Кен Фолет
Третият близнак (44)

43.

В шест и трийсет сутринта двете хванаха полета на US Air за Ню Йорк.

Джийни бе изпълнена с надежда. Това може би бе краят на кошмара за Стив. Снощи му бе позвънила, за да го информира за хода на събитията и той неимоверно се зарадва. Искаше да дойде до Ню Йорк с тях, но Джийни знаеше, че Миш няма да позволи. Затова обеща да му се обади веднага щом открие нещо ново.

Миш излъчваше нещо като толерантен скептицизъм. Разказът на Джийни бе труден за вярване, но все пак трябваше да го провери.

В списъка на Джийни не бе упоменато защо отпечатъците на Уейн Статнър са във ФБР, но Миш бе проверила предната нощ и разказа на Джийни историята, докато самолетът излиташе от международното летище „Балтимор — Вашингтон“. Преди четири години отчаяните родители на едно изчезнало четиринайсетгодишно момиче установили, че следите на дъщеря им се губят в апартамента на Статнър в Ню Йорк. Обвинили го в отвличане. Той отхвърлил обвиненията, заявявайки, че момичето не било принуждавано. Самото девойче твърдяло, че е влюбено в него. Тогава Уейн бил само на деветнадесет, затова в края на краищата не се стигнало до съд.

Разказът навеждаше на мисълта, че Статнър изпитва нужда от доминиране над жените, но на Джийни й се струваше, че той не се вмества съвсем в портрета на изнасилвач. Обаче Миш й напомни, че тук строги правила няма.

Джийни не бе разказала на Миш за човека, който я бе нападнал във Филаделфия. Знаеше, че Миш няма да приеме честната й дума за достатъчно доказателство, че това не е бил Стив. Миш щеше да пожелае да разпита Стив, а в момента на него само това му липсваше. Затова трябваше да си мълчи и за мъжа, който й се бе обадил вчера и бе заплашил живота й. Не бе казала на никого за това, дори и на Стив — не искаше да го безпокои.

Джийни искаше да харесва Миш, но между двете досега винаги трептеше напрежение. Миш, като ченге, очакваше от хората да вършат това, което им каже, а Джийни мразеше подобно отношение. Опитвайки се да скъси дистанцията, Джийни я запита как така е станала ченге.

— По-рано бях секретарка и получих работа във ФБР — отвърна тя. — Работих там десет години. Започнах да мисля, че мога да върша нещата по-добре от агента, към когото бях прикрепена. Затова подадох молба за полицейско обучение. Завърших академията, станах патрулен полицай, после пожелах да ме направят секретен сътрудник на отдел „Наркотици“. Доста страшничко беше, но доказах, че съм печено момиче.

За миг Джийни се почувства отчуждена от компаньонката си. Самата тя попушваше от време на време малко тревичка и съжаляваше хората, които отиваха в затвора за такова нещо.

— После се преместих в отдел „Малтретиране на малолетни“ — продължи Миш. — Не можах обаче да изкарам дълго там. И никой не може. Работата е много важна, но човешката психика си има граници. Там можеш да полудееш. Затова най-сетне се установих в „Сексуални престъпления“.

— Не ми звучи като по-добро място.

— Да, но поне жертвите са пълнолетни. И след две години ме направиха сержант и шеф на отдела.

— Мисля, че всички следователи по случаи на изнасилване трябва да бъдат жени — каза Джийни.

— Не съм много сигурна.

Джийни бе изненадана.

— Не смяташ ли, че жертвите биха говорили по-свободно пред жена?

— По-възрастните жени може би — да речем, над седемдесетте.

Джийни потрепери при мисълта, че крехка стара жена може да бъде изнасилена.

— Но честно казано — продължи Миш, — повечето жертви са готови да разправят историята си и на уличен стълб.

— Мъжете винаги мислят, че сами си го търсим.

