Кен Фолет
Третият близнак (22)

21.

Берингтън Джоунс спа лошо.

Прекара нощта с Пипа Харпендън. Пипа беше секретарка във факултета по физика и доста преподаватели я сваляха, дори и неколцина женени мъже, но Берингтън бе единственият, с когото тя излизаше. Той се обличаше много добре, водеше я в закътани ресторантчета и поръчваше скъпи вина. Топеше се от удоволствие под завистливите погледи на околните мъже на негова възраст, излезли на вечеря с грозните си и стари жени. После я водеше у тях, палеше свещи, обличаше копринена пижама и я любеше бавно, с желание, докато тя примреше от удоволствие.

Тази сутрин обаче се събуди в четири часа и си помисли за всички онези неща, които можеха да объркат плана му. Вчера следобед Ханк Стоун се бе понасмукал с евтиното вино на издателя и може да е забравил за разговора им. Ако пък го помнеше, редакторите от Таймс пак можеха да решат да не обърнат внимание на тази история. Можеше да поразпитат тук-там и да видят, че това, което Джийни върши, не е чак толкоз нередно. Или пък ще реагират много бавно и ще разнищят историята чак другата седмица, когато вече ще е твърде късно.

След като се въртя и пъшка известно време. Пипа се обади:

— Добре ли си. Бери?

Той я погали по дългата руса коса и тя въздъхна сънено. Да прави любов с красива жена винаги му бе действало успокоително, независимо какви проблеми бе имал, но този път май нямаше да е така. Много му се беше насъбрало. Би изпитал облекчение, ако можеше да разговаря с Пипа за проблемите си — тя бе интелигентно момиче и щеше да прояви съчувствие и разбиране. Ала не биваше да разкрива тайната на никого.

След малко стана и излезе да потича. Когато се върна, нея я нямаше — бе оставила благодарствена бележка, увита в прозрачен черен чорап.

Домашната помощничка дойде няколко минути преди осем и му направи омлет. Мариан бе слабо, нервно момиче от френския карибски остров Мартиника. Говореше малко английски и ужасно се страхуваше да не я върнат у дома, което пък я правеше много отстъпчива. Беше хубава и на Берингтън му минаваше през ума, че ако й каже да му направи френска любов, тя щеше да сметне това като част от задълженията си. Не би направил такова нещо, разбира се, да спи с прислугата не бе в негов стил.

Той взе душ, избръсна се и се облече в пепелявосив костюм, с едва забележима бледосиня нишка в него, бяла риза и черна връзка на малки червени точици. Върху златните му копчета за ръкавели бяха инкрустирани инициалите му, а в джобчето отпред винаги си слагаше внимателно сгъната носна кърпичка. Обувките му светеха, както винаги, с огледален блясък.

Вкара колата в университетския комплекс, качи се в кабинета си и включи компютъра. Както повечето величия от академичния свят, с преподавателска дейност той се занимаваше съвсем малко. Тук, в „Джоунс Фолс“, изнасяше по една лекция на година. Неговата работа бе да направлява и следи изследванията на учените от факултета и да добавя името си — за престиж — към трудовете, които те пишеха. Тази сутрин обаче не можеше да се съсредоточи върху нищо, затова просто застана до прозореца, загледан в играта по двойки на тенискорта, и зачака телефонът да иззвъни.

Не му се наложи да чака дълго. В девет и половина се обади президентът на университета, Морис Обел.

— Имаме проблем — каза той.

Берингтън се напрегна:

— Какво има, Морис?

— Току-що ми се обади някаква кучка от Ню Йорк Таймс. Твърди, че от твоя факултет нарушавала анонимността на хората някоя си доктор Ферами.

Слава богу, помисли си Берингтън с облекчение. Ханк Стоун е пробил! Наложи си да отвърне със сериозен глас:

— Страхувах се от нещо подобно — каза той. — Идвам веднага.

Затвори телефона и остана така няколко минути, мислейки усилено. Рано беше още да празнуват победа. Работата току-що се бе задвижила. Сега трябваше да направи така, че Морис и Джийни да постъпят по начина, по който той искаше.

