900 метра.

— 900 метра, разбрах.

— Господин Флин, пригответе за ултра тихо.

— Ултра тихо, разбрах.

— Оператор, информация за разстоянието до целта.

— Оператор, да… 7000 метра… и се приближава.

През следващия един час Джесика продължи да придвижва „Джаксънвил“ към „Карън“. Може би си въобразяваше, но екипът изглеждаше отпаднал и мудно изпълняваше заповедите й. Мъчеше се това да не я разконцентрира, но след половин час почувства, че трябва да дръпне Маккензи настрани.

— Сър, дали всички преднамерено се бавят?

Маккензи също го беше забелязал. Не искаше да мисли, че някой съзнателно пречи на Джесика Моран само защото беше жена. Явно беше обаче, че не са в най-добрата си форма.

— Този вид напрежение е от умора — каза той. — Това е от затвореното пространство. Не се безпокой. Работи, Джесика. Ти се справяш добре.

— Слушам! — Беше благодарна на Маккензи за подкрепата. Въпреки това не можеше да види същия екип, който работеше под негово или на Бел командване. Нямаше я предишната енергичност. Какво ставаше? Натрапчивите мисли я преследваха, но тя трябваше да се вземе в ръце.

— На заповяданата дълбочина сме, госпожо — информира я Рандъл.

— Благодаря. Кормилото 10 градуса надясно.

— 10 градуса кормилото, разбрах.

— 10 градуса надясно кормилото — настоя Джесика. — Повтаряйте заповедите ми точно.

— Да, госпожо. Съжалявам — промърмори рулевият.

Подводницата толкова приличаше на нейния кораб за подводно спасяване. Равновесие, цистерни с въздух, шест степени на придвижване. Тези неща й бяха станали втора природа. Започна да се чувства като у дома си. Нормално. Убеждението, че може да се справи, скова стомаха й.

— Машини стоп! Пригответе се за изкачване!

Маккензи започна подробно да й обяснява какво би могла или трябва да направи в този момент. Тя попиваше всичко като гъба. Ясно се виждаше любовта, с която работи. Джесика почувства, че той прави това просто за да я обучава. Може би не беше толкова лошо. Добрите наставници често излизаха от редиците на добрите практици. Той беше търпелив и добронамерен. Тя не можеше да иска повече от първото си обучение.

Видя го да притиска слепоочията си.

— Главоболие ли, сър? И вие ли?

— Съвсем слабо — призна той. — Не се безпокойте.

— Разстояние на контакта 3000 метра и приближава — съобщи Бел.

— Навигатор, нужна ми е посоката.

— Предполагам 18… 0.

— Много добре, следвайте я.

— 180, разбрано.

Джесика ги издигна на 600 метра и плъзна подводницата напред към крайцера. Продължи по-дълго, отколкото й се искаше, но все още й се струваше, че забавянето не е умишлено.

— Главен по наблюдението, какво става?

Той се държеше за гърлото.

— Чувствам слабост, госпожице. Вие ми се свят.

— Обади се да те заместят и иди да те прегледа докторът. Как ще работите в това състояние? Вече приближаваме.

Той се усмихна:

— Добре, госпожице. Благодаря.

Само след минути от помещението за торпедата се качи друг мъж. Там беше пушил. Това развесели Джесика. Сети се за едно анимационно филмче, в което някой с кибритени клечки осветяваше надписи. Единственото място на кораба, където беше разрешено пушенето, беше помещението за торпедата.

— Дяволско нещо — чу тя новия да се оплаква на Рандъл, докато заемаше мястото си. — Да не можеш да запалиш. Цигарата ми угасна.

Това беше последната следа. Джесика веднага се досети. Летаргията, главоболието, цигарата. Разбира се. Проблемът, който срещаха постоянно в ограничените пространства на подводницата.

— Джейми, провери кислородното съдържание във въздуха.

— Защо? — намеси се Маккензи.

— Сър, имаме главоболие. Този мъж току-що се оплака, че цигарата му е изгаснала. Вече ви споменах за летаргията. Мисля, че нивото на кислорода е спаднало.

— Пристъпете към проверката, господин Флин — съгласи се веднага Маккензи.

— „Карън“ е на 100 метра от нас — рапортува операторът.

— Продължавайте да се приближавате, госпожице Моран.

— Да, сър. Две трети напред… Поддържай скоростта! — заповяда Джесика.

Когато „Карън“ заплува отгоре, шумовете се усилиха. Щом стигнаха своя максимум, Джесика се възползва от момента.

— Господин Рандъл, направете дълбочината ни 100 метра. Напред!

„Джаксънвил“ се плъзна под „Карън“ и се установи с нейната посока и скорост.

— Сър, ние сме с целта — каза Джесика Моран.

Одобрението му беше бързо и изречено на глас.

