Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (10)

Глава девета

Атлантически океан

Когато самолетоносачът се приближи до тях, стомахът на Джъстин се сви. Той можеше и да изглежда голям отблизо, но от помещението за багаж на спускащия се хеликоптер беше като наплюто от муха. Всъщност от около половин километър тя още не можеше да го забележи. През нощта не се вижда много ясно. Няколкото светли фигури, които тя забелязваше, можеха да бъдат на голямо разстояние или много близо до нея. Без височинен контраст не можеше да определи.

— Как виждате какво става долу? — попита тя мъжа от екипажа, който пътуваше с нея.

— Не можем. Съобщават ни по радиото.

Джъстин го погледна недоверчиво. Мъжът се ухили:

— Не ви изглежда толкова лесно, нали госпожо?

— Божа работа.

— Трябва да видите какво става, когато е лошо времето. Прилича, като че някой иска да ти го… Извинете, госпожо.

— Напълно разбрах.

Хеликоптерът внезапно се наклони. Джъстин потисна една ругатня.

Мак все още не излизаше от главата й. Това назначение щеше да повлияе на целия му живот. Войникът трябваше да стане учител. Не му беше лесно. Би ли могъл да се справи? Искаше й се да можеше да му помогне. Те бяха разбрали какво означава да зависиш от другия. Не би могъл да се справиш сам. Господи, как само бяха изстрадали тази истина!

— Ще се приземяваме, госпожо.

— Чудесно!

Пилотът си знаеше работата. Приземиха се дори без да потръпне самолетът. Мъжът от екипажа забеляза, че беше напрегната.

— Може да спрете да стискате стола си, госпожо.

— Както кажете.

Ставите на пръстите й бяха побелели върху дръжките. Беше вече остаряла за това.

Нощното небе беше поразително — огромно и ясно. Отвсякъде се чуваха шумове. Витлата се преобръщаха, моторите припламваха. Самолетоносачът се приближаваше. Широката му бяла диря се усукваше като опашка след него. Командният остров, разположен върху палубата му, беше оазис на светлини. Тя гледаше натам, като си мислеше, че е логично на това място да се срещне с Бен Гарвър. Мъжът до нея хвана ръката й.

— Надясно, госпожо. Оттук — посочи той.

Хеликоптерът F-14 кацна на палубата. Двумоторен ракетоносител с дръпнати назад криле. Джъстин твърдо тръсна глава.

— Не. Отказвам. Кажете на този безсърдечен кучи син…

— Не мисля, че бих могъл да му кажа това, госпожо.

— Страхливец.

Помисли, че би могла да се дръпне назад в хеликоптера и да се скрие. Но Гарвър не би я извикал тук без важна причина. И ако F-14 беше част от нея… Тя сви рамене. Те трябваше да бъдат адски внимателни с приятелите на адмирала. Отне й повече, отколкото бе очаквала, да затегне ремъците, да облече парашутния костюм, да постави каска и кислородна маска. Пилотът беше вдигнал завесата и се грижеше за подготовката й преди полета.

— Не е толкова хубаво като черния костюм с късата пола, но ти отива — каза Гарвър. Изглеждаше дяволски доволен, че нещо е успяло да наруши самообладанието й.

— Повечето мъже изпращат коли, Бен — каза тя заядливо. — Какво, по дяволите, означава това?

— Че имам стил. Не мислиш ли?

Знаеше, че едно от най-големите удоволствия на Гарвър беше да е част от нейния свят. Двамата бяха толкова различни. Той беше единствен син на флотско семейство, върнало се в колониална Америка. Ветеран от тежковъоръжен кораб. Стар боец. Тя беше върнала се към аристокрацията партизанка, която би могла да осакати мъж с голи ръце. Беше на война от осемгодишна. Той нямаше деца. Обвързваха ги отношения като между баща и дъщеря. Обикновено криеха дълбоката си привързаност един към друг зад нахалство и сухо предизвикателство.

— Добре, Бен. Давай.

— Имаме проблем с руска подводница, наречена „Северна звезда“ — започна той.

Професионалната част от съзнанието й попи фактите за Авилов и продажбата на плавателния му съд.

— … Затова искам ти да се заемеш с преследването. Персоналното наблюдение е по-добро от стотици въздушни снимки. Ако подводниците изпуснат Авилов и ние трябва да продължим, ти си най-подходяща.

— Говорих с Артър Уайнсток — отбеляза Джъстин. — Той ми предаде, че ти искаш от мен да ръководя операцията.

— Той искаше пръв да ти съобщи. Щастие е, че си тук, а и това е по твоята специалност. Няма да искам невъзможното от теб. Ти си последното ми оръжие, ако корабите ми не спрат „Северна звезда“. Нали не възразяваш?