Гласът на Морис звучеше разтревожено. Това бе добре като за начало. Берингтън трябваше да направи така, че да не го оставя да се успокои. Трябваше да накара Морис да помисли, че положението ще стане катастрофално, ако Джийни не спре да използва програмата си в медицинските база данни, и то веднага. А Морис вземеше ли подобно решение, Берингтън трябваше да направи така, че президентът да го изпълни.

И най-важното — нужно бе да избегне на всяка цена какъвто и да било компромис. Знаеше, че по характер Джийни не приема много компромисите, но след като бъдещето й се заложи на карта, тя вероятно ще опита всичко. Той трябваше да налива масло в огъня й и да я подтиква към борба.

И всичко това да бъде така направено, че да изглежда добронамерено. Ако станеше ясно, че Берингтън се опитва да подлее вода на Джийни, Морис щеше да подуши нещо гнило. Берингтън трябваше да се прави, че я защитава.

Той излезе от Лудницата и се отправи към административната сграда. Влезе в кабинета на президента и кимна учтиво на секретарката.

— Влизайте направо, професор Джоунс — подкани го тя.

Морис бе застанал до прозореца и гледаше към зеленината навън. Бе нисък широкоплещест мъж. Беше се завърнал от Виетнам в инвалидна количка, парализиран от кръста надолу. Двамата с Берингтън се разбираха добре, може би защото бяха работили за военните. Освен това много обичаха музиката на Малер.

Морис често изглеждаше смутен. За да може УДФ да съществува, той трябваше да събира десет милиона долара на година от частни и корпоративни фирми и като последица от това ужасно се страхуваше от лоша реклама.

Президентът рязко обърна инвалидната си количка и я докара до бюрото.

— Подготвяме голяма статия за научната етика, вика ми оная кучка. Бери, не мога да допусна „Джоунс Фолс“ да бъде даван за пример на неетична наука. Половината от големите ни спонсори ще вдигнат врява до бога. Трябва да направим нещо.

— Коя е тази журналистка?

Морис хвърли поглед в бележника си.

— Наоми Фрийландър. Тя е редактор по етичните проблеми. Знаеше ли, че вестниците имали и редактори по етичните проблеми? Аз не знаех.

— Не съм изненадан, че Ню Йорк Таймс има.

— Това обаче не им пречи да действат като проклетото Гестапо. Щели да публикуват статията. Вчера някой им подхвърлил за тая твоя Ферами.

— Чудя се кой ли им е съобщил за нея? — Берингтън си придаде замислен вид.

— Въртят се наоколо нелоялни копелета.

— Сигурно.

Морис въздъхна.

— Кажи, че не е вярно, Бери. Кажи ми, че тя не нарушава анонимността на хората.

Берингтън кръстоса крака, опитвайки се да изглежда спокоен, докато всъщност бе натегнат като струна. Точно тук трябваше да ходи по опънато въже.

— Не вярвам да върши нещо нередно — каза той. — Тя просто сканира медицински база данни и намира хора, които не знаят, че са близнаци. Много умно е направено, ако трябва да сме обективни…

— Да не би да разглежда медицинските картони на хората без тяхно разрешение?

Берингтън се престори, че му е трудно да го изрече.

— Е… нещо такова.

— Тогава трябва да спре.

— Бедата е там, че на нея тази информация наистина й трябва за научноизследователската й програма.

— Може би ще се наложи да й предложим някаква компенсация.

Берингтън не бе мислил да я подкупва. Съмняваше се дали от това би излязло нещо, но от опит глава не боли.

— Добра идея.

— На постоянна професура ли е назначена?

— Тя започна този семестър като асистент — преподавател. Най-малко на шест години е от постоянната професура. Но бихме могли да увеличим заплатата й. Знам, че й трябват пари, тя ми каза.

— Колко печели сега?

— Трийсет хиляди на година.

— Колко мислиш да й предложим?

