Кен Фолет
Третият близнак (7)

6.

Стив спря на огромния студентски паркинг, разположен в югозападната част на простиращия се на сто акра университетски комплекс. Беше малко преди десет часа и алеите бяха препълнени от студенти, облечени в леки летни дрехи, запътили се за първите лекции за този ден. Смесил се със студентите, Стив се оглеждаше и търсеше тенисистката. Шансовете да я види бяха много малки, но той не можеше да се сдържи да се взира във всяка висока и тъмнокоса жена, мъчейки се да зърне малката сребърна халкичка на носа.

Сградата „Рут У. Ейкорн“, в която се помещаваше факултетът по психология, бе модерно четириетажно съоръжение, но построено в тон с по-старите сгради на университетския комплекс. Каза си името във фоайето и му посочиха как да стигне до лабораторията.

През следващите три часа той бе подложен на повече тестове, отколкото можеше да си представи, че съществуват. Премериха му теглото, височината и му взеха отпечатъци от пръстите. Лаборантите и студентите фотографираха ушите му, провериха силата му на стискане и тестуваха психическите му реакции, като му показваха снимки на полуизгорели трупове и обезобразени жертви. Отговори на въпроси, свързани с начина, по който прекарва свободното си време, вероизповедание, момичета, предпочитания за работа. Наложи се да отговори дали може да поправи звънец, счита ли себе си за добре възпитан, ще шамаросва ли децата си и дали дадена музика извиква у него съответен цвят. Обаче никой не му каза защо именно той е бил избран за тези изследвания.

Но той не бе единственият обект на изследване. Освен него, в лабораторията имаше две малки момиченца, мъж на средна възраст с каубойски ботуши, дънки и дънкова риза. По обяд всички те се събраха в някаква гостна с дивани и телевизор, нахраниха ги с по една пица и ги почерпиха с кока-кола. Чак тогава Стив видя, че мъжете на средна възраст с каубойски ботуши са всъщност двама — те просто бяха близнаци, облечени еднакво.

Той се представи и научи, че каубоите се казват Бени и Арнолд, а момиченцата — Сю и Елизабет.

— Момчета, винаги ли се обличате еднакво? — попита Стив мъжете, докато похапваха от пицата.

Двамата се спогледаха и Бени отговори:

— Не знам. Току-що се видяхме за първи път.

— Вие сте близнаци, а сега се виждате за първи път?

— Когато сме били още бебета, са ни осиновили различни семейства.

— И случайно сте се облекли еднакво?

— Ами… май така излиза.

— И двамата сме дърводелци — добави Арнолд, — и двамата пушим „Кемъл Лайтс“, и двамата имаме по две деца — момче и момиче.

Бени продължи:

— Нарекли сме момичетата Керълайн, но на моето момче името му е Джон, а на неговото — Ричард.

— Исках да нарека сина си Джон — каза Арнолд, — но жена ми настоя да се казва Ричард.

— Брей! — възкликна Стив. — Обаче не сте могли да наследите предпочитанието към едни и същи цигари.

— Кой знае?

Едно от момиченцата, Елизабет, се обърна към Стив:

— А къде е твоят близнак?

— Нямам такъв — отвърна той. — С това ли се занимават тук? Изучават близнаци?

— Да — отговори момиченцето и гордо добави: — Сю и аз сме дизиготи.

Стив вдигна учудено вежди. Малката бе на не повече от единадесет години.

— Не съм сигурен дали съм чувал тази дума — каза той сериозно. — Какво означава?

— Не сме еднояйчни близнаци. Затова не си приличаме. — Тя посочи Бени и Арнолд. — А те са монозиготи. Имат една и съща ДНК. Затова си приличат толкова много.

— Май знаете доста неща — забеляза Стив. — Впечатлен съм.

— Били сме и друг път тук — каза малката.

Вратата зад Стив се отвори и Елизабет вдигна глава:

— Здравейте, доктор Ферами.

Стив се обърна и видя тенисистката.

Стройното й тяло бе скрито под дълга до коляното бяла манта, но движенията й издаваха гъвкавостта й. Съсредоточеният израз, който го бе впечатлил на тенискорта, като че ли още стоеше на лицето й. Той се вторачи в нея, неспособен да повярва на късмета си.

Тя поздрави децата и се представи на останалите. Стисна ръка и на Стив с думите:

— Значи вие сте Стив Логън!

— А вие играете чудесно тенис.

— Да, но загубих.

Тя седна. Гъстата й тъмна коса се спускаше свободно по раменете и в ярката светлина в лабораторията Стив забеляза няколко бели косъмчета. Вместо сребърната халкичка, в ноздрата й се мъдреше златно топченце. Този път бе гримирана и тъмните й очи изглеждаха още по-дълбоки.