— Има ли значение, ако го направя?

— За мен ще има.

Джъстин никога не беше преживявала излитане от самолетоносач. Би могла да мине и без него. Сякаш някой ги захвърли по палубата и точно когато стигнаха до края й, излетяха. Стомахът й като че пропадна някъде в краката. Самолетът забуча в тъмното небе и тя се опита да възвърне равномерното си дишане. Най-зловещото усещане идваше от този плексигласов мехур над главата й.

— След десет минути е Сабана кей — съобщи пилотът.

Рееха се в нощта, но умът й беше някъде надалеч. Малкият пластмасов предмет, който висеше на командното табло на летеца, я въвлече в емоционално пътуване. Светъл жребец. Вероятно неговия талисман. Джъстин отвори термоса и си наля кафе.

Някога, в пустинята, се беше справила с един такъв кон. Още мислеше за мъжа там, наречен Кемал. Той беше водач на племето. Тъмните му очи и блестящата усмивка ги бяха сближили. Беше като пътуване на ръба на бездна, в която имаше само измама. От нея тя и Мак никога нямаше да се измъкнат. Помнеше как беше близо до разпадане върху пясъка на пустинята, ранена и разкъсана… но беше устояла. Сега, тук, беше доволна от себе си. „Женитбата те поставя в някаква странна позиция“ — мислеше си тя.

Наближаваха към купчинка светлини. Очите й ги огледаха бързо. Беше като при снимка. Отбеляза главната квартира и дългия кей, работните постройки отстрани. Изчисли разстоянието във всички посоки. Това й беше достатъчно, за да състави работна карта.

„Дали това щеше да бъде мястото, от което нямаше да се върне?“ — помисли си тя, но веднага го забрави.

 

 

„Аугуста“

Скоти свали слушалките и ги хвърли.

— Китове — каза злобно той. — Сборище от дяволски сини китове. Къде, по дяволите, са руснаците?

— Изминаха четири дена, капитане. Може би вече ги няма там? — Помощник-капитанът Лейн нагласи очилата върху финия си нос.

— Там са, Пол. Това е просто игра на изчакване. Рано или късно ще се раздвижат. Мислех, че ще тръгнат след разрушителя.

Скоти го беше използвал като примамка. Надяваше се Авилов да тръгне под него и да използва звука му като прикритие. Няколко пъти усилено беше претърсвал. Хеликоптери потапяха хидролокаторите си, за да търсят подводницата. Нищо. Главното беше звукът. Авилов се нуждаеше от звуци, които да прикрият бягството му. Звуци… подобни на тези от китовете!

— Да бъда проклет! Обзалагам се, че ще използва китовете за прикритие.

— Бихме чули моторите — забеляза Джек Конърс.

— Не и ако изключи реактора и използва резервния двигател. С каква скорост се движат китовете?

Конърс провери върху командното табло.

— Три възела.

— Би могъл да направи това — каза още по-убеден Скоти, — но повече от това няма да успее.

— Не можем да стреляме по него, ако е в стадото — каза Конърс.

— Освен ако не искаме да издухаме няколко милиона тона китове — допълни Лейн. — Обичаш ли китешко печено, Джейк?

— Опитах веднъж. Прилича на рибешки черен дроб.

— Ще го изкараме от стадото — заяви Скоти. — Резервният двигател не може да достигне пет възела. А точно толкова ще развият след малко тези големи сини майчици.

Закрачи обратно към командната кабина:

— Офицер по контрамерките, приготви шумообразувателя.

— Контрамерки, разбрах.

— Контрол на стрелбата, къде е стадото?

— Обръщат се, сър. Насочват се на север. Разстояние около 2000 метра.

— Напред. Приближи се на 500 метра.

„Не прекалено близо“ — помисли Скоти, когато „Аугуста“ се стрелна напред. Не трябваше да налети на него, ако още е там.

— Контрол по стрелбата, постоянно се мери в стадото. Скоро ще имаш цел. Един войник ще изостане от частта си.

— Контрол на стрелбата, разбрах.

— Помещение на торпедата, какво е състоянието на дулата?

— Всички са заредени, капитане.

— Насочи шумообразувателя и торпедата към плиткото. Отвори външните капаци на дула 1 и 2.

— Насочих към плиткия слой. Външните капаци отворени.

— Изстреляй шумообразувателя. Приготви за стрелба дула 1 и 2.

 

 

„Северна звезда“

Авилов се държеше за стоманения парапет. Друг тласък разтърси Звездата така, сякаш тя тежеше не повече от една спортна кола. Корпусът изпука и изскърца. В подводниците нещата се случват бързо. Някакво пропукване започна да пълни контролната кабина със студена вода.

— Главен по наблюдението, установи директен контрол върху повредите и отстрани това наводнение! — изрева Авилов. Не можеше сам да види източника.