— Добре е да е повечко. Още осем или десет хиляди.

— А откъде?

Берингтън се усмихна.

— Струва ми се, че бих могъл да убедя „Дженетико“.

— Тогава точно това ще направим. Извикай я веднага, Бери. Ако е тук, в комплекса, да се яви веднага. Ще уредим това нещо, преди още да е дошла полицията по етиката.

Берингтън вдигна телефона и набра кабинета на Джийни.

— Доктор Ферами — чу той гласа й.

— Берингтън се обажда.

— Добро утро. — Тонът й бе предпазлив. Дали бе усетила желанието му да я прелъсти в понеделник вечер? Може пък да се чуди дали няма да опита отново. Или също е подушила проблема с Ню Йорк Таймс, премисли той.

— Мога ли да те видя веднага?

— В твоя офис ли?

— Намирам се в офиса на доктор Обел на Хилсайд Хол.

Тя въздъхна отегчено.

— Дали не става въпрос за онази Наоми Фрийландър?

— Да.

— Всичко това са лайна и ти го знаеш.

— Да, но трябва да се оправяме.

— Идвам.

Берингтън затвори.

— Ще бъде тук моментално — каза той на Морис. — И доколкото разбрах, май вече е разговаряла с Таймс.

Следващите няколко минути щяха да бъдат решителни. Ако Джийни се защитаваше добре, Морис можеше да смени стратегията си. Нужно бе Берингтън да помогне на президента да остане на твърди позиции, без да изглежда враждебен към Джийни. Тя бе темпераментно и избухливо момиче, не бе от примиренческия тип, особено пък ако си мислеше, че е права. Вероятно ще станат мигом врагове с Морис без никаква помощ от Берингтън.

Внезапно го осени вдъхновение и той каза:

— Докато чакаме, да вземем да нахвърлим едно изявление за пресата.

— Това е добра идея.

Берингтън дръпна към себе си един бележник и започнала пише. На него му трябваше нещо, с което Джийни не би могла да се съгласи, нещо, което да нарани гордостта й и да я подлуди. Написа, че УДФ признава допуснатите грешки и че университетът се извинява на онези хора, чиято анонимност е била нарушена. И обещаваше, че програмата ще бъде спряна още днес.

Даде творбата си на секретарката, за да я въведе в компютъра и да я разпечата.

Джийни пристигна, кипяща от възмущение. Бе облечена в светлозелена торбеста тениска, плътно прилепнали черни джинси и високи обувки. На носа си имаше сребърна халка, а тъмната й коса бе вързана на опашка. На Берингтън му изглеждаше много сладка, но видът й не можеше да впечатли президента на университета. За него това момиче щеше да изглежда като безотговорен младши научен сътрудник, готов да вкара УДФ в беля.

Морис я покани да седне и я осведоми за обаждането от вестника. Държеше се студено. По-спокоен се чувства със зрели мъже, каза си Берингтън, млади дами със стегнати джинси са за него нещо чуждо.

— Същата жена се обади и на мен — каза Джийни раздразнено. — Това е смешно.

— Но вие прониквате в медицински база данни — повиши глас Морис.

— Обаче не гледам данните, компютърът ги гледа. Нито един човек не е видял ничий медицински картон. Моята програма изважда списък с имена и адреси, подредени по двойки.

— Дори и това…

— По-нататък не предприемаме нищо, без да поискаме разрешение от потенциалния обект. Дори не им казваме, че си имат близнаци, докато не се съгласят да участват в проучването ни. Така че чия анонимност е нарушена?

Берингтън се престори, че я подкрепя.

— Казах ти, Морис — обади се той. — Таймс са се объркали нещо.

— Да, но те не го виждат по този начин. И освен това трябва да мисля за репутацията на университета.

— Повярвайте ми — продължи Джийни, — моята работа само ще увеличи тази репутация. — Тя се наведе напред и в гласа й Берингтън долови трепета на човек, застанал на прага пред нещо ново, трепета, който движеше всички добри учени. — Този проект е от огромно значение. Аз съм единственият човек, който се е досетил как да изучава генетиката на престъпността. Когато публикуваме резултатите, ще се превърнем в сензация.