— Подаденото за изнасилване оплакване по някое време трябва да бъде подложено на съмнение, за да може процесът да е честен. И когато се стигне до това, жените могат да бъдат по-брутални от мъжете, особено пък към друга жена.

На Джийни й бе трудно да повярва. Запита се дали Миш просто не защитава колегите си пред един външен човек.

Когато изчерпаха всички теми за разговор, Джийни млъкна и се замисли какво ли й готви бъдещето. Не можеше да свикне с мисълта, че повече няма да работи като учен до края на живота си. В мечтите си се виждаше известна възрастна лама с побелели коси, свадлива, но световноизвестна с трудовете си. А на студентите щяха да казват: Човешката психика на криминално поведение не ни бе никак ясна до публикуването на революционния труд на Джийн Ферами през 2000-та година. Това обаче нямаше да стане. Трябваше да си измисли друга мечта.

Кацнаха на „Ла Гуардия“ в осем часа и хванаха едно очукано жълто такси, което, дрънчейки и скърцайки, ги откара до града. Джийни обаче щеше да се чувства неудобно даже и в кадилак — след няколко минути щеше да види човека, нападнал я в собствената й кола, и усещаше как хладни тръпки лазят по тялото й.

Оказа се, че адресът на Уейн Статнър се намира в голям блок в центъра на града, малко по на юг от Хюстън Стрийт. Беше слънчево съботно утро и по масите на тротоара вече бяха насядали хора, пиещи сутрешното си кафе.

Очакваше ги детектив от Първо районно полицейско управление. Той паркира тъмния си форд ескорт с охлузена задна врата пред блока, излезе от колата, стисна набързо ръцете им и навъсено се представи като Хърб Рийц. Джийни се досети, че да върви подир задниците на детективи, дошли някъде от майната си, не му е никак по вкуса.

Миш каза:

— Много се радваме, че дойдохте да ни помогнете, и то в събота сутринта. — Усмихна му се топло и подкупващо.

— Няма проблеми. — Той поомекна малко.

— Когато и да ви дотрябва помощ в Балтимор, моля ви, обадете се лично ма мен.

— С удоволствие.

Джийни искаше да извика: За бога, хайде да се хващаме на работа!

Влязоха в сградата и с бавния товарен асансьор запълзяха към най-горния етаж.

— По един апартамент на всеки етаж — каза Хърб. — Заподозреният е доста богат. Какво е направил?

— Изнасилване — отвърна Миш.

Асансьорът спря. Вратата се отвори точно срещу вратата на апартамента, така че не можеха да излязат от асансьора, докато домакинът не се появи. Миш натисна звънеца. Последва дълга тишина. Хърб държеше вратите на асансьора отворени. Джийни се молеше Уейн да не е излязъл извън града за уикенда — не би могла да понесе такова разочарование. Миш отново позвъни — този път по-продължително.

Най-сетне отвътре се чу глас:

— Кой е, по дяволите?

Това беше той. Гласът накара Джийни да настръхне от ужас.

Хърб отвърна:

— Полицията, ето кой, по дяволите, звъни. А сега отворете вратата.

Тонът се промени.

— Моля, прилепете личната си карта към стъкления панел пред вас.

Хърб показа личната си карта на панела.

— Добре, само секунда.

Ето това е, каза си Джийни, сега ще го видя.

Вратата бе отворена от рошав и бос млад мъж, облечен в избелял халат за баня.

Джийни се втренчи в него. И за миг се почувства объркана.

Бе точен двойник на Стивън… само че беше с черна коса.

— Уейн Статнър? — попита строго Хърб.

— Да.

Сигурно я е боядисал вчера или в четвъртък вечерта — помисли си тя.

— Аз съм детектив Хърб Рийц от Първо районно управление.

— Винаги помагам с удоволствие на полицията, Хърб — каза Уейн. Той хвърли поглед на Миш и Джийни. В него Джийни не можа да улови трепването, което се получаваше, щом човек познае някого. — Няма ли да влезете?

