Кен Фолет
Третият близнак (60)

59.

Стив навлече сините рипсени панталони и светлосиния пуловер на Харви, качи се в датсуна му и подкара към Роланд Парк. Стъмваше се, когато пристигна пред дома на Берингтън. Паркира зад сребрист линкълн и постоя малко, за да набере кураж.

Трябваше да изиграе всичко точно. Ако го разкриеха, с Джийни бе свършено. Обаче нямаше никаква предварителна информация, за която да се хване. Трябваше да бъде нащрек за всеки намек, да усеща какво се иска от него, да не се стряска, ако нещо сбърка. Искаше му се да е актьор.

В какво настроение би бил Харви, запита се той. Баща му доста строго му бе заповядал да се върне. Може да се е забавлявал с Джийни и да са му развалили удоволствието. Мисля, че трябва да е в лошо настроение.

Той въздъхна. Не можеше да отлага повече решителния миг. Излезе от колата и застана пред входната врата.

На ключодържателя на Харви имаше няколко ключа. Наведе се леко и прочете марката на бравата — „Йейл“. После затърси сред ключовете същата марка, но в този момент на прага застана Берингтън.

— Какво стърчиш пред вратата? — раздразнено изръмжа той. — Влизай!

Стив влезе.

— Давай към кабинета — продължи Берингтън.

Къде, мамка му, е кабинетът? Стив потисна надигналата се паника. Къщата бе стандартна постройка в стил „ранчо“, на две нива, построена през седемдесетте. От лявата му страна, отвъд арката, се виждаше пуст хол с официална мебелировка. Пред него имаше коридор с няколко врати, които водеха, по негова преценка, към спалните. Откъм дясната му страна имаше две врати и явно едната от тях бе за кабинета, но коя точно?

— Влизай в кабинета! — повтори Берингтън, като че ли Стив не го бе чул първия път.

Стив избра една от вратите.

Погрешно — това бе тоалетна.

Берингтън го изгледа раздразнено.

Стив се поколеба за момент, но си спомни, че трябва да е в лошо настроение.

— Не може ли по-напред да се изпикая? — навъсено запита той и без да чака отговор, влезе и затвори вратата.

Намираше се в тоалетната за гости — само тоалетна чиния и мивка. Взря се в огледалото.

— Сигурно си откачен — каза на отражението си.

После пусна водата, изми си ръцете и излезе.

Откъм другия край на къщата долитаха мъжки гласове. Той отвори вратата до тоалетната — именно това бе кабинетът. Влезе вътре и бързо се огледа. В стаята имаше бюро, дървен шкаф за документи, много лавици с книги, телевизор и няколко дивана. На бюрото бе поставена снимка на привлекателна руса жена на около четиридесет години, облечена с дрехи, отдавна излезли от мода, както се стори на Стив. В ръцете си жената държеше бебе. Бившата съпруга на Берингтън и моя майка? Той заотваря чекмеджетата на бюрото едно след друго, хвърляйки им кратък поглед, после се прехвърли на шкафа за документи. В най-долното чекмедже имаше бутилка малцово уиски „Спрингбанк“ с няколко кристални чаши. Не им беше тук мястото — някой май ги криеше в шкафа. Прищявка на Берингтън най-вероятно. Тъкмо затвори чекмеджето и в стаята влезе Берингтън, следван от двама мъже. Стив позна сенатор Пруст, чиято плешива глава и огромен нос му бяха известни от новините по телевизията. Предположи, че тихият тъмнокос мъж е „чичо“ Престън Барк, президентът на „Дженетико“.

Спомни си, че трябва да се държи сопнато.

— Не беше необходимо да си чупя краката от бързане, нали?

Берингтън подзе примирително:

— Току-що вечеряхме. Искаш ли нещо? Мариан ще ти стъкми един поднос.

Стомахът на Стив се бе свил на топка от напрежение, но Харви сигурно би поискал да хапне. Той се престори на по-омекнал:

— Разбира се, че съм гладен.

Берингтън извика:

— Мариан? — След секунда на вратата се появи разтревоженото лице на красиво чернокожо момиче. — Донеси на поднос нещо за вечеря на Харви.