Благодари на всички за това, че са отделили от времето си за научни изследвания и попита дали пицата е вкусна. След още една-две любезни фрази тя изпрати момичетата и каубоите да продължат със следобедните тестове. После седна по-близо до Стив и на него му се стори, че жената се смущава от нещо. Сякаш се канеше да му съобщи някаква лоша новина.

— Вие вече сигурно се чудите за какво е всичко това, нали? — започна тя.

— Мислех, че сте ме избрали, защото винаги съм бил добре в училище.

— Не — отвърна тя. — Вярно, че резултатите от тестовете ви за интелигентност са много високи. Успехите ви в училище всъщност дават съвсем бледа представа за вашите възможности. Резултатите ви от тестовете прескочиха всякакви възможни граници. Вие вероятно ставате първенец на класа, без да полагате кой знае какви усилия, права ли съм?

— Но не съм тук за това, така ли да разбирам?

— Да, нашата цел е да узнаем каква част от поведението на хората се определя от генетичното им наследство. — Смущението й изчезна, когато заобяснява със сърдечен глас: — Дали именно нашата ДНК е този фактор, който решава ще бъдем ли интелигентни, агресивни, романтични или атлетични? Или това се дължи на възпитанието? Ако пък се дължи и на двете, какво е взаимодействието помежду им?

— Старо като света противоречие — каза Стив. В колежа бяха минали курс по философия и този разговор го очарова. — Дали съм такъв, какъвто съм, защото съм роден такъв? Или съм продукт на възпитанието и обществената среда, в която съм израсъл? — Спомни си една ключова фраза от този урок: — Природа или порода?

Тя кимна и косата й се завълнува като море. Стив се запита каква ли е, ако я докосне.

— Но се опитваме да разрешим въпроса чрез строг научен подход — каза тя. — Разбирате ли, еднояйчните близнаци имат едни и същи гени, абсолютно еднакви. Двуяйчните не са така, но обикновено израстват в една и съща среда. Изучаваме и двата вида и ги сравняваме с близнаци, отгледани отделно един от друг, и отчитаме приликите.

Стив се чудеше какво общо има това с него. Освен това се питаше на колко ли години е Джийни. Докато я гледаше вчера да тича по корта с прибрана под шапката коса, му се стори, че е горе-долу на неговата възраст, но сега вече виждаше, че е по-скоро някъде около тридесетте. Това не промени отношението му към нея, но преди никога не му се бе случвало да хареса толкова възрастна жена.

— Ако средата е по-важна — продължаваше тя междувременно, — близнаците, отгледани заедно, ще си приличат много, а раслите отделно един от друг близнаци ще бъдат доста различни, независимо дали са еднояйчни или двуяйчни. Всъщност обаче разбрахме, че е точно обратното. Еднояйчните близнаци си приличат много, независимо от това кой ги е отгледал. Даже еднояйчни близнаци, отгледани отделно един от друг, си приличат много повече и от двуяйчни близнаци, отгледани заедно.

— Като Бени и Арнолд ли?

— Точно така. Видяхте ги, че са като две капки вола, въпреки че са израсли в различни семейства. Това е типично. Този отдел е изследвал над сто двойки еднояйчни близнаци, възпитани в различни семейства. От тези двеста души двама са известни поети и са близнаци. Двама имат подобни професии, свързани с домашни любимци — единият обучава кучета, а другият ги развъжда. Те също са двойка близнаци. Имаме и двама музиканти — учител по пиано и учител по китара. Също близнаци. Но тези са най-ярките примери. Както сам видяхте тази сутрин, ние извършваме научни наблюдения над дадена личност, тестваме интелигентността и различните психологични измерения. Резултатите от тези изследвания често дават едни и същи показания: еднояйчните близнаци си приличат твърде много, независимо от възпитанието им.

— Докато Сю и Елизабет са доста различни…

— Точно така. И все пак те имат общи родители, живеят в общ дом, ходят в едно и също училище, ядат една и съща храна… Сигурно Сю е мълчала през цялото време, докато Елизабет ви е разказала целия си живот.

— Всъщност тя ми обясни значението на думата „монозигот“.

Д-р Ферами се засмя, показвайки равни бели зъби и връхчето на розовия си език. Стив изпита странно удоволствие от факта, че я е разсмял.

— Но вие все още не сте ми обяснили какво общо имам с тези тестове.

— Малко е трудничко — каза тя, едва преодолявайки смущението си. — Това преди никога не е ставало.

Изведнъж всичко му се проясни. Беше толкова очевидно, но бе толкова невероятно, че в първия миг изобщо не можа да повярва.

— Мислите, че имам брат — близнак, когото не познавам? — попита той смаяно.