Всички влязоха. Антрето бе боядисано в черно, открояваха се три червени врати. В ъгъла беше изправен човешки скелет като онези, използвани в медицинските училища, но на този устата му бе превързана с червено шалче и на костеливите му китки се мъдреха чифт полицейски белезници.

Уейн отвори една от червените врати и ги въведе в огромна мансарда с висок таван. Пред прозорците бяха дръпнати черни кадифени завеси и стаята се осветяваше от ниско разположени лампи. На едната стена бе окачено нацистко знаме. От Стойката за чадъри в единия ъгъл стърчаха дръжките на най-различни по калибър и предназначение камшици. На триножника в средата на стаята бе закрепена рисувана с маслени бои картина на разпятие. Когато Джийни погледна по-отблизо, видя, че голата фигура на кръста не е на Христос, а на пищна жена с дълга руса коса. Тя потрепери от отвращение.

Това беше домът на садист — по-очевидно не би могло да бъде дори ако бе поставил табела.

Хърб учудено се оглеждаше.

— С какво си вадите хляба, господин Статнър?

— Притежавам два нощни клуба тук, в Ню Йорк. Откровено казано, именно затова с удоволствие сътруднича на полицията. Ръцете ми трябва да бъдат безупречно чисти, за да мога да въртя бизнеса си.

Хърб щракна с пръсти:

— Разбира се, Уейн Статнър. Четох за вас в списание Ню Йорк. Младите милионери от Манхатън. Трябваше да ви позная по името.

— Не бихте ли седнали?

Джийни понечи да седне, но изведнъж видя, че това е електрически стол — от ония, които се използваха за екзекуции. Тя се сепна, смръщи се и си избра друго място.

— Това е сержант Мишел Делауеър от Градската полиция в Балтимор — продължи Хърб.

— Балтимор? — повтори Уейн изненадано. Джийни внимателно го гледаше в лицето, за да открие признаци на страх, но той явно бе добър актьор. — Нима в Балтимор има престъпност?

— Косата ви е боядисана, нали? — попита небрежно Джийни.

Миш я стрелна с неприязнен поглед — от Джийни се очакваше само да гледа, но не и да разпитва заподозрения.

Обаче Уейн като че ли нямаше нищо против да й отговори.

— Наблюдателна сте — рече иронично той.

Права бях, помисли си Джийни зарадвано. Това е той! Тя погледна ръцете му и си ги спомни как късаха дрехите й. Получи си го най-сетне, копеле такова, изруга наум тя.

— Кога си я боядисахте? — попита отново тя.

— Когато бях на петнайсет години.

Лъжец, скръцна със зъби Джийни.

— Черното е било винаги на мода, откакто се помня.

Косата ти е била руса в четвъртък, когато пъхна мръсните си лапи под полата ми, и в събота, когато изнасили приятелката ми Лайза в спортната зала на УДФ.

Но защо лъжеше? Знае ли, че се търси русокос заподозрян?

— За какво става въпрос? — попита спокойно той. — Да не би косата ми да е ключ към загадката? Обичам загадките.

— Няма да ви губим времето — каза рязко Миш. — Бихме искали да знаем къде сте били миналата неделя в осем часа вечерта.

Джийни се запита дали има алиби. Толкова му беше лесно да каже, че се е заиграл на карти с някакви типове, на които е платил, за да го подкрепят, или е бил в леглото с някоя патка, която с удоволствие ще лъжесвидетелства в негова полза, отново срещу добро заплащане.

Но той я изненада.

— Е, това е лесен въпрос. Бях в Калифорния.

— Може ли някой да потвърди това?

Той се засмя.

— Около сто милиона души сигурно.

Джийни започна да усеща, че работата върви на зле. Не би могъл да има истинско алиби. Той просто беше изнасилвачът.

Миш продължи с въпросите:

— Какво искате да кажете?