— Веднага, мосю — тихо отвърна момичето.

Стив я загледа как се оттегля, забелязвайки, че минава през хола, за да стигне до кухнята. Вероятно трапезарията бе в същата посока, освен ако не са се хранили в кухнята.

Пруст се наведе напред:

— И така, момчето ми, какво научи?

Двамата с Джийни вече бяха измислили какво да говори.

— Мисля, че може да се поотпуснете, поне за момента — започна Стив. — Джийни Ферами има намерение да съди УДФ за незаконно уволнение. Мисли, че ще успее да съобщи за клонингите по време на гледане на делото. Дотогава няма никакви намерения да публикува нищо. В сряда си е уредила среща с някакъв адвокат.

Тримата възрастни мъже се спогледаха облекчено.

— Незаконно уволнение — обади се Пруст. — Това ще й отнеме най-малко година. Дотогава имаме много време да си свършим работата.

Изработих ви, злоумишлени дърти копелета такива! — проклети мислено Стив.

— А Лайза Хокстън? — запита Берингтън.

— Джийни знае кой съм и мисли, че аз съм го направил, но няма доказателства. Вероятно ще ме обвини, но според мен ще погледнат на това като на отмъщение към бивш работодател.

— Добре, но мисля, че въпреки всичко ти трябва адвокат. Вижте сега какво ще направим. Ще останеш тук да преспиш. И без това е късно да се връщаш във Филаделфия.

Не искам да спя тук!

— Не знам…

— Утре ще дойдеш с мен на пресконференцията, а веднага след това ще отидем да се видим с Хенри Куин.

Много е рисковано! Не се паникьосвай, мисли!

Ако остана тук, ще знам всеки момент какво възнамеряват да правят тези откачалки. Струва си риска. Сигурно нищо особено няма да ми се случи, докато спя. А мога и да се опитам тайно да се обадя на Джийни и да й кажа какво става.

— Е, значи сме седели тук и сме се притеснявали за нищо — въздъхна Пруст.

Но Барк не бързаше да приеме добрите новини толкова бързо.

— И това момиче дори не се е сетило да се опита да саботира сделката на „Дженетико“? — каза с подозрение в гласа.

— Умна е, но не разбира от бизнес — отвърна Стив.

Пруст му намигна:

— А как е в оная работа?

— Трепач — отвърна Стив ухилен и Пруст избухна в смях.

Мариан влезе с подноса — нарязано пиле, салата с лук, хляб и една бира. Стив й се усмихна.

— Благодаря — каза той. — Страхотно е.

Тя го погледна стреснато и Стив разбра, че Харви не казва много често благодаря. Улови погледа на Престън Барк, който го гледаше смръщено. Спокойно, спокойно. Не разваляй всичко точно сега. Вече си ги насочил, накъдето трябва и е нужно само да изкараш поне един час, докато стане време за сън:

Той започна да се храни.

— Спомняш ли си веднъж как те заведох в хотел „Плаза“ в Ню Йорк да обядваме, кога го беше на десет години? — попита го Барк.

Стив се накани да каже да, когато улови подозрение и в лицето на Берингтън. Това да не е проверка? Барк да не подозира нещо?

— В „Плаза“ ли? — Той смръщи вежди в престорено усилие да си спомни. При всички положения имаше само един безопасен отговор. — Ами не си спомням, чичо Престън.

— А може и да съм бил с момчето на сестра ми — каза Барк.

Берингтън се изправи.

— От тая бира пикая като вол — каза той и излезе.

— Пие ми се един скоч — каза Пруст.

Стив веднага се обади:

— Пробвай в най-долното чекмедже на шкафа. Татко обикновено там го крие.

Пруст отиде до шкафа и дръпна чекмеджето.

— Браво, момчето ми! — каза той и извади бутилката и няколко чаши.

— Открих това място още като бях на дванайсет години — продължи Стив. — Оттогава започнах да си пооткрадвам по малко.

Пруст отново избухна в смях. Стив крадешком погледна към Барк. Предпазливото изражение от лицето му бе изчезнало и той се усмихваше.