— Не можах да измисля начин, за да ви го кажа по-тактично — тъжно рече тя. — Да, така е.

Главата му се замая, съзнанието му отказваше да смели информацията.

— Наистина съжалявам — тихо продума д-р Ферами — Струва ми се, че няма за какво да се извинявате.

— Обикновено хората, които идват при нас, знаят, че са близнаци. Обаче аз въведох нов начин за издирване на обекти за това изследване и вие сте първият. Всъщност фактът, че не подозирате, че имате брат — близнак, е огромно доказателство за ефективността на системата ми. Но не предвидих, че ще се наложи да смущаваме хората с тези разтърсващи новини.

— Винаги съм искал да имам брат — каза Стив. Той бе единствено дете и се бе родил, когато родителите му наближаваха четиридесетте. — Брат ли имам?

— Да, еднояйчни близнаци сте.

— Но как така е станало, че не знам нищо! — прошепна Стив.

Джийн бе загубила самообладание и неловко мълчеше.

— Сам ще се сетя — размисли за момент Стив. — Вероятно съм бил осиновен?

Тя кимна.

Това бе още по-разтърсваща мисъл — мама и тате може би не му бяха родители.

— А може и двамата с брат ми да сме били осиновени. Като Бени и Арнолд?

— Така е — каза тя със сериозен глас.

Взираше се в него с невероятните си тъмни очи. Въпреки бъркотията в съзнанието му, той успя да си помисли колко е хубава. Искаше му се да го гледа така вечно.

— Според досегашния ми опит — подзе Джийни — дори един обект да не знае, че има близнак или близначка, обикновено е наясно дали е осиновен или не. Но дори и при това положение трябваше да се досетя, че при вас може да е различно.

— Не мога да си представя, че мама и татко са пазили осиновяването ми в тайна от мен. Това не е в стила им — отрони Стив с болка в гласа.

— Кажете ми нещо за родителите си.

Той разбра, че тя се опитва да го откъсне от шока и с усилие събра мислите си.

— Мама е изключителен човек. Вие сте чували за нея, казва се Лорейн Логън.

— Тази, която води рубриката на самотниците?

— Същата. Сътрудничи на четиристотин вестника, автор е на шест бестселъра за здравето на жената. Богата и известна е и напълно го заслужава. Наистина е загрижена за хората, отговаря на хиляди писма. Разбирате ли, жените си мислят, че щом мама махне с магическа пръчица — и нежеланата бременност изчезва, децата им спират наркотиците и свадливите им мъже се превръщат в любезни и грижовни съпрузи. Мама винаги им дава информацията, от която имат нужда, и им казва, че те самите трябва да решат какво да правят. Да се доверят на чувствата си и да не позволяват на никого да ги принуждава. Добра философия.

— А баща ви?

— Татко според мен е твърде обикновен човек. Работи в Пентагона, полковник е в отдела за връзки с обществеността, пише речи за генералите. Такива работи.

— Любител на дисциплината?

Стив се усмихна.

— Има невероятно развито чувство за дълг, но никога не е проявявал насилие. Бил е на активна служба в Азия, преди да се родя, но не е пренасял проблемите от работата си вкъщи.

— А вие харесвате ли чувството за дисциплина у човека?

— Бях най-непослушното момче в клас — усмихна се иронично Стив. — Винаги измислях какви ли не лудории.

— С каква цел?

— Ами… просто да нарушавам правилника. Тичах по коридорите. Носех червени чорапи. Дъвчех дъвка в час. Целунах Уенди Паркър зад лавиците на училищната библиотека, когато бях на тринадесет години.

— Защо?

— Защото беше много хубава.

Тя едва сдържа усмивката си:

— Искам да кажа, защо си нарушавал правилника?

Той поклати глава.

— Просто не можех да бъда послушен. Правех това, което ми се искаше. Правилникът бе толкова глупав и скучен. Винаги съм бил на косъм от изхвърляне. Спасяваха ме само отличните ми бележки и фактът, че съм бил постоянно капитан на някой отбор — по футбол, по баскетбол, по бейзбол, по лека атлетика. Не мога да се разбера, мислите ли, че съм странна личност?

— Всеки е странен по свой си начин.

— Сигурно. Защо имате халка на носа?

Вдигна вежди, сякаш да напомни, че тук тя задава въпросите, но все пак му отговори.

— Като бях малка, на четиринадесет години, минах през фазата „пънк“… зелена коса, раздърпани чорапи, знаете как е. Част от тези атрибути беше и обичка на носа.

— Ако не слагате нищо, дупчицата ще се затвори.

— Знам, но сигурно я държа, защото мисля, че цялата тази сериозност в работата е наистина отегчителна.