— Бях на раздаването на наградите „Еми“.

Джийни си спомни, че даваха по телевизията раздаването на наградите „Еми“ същата онази вечер, когато бе в болничната стая на Лайза. Как така Уейн се е оказал на церемонията? Той даже не би могъл да отиде до летището за времето, за което Джийни откара Лайза до болницата.

— Разбира се, никаква награда не съм спечелил — добави той. — Не съм в този бизнес. Но Салайна Джоунс спечели, а тя ми е стара приятелка.

Той хвърли поглед към триножника и Джийни разбра, че картината изобразява същата актриса, играеща Бейби, дъщерята на навъсения Брайън в ресторантския сериал Многото готвачи. Сигурно му е позирала.

Уейн продължи:

— Салайна спечели наградата за най-добра женска роля в комедия и аз я целунах по двете бузи, когато слезе от сцената с трофея в ръка. Това бе прекрасен момент, уловен от телевизионните камери и моментално излъчен по цял свят. Записах си го на видеото. Освен това в таз седмичния Пийпъл има и снимка.

Посочи към списанието, захвърлено на килима.

Със свито сърце Джийни го вдигна. На снимката ясно се виждаше Уейн, изглеждащ невероятно добре в смокинга си, как целува Салайна, стиснала статуетката „Еми“.

Косата му бе черна.

Под снимката пишеше: Уейн Статнър, импресарио от Ню Йорк, поздравява старата си приятелка Салайна Джоунс за наградата й „Еми“ за най-добра женска роля в комедията „Многото готвачи“ в Холивуд в неделя вечерта.

Това ако не бе непоклатимо като скала алиби, здраве му кажи.

Но как е възможно?

— Е, господин Статнър — започна Миш, — не бихме желали да ви губим повече времето.

— А какво мислехте, че съм направил?

— Разследваме един случай на изнасилване, станал в Балтимор в неделя вечерта.

— Не съм бил аз — каза Уейн.

Миш хвърли поглед към разпятието и той проследи погледа й.

— Всичките ми жертви са доброволки. — Той й отправи дълъг, многозначителен поглед.

Тя се изчерви и извърна глава.

Джийни почувства как я връхлита страхотно отчаяние. Всичките й надежди се изпариха. Но мозъкът й още работеше и докато ставаха да си тръгват, тя каза:

— Мога ли да ви попитам още нещо?

— Разбира се — отвърна Уейн с вечната си готовност да помогне.

— Имате ли братя или сестри?

— Единствено дете съм.

— Когато сте се родили, баща ви е служил в армията, права ли съм?

— Да, бил е инструктор на хеликоптерни пилоти във Форт Браг. Откъде сте научили за това?

— А случайно да знаете дали майка ви е имала трудности в зачеването?

— Доста странен въпрос за полицай!

— Доктор Ферами е учен от университета „Джоунс Фолс“. Научноизследователската й работа е тясно свързана със случая, по който работя.

Джийни продължи:

— Майка ви споменавала ли е нещо за това дали се е лекувала от безплодие?

— Не и на мен.

— Имате ли нещо против да я попитам?

— Тя е мъртва.

— Съжалявам за това. А какво ще кажете за баща ви?

Той сви рамене.

— Можете да му се обадите.

— Благодаря.

— Той живее в Маями. Ще ви дам телефона.

Джийни му подаде химикалка. Той надраска номера на една от страниците на Пийпъл, после откъсна ъгълчето и й го подаде.

Тръгнаха към вратата.

— Благодаря за съдействието, господин Статнър — каза Хърб.

— Винаги съм на вашите услуги.

Докато слизаха надолу с асансьора, Джийни каза с недоверчив глас:

— Вярваш ли на алибито му?

— Ще го проверя — отвърна Миш. — Но ми звучи стабилно.

Джийни поклати глава.

— Не мога да повярвам, че е невинен!

— Виновен е, и още как, скъпа, но не за това престъпление.