— Справяте се много добре, капитане. Бяхте права и за нивото на кислорода. Беше по-малко от два процента. Достатъчно, за да предизвика летаргия и някои по-сериозни проблеми, ако не бяхме се усетили навреме. Сега изпомпваме допълнително количество за компенсация.

— Радвам се.

Сега Джесика се чувстваше по-добре. А и малкият излишък на кислород можеше да предизвика еуфория.

— Добра работа, госпожице Моран. Въведохте ни в бойната група.

— Да, сър.

Новината бързо се разпространи. Дълбоко вкоренените предразсъдъци се разрушиха мигновено. Новият командир може и да носеше сутиен, но по мъжки беше запазил самообладание.

Пощенските съобщения в подводниците са много специфични. Вследствие на ограниченото време и пространство пощата не се изпраща в пликове. Съставена е от електронни връзки, разпределени на части. Те приличат на телеграми. Семействата често използват кодове, в които са заключени дълги съобщения. 5-OK може да означава, че всичките пет членове на семейството са добре. Или АТО — аз те обичам.

Когато Картър пое контролната кабина, Маккензи натовари Флин и Джесика да прегледат пощенските съобщения. Може и да беше прекалено лесно това задължение за старши офицери, но те го поеха сериозно. Хората в подводниците бяха свикнали с мисълта, че са мъртви за външния свят. Пощата бе онази част, която съхраняваше морала им.

— Няма нищо за теб, Джейми — каза Джесика, докато работеха в малката каюта…

— Това не ме изненадва, Джес. Имам приятел със седем деца. Никога не е вкъщи за рождения ден на нито едно. Когато се върне у дома, го наричат „господине“.

— Такава ни е службата — съгласи се Джесика.

— Нищо от съпруга или децата ти, също — отбеляза Флин.

— Всеки мъж би искал постоянно да си бъда у дома.

— А по въпроса за децата? Слушал съм неща за някакъв биологичен часовник.

— Моят тиктака, но не съм го усетила да звъни.

Флин стана сериозен:

— Знаеш ли, никога не съм искал да липсвам на някого. Животът на брега приключва, след като се качиш на кораба си. Шест седмици или шест месеца. Щом съм тук, значи искам да бъда тук. Поне така съм мислил винаги. Намираш нещата променени и излизаш извън равновесие.

Джесика го гледаше недоверчиво:

— Оригинален мъж за една нощ, който говори така, сякаш е готов да се установи на едно място и да си играе с децата около огъня.

— Нищо не знаеш, девойче.

— Знам каква е репутацията ти.

— Не мислиш ли, че бих могъл да се променя?

— Може би. Някои мъже успяват да пораснат. Жените за вас са като… като орден за военни заслуги. Това е твоят начин да преценяваш нещата. Начин, който си прилагал толкова много пъти. Не мисля, че е жесток. Понякога жените също трябва да преценяват света около себе си.

— Може би прекалено ме е обсебила тази служба на командващ офицер, Джес. Различно е, когато си отговорен за всичко. Цялата ти същност се превръща в отговорност. Винаги потръпвам, когато кажат, че началната възраст е двадесет и три години. Трудно е да се преодолее това.

— Прекалено много се притесняваш. Възрастта не е толкова важна.

Флин срещна погледа й:

— Може би някои неща са по-важни от други.

Джесика го потупа по ръката:

— Слушай, Джейми. Бях прекалено загрижена за останалите от екипа. Мисля, че ако вие, момчетата, се бяхте обединили срещу мен, нямаше да мога да се справя с това. Но Марк, Рег и особено ти бяхте добри колеги. Ти си на първо място в списъка ми.

— Ще направя всичко за теб, Джес. Само ми кажи.

— Ще ти кажа нещо. — Тя го потупа леко по брадичката и намигна. — Ако питаш мен, вече си го направил, Джейми. Ти ще преодолееш това, което те притеснява. Ние ще се справим. Може ли да взема пощата? Искам да се запозная по-добре с останалите.

— Разбира се. Върви.

Тя вдигна сортираните листи и излезе.

Флин стана да измие мастилото, полепнало по ръцете му. Загледа се в отражението си в огледалото над мивката. Бръчките бяха станали по-дълбоки. Кожата беше съвсем малко по-отпусната. Темето му определено беше станало по-голо. Мислите му не бяха от най-приятните. Дали ще преодолее това, което чувстваше, попита отражението си той.

Тя не забелязваше нищо. Отнасяше се с него като с брат. Нищо повече. Флин можеше да забележи по-бързо, когато една жена капитулира, отколкото контролиращият огъня можеше да открие идващата цел. У Джесика Моран не виждаше такова нещо, въпреки че беше споделил с нея най-съкровените си мисли. „Ще се справиш с това, което те притеснява“ — беше му казала тя.

— Какво ще стане, ако не успея? — попита сам себе си той.