Внезапно го връхлетя вълната на пълното ослепяване. Това беше ужасяващо. Не можеше да види откъде идва водата. Стоеше вкопчен в парапета, сякаш от него зависеше животът му. Водата го удари като внезапна плесница. Изведнъж се почувства безполезен.

Паченко се покатери по стълбата и се опита ръчно да затвори корпусния клапан. Степов беше само на една секунда след него. Авилов стоеше под каскадата. Можеше да помирише горещия, влажен дъх на волтова дъга. Усети опасността от късо съединение. Но постепенно водата намаля.

— Инсталацията на корпуса е осигурена, капитане.

— Проверете състоянието на борда и разместете детонаторите, ако е необходимо.

Внезапният вик на оператора шокира всички.

— Капитане, шумообразуватели!

През говорителя нахлуха множество звукове. Сякаш се пукаха фишеци и искаха да отклонят вниманието от вражеските торпеда. Авилов веднага разбра какво става.

— Юри, досетили са се, че сме в стадото. Опитват се да принудят китовете да плуват много бързо, за да ни хванат.

Следващото донесение сякаш беше отзвук на думите му.

— Капитане, операторът е. Стадото увеличава скоростта си до пет възела. Гмурнаха се по-дълбоко и се стрелнаха напред.

Той можеше да си представи американския командир. Сигурно щеше да стреля веднага, след като Звездата изостане назад. Авилов трябваше да задържи подводницата в стадото, но три възела бяха максималната скорост на резервния двигател. За по-голяма скорост той трябваше да запали основните мотори. В такъв случай шумът щеше да го превърне в идеална мишена.

Проклет да бъде, ако го направи. Имаха само секунди. Освен ако… север! Те се отправяха на север. Опита се да си спомни картите на тези води. Да, можеше да стане. Ако не беше прекалено дълбоко. Ако можеше да го намери навреме…

— Ъгъл 20 градуса надолу — заповяда той. — Направи дълбочината 200 метра.

— Пери? — Беше Паченко. — Какво ще кажеш, ако се обърнем скоростно. Да слезем по-надълбоко и да се хвърлим срещу техния кораб?

— Той това и чака — отговори спокойно Авилов. — Каква е нашата скорост?

— Три възела, капитане.

Авилов се ядоса. Тук някъде трябваше да бъде.

— Потопи ни още 50 метра — заповяда той.

— Дълбочина 250 метра.

— Скорост три възела, капитане.

Гласът на Вашовски тегнеше от напрежение. Авилов съвсем ясно го долови. Подчиненият му се чудеше дали капитанът му не е загубил своя усет. Не беше само той. Сигурно имаше и други на ръба на мърморенето. Чудеше се дали го беше усещал и преди. Секундите минаваха.

— Скоростта е три възела, капитане. Както преди.

— Потопи ни още 50 метра — заповяда Авилов.

— Скоростта ни е три възела, капитане. Почакайте… отива на четири… пет възела.

Това беше. Авилов би могъл да извика от облекчение. Но не още. Не, ако са изгубили китовете.

— Оператор, къде е стадото?

— Пред нас, капитане. Скоростта им е пет възела. — Последва внезапен сблъсък. — Не обръщайте внимание. Те са точно край нас.

В командната кабина последва ликуване. Ястребът отново се беше справил. Но как?

— Какво, по дяволите, става? — попита Паченко.

— Гълфстрийм, Юри! — извика щастливо Авилов. — Славният, прекрасен Гълфстрийм! Знаех, че тече на север. Само не можех да си спомня точната дълбочина. Сега сме в потока му. От там идва допълнителната скорост. Можем и цял ден да пътуваме с него, без да включваме моторите.

— Забележително!

— Поемете командването. Ще следваме китовете цял ден. След това ще се разделим и ще възобновим бягството си. Ще отида в каютата си да се изсуша.

— Да, господине.

Авилов усети гордост в гласа на Паченко. Приемаше поздравления от всеки член на екипажа, който срещаше, докато вървеше и… броеше.

 

 

„Аугуста“

— Контролен пункт, операторът е. Няма допълнителни звуци. Цялото стадо бяга с пет възела. Няма никакви изоставащи от частта си войници, капитане.

Скоти имаше лошо предчувствие… Но резервният двигател не би могъл да вдигне пет възела. От това разстояние биха могли да чуят, ако работеха основните мотори. „Северна звезда“ трябваше да бъде тук някъде. Той преустанови атаката и се върна в патрулната зона — ядосан и обезверен.

— Радист, предай следното: „Аугуста“, до командването. Не сме сигурни в позицията на врага. Тревога до бойната група. Висока степен на вероятност „Северна звезда“ да е продължила своя път.