Стив се усмихна. Боже господи, харесвам тази жена, помисли си той, нищо, че е твърде възрастна за мен. След това мисълта му се върна на главната тема.

— Откъде сте толкова сигурна, че имам брат — близнак?

— Направих си компютърна програма, която може да търси хората по двойки от медицински досиета и от други данни. Еднояйчните близнаци имат подобни био вълни, електрокардиограми, пръстови отпечатъци и зъби. Програмата ми претърси огромната база от данни на една медицинска застрахователна компания и откри, че рентгеновата снимка на извивката на зъбите ви е същата, както на още един човек.

— Не ми се струва убедително.

— Може и да не е, въпреки че има празнини между зъбите на същите места, както при вас.

— И кой е той?

— Казва се Денис Пинкър.

— И къде е сега?

— В Ричмънд, Вирджиния.

— Срещнахте ли се с него?

— Утре ще отида до Вирджиния да се видим. И с него ще проведа същите тестове, както и с вас. Ще му взема кръвна проба, за да сравним неговата ДНК с вашата. Тогава вече ще знаем със сигурност.

Стив се смръщи съсредоточено.

— А има ли отделна област, в рамките на генетиката, разбира се, от която се интересувате?

— Да, специалността ми е престъпност и дали тя е наследствена.

— Разбирам. — Стив кимна. — И какво лошо е направил?

— Моля?

— Какво е направил Денис Пинкър?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Щом ще ходите при него да се видите, вместо да го извикате тук, това означава, че е в затвора.

Тя леко се изчерви, сякаш я бяха хванали в лъжа. С почервенелите си страни изглеждаше още по-секси.

— Да, прав сте — каза тя.

— За какво е зад решетките?

Тя се поколеба:

— За убийство.

— Боже! — Той отмести поглед от нея, опитвайки се да проумее думите й. — Не само че имам брат — близнак, ами и той се оказва убиец на това отгоре! Исусе Христе!

— Съжалявам — каза доктор Ферами. — Лошо се получи… по моя вина. Вие сте първият обект, когото проучвам по този начин.

— Дойдох тук да разбера нещо за себе си, а научавам много повече, отколкото бих искал да знам. — Джийни нямаше представа, пък и нямаше да узнае, че Стив замалко не уби момчето Тип Хендрикс.

— А сте толкова важен за моите изследвания…

— В какъв смисъл.

— Въпросът е дали престъпността е наследствена. Публикувах една статия, в която твърдя, че някои характерни черти на дадена личност си идват по наследствен път — например комбинация от импулсивност, безразсъдство, агресивност и хиперактивност, — но това, от което зависи дали такава личност ще се превърне в престъпник или не, е начинът, по който родителите ще се справят с тези черти. За да докажа моята теория, трябва да намеря еднояйчни близнаци, единият от които е престъпник, а другият — почитащ законите гражданин. Вие с Денис сте първата ми двойка и сте съвършени за целта — той е в затвора, а вие, простете за израза, сте идеалното американско момче. Говоря ви истината. — Гласът й потреперваше от вълнение.

Състоянието й развълнува и Стив. Той отклони поглед от нея, страхувайки се, че чувствата му могат да проличат. Разказът й обаче силно го обезпокои. Има същата ДНК като на някакъв убиец. Тогава какъв беше самият той?

Вратата зад Стив се отвори и Джийни вдигна очи.

— Здрасти, Бери! — поздрави тя. — Стив, бих искала да ви представя професор Берингтън Джоунс, шеф на програмата за близнаците в „Джоунс Фолс“.

Професорът бе нисък човек, между петдесет и пет и шейсет години, хубав, с добре подредена сребриста коса. Бе облечен в скъп костюм, на врата му грееше червена папийонка на бели точици. Изглеждаше като излязъл от страниците на модно списание. Стив го беше виждал няколко пъти по телевизията да говори, че Америка пропада. Той не харесваше възгледите му, но възпитано стана и протегна ръка.

Берингтън Джоунс се вторачи в него, сякаш виждаше призрак.

— Боже всемогъщи! — изхриптя той и пребледня.

— Бери! Какво има? — стреснато попита д-р Ферами.

Стив също бе изненадан.

— Да не съм направил нещо нередно?

Известно време професорът не можа да продума. След това като че ли се съвзе.

— Съжалявам, нищо ми няма — каза той, но изглеждаше разтърсен до дъното на душата си. — Просто изведнъж се сетих за една работа… Забравих да свърша нещо, досадна грешка. Моля да ме извините. — Той изчезна зад вратата, мърморейки: — Извинете ме… моля да ми простите.

Стив погледна д-р Ферами.

Тя разпери ръце безпомощно:

— Да умра, ако разбрах нещо!