— Права е — вметна Берингтън.

Това бе вярно. Проучването й щеше да бъде сензационно. Болеше го сърцето, че трябва да го съсипе. Но нямаше избор.

Морис поклати глава.

— Работата ми е да защитя университета от скандал.

Джийни отвърна безразсъдно:

— Работата ви е също така да защитите свободата в науката.

Не трябваше да поема в тази насока. Едно време университетските президенти без съмнение са се борили с оковите, спъващи науката по пътя към познанието, но тия времена безвъзвратно бяха отминали. Сега те бяха чисто и просто събирачи на фондове. Със споменаването на свободата в науката тя само щеше да обиди Морис.

И той настръхна.

— Не ми е необходима лекцията ви за президентските ми задължения, млада госпожице — отвърна сковано.

За удоволствие на Берингтън, Джийни не пое намека.

— Така ли? — възкликна тя, набирайки обороти. — Ето ви един пряк конфликт. От едната страна стои вестник, явно подлъган по невярна история, а от другата — учен, преследващ истината. Ако университетският президент се огъне под такъв натиск, каква надежда имаме тогава?

Берингтън бе очарован. Тя бе прекрасна, със зачервени страни и блеснали очи, но копаеше собствения си гроб. Отдалечаваше се от Морис с всяка изречена дума.

Изведнъж Джийни сякаш разбра какво прави, защото промени стратегията.

— От друга страна, никой от нас не желае лоша реклама — каза тя с по-мек глас. — Много добре разбирам загрижеността ви, доктор Обел.

За нещастие на Берингтън, Морис веднага омекна.

— Разбирам, че това ви поставя в трудна позиция — рече той. — Университетът е готов да ви предложи компенсация под формата на увеличение на заплатата с десет хиляди долара годишно.

Джийни изглеждаше изненадана.

Берингтън се обади:

— Така сигурно ще успееш да изкараш майка си от онова място, от което толкова се безпокоеше.

Джийни се поколеба само миг.

— Дълбоко ще ви бъда благодарна — каза тя, — но това няма да реши проблема. Пак ще ми трябват близнаци за проучването ми по престъпността. В противен случай няма какво да се проучва.

Берингтън не бе си и помислял, че могат да я подкупят.

— Сигурно има и друг начин за намиране на подходящи обекти за изучаване? — попита Морис.

— Не, няма. Имам нужда от еднояйчни близнаци, отгледани отделно, поне единият от които е престъпник. Това е. Програмата ми открива хора, които даже и представа си нямат, че имат близнаци. Друг начин да правя това няма.

— Не знаех — каза Морис.

Тонът на разговора ставаше опасно приятелски. В този момент влезе секретарката на Морис и му подаде лист хартия. Това бе черновата на изявлението за пресата. Морис го показа на Джийни:

— Ако искаме да потушим историята, трябва да излезем с горе-долу такова изявление, и то още днес.

Тя бързо го прочете и гневът й се върна.

— Но това са глупости! — избухна отново. — Никакви грешки няма. Ничия анонимност не е нарушена. Никой не се е оплакал!

Берингтън с усилие скри задоволството си. Парадоксално бе, че тя е толкова нетърпелива и пламенна и все с търпение и постоянство провеждаше дълги и скучни научни изследвания. Беше я виждал как работи с обектите си — те никога не я дразнеха или уморяваха, дори и да объркваха тестовете. Лошите маниери у тях тя намираше за интересни. Джийни просто записваше това, което те бяха казали, и накрая искрено им благодареше. А вън от лабораторията избухваше като фойерверк и при най-малкия повод.

Той отново поде ролята си на загрижен миротворец:

— Но, Джийни, доктор Обел смята, че трябва да излезем с твърдо изявление.

— Не можете да кажете, че сте спрели ползването на програмата ми! Това ще е равносилно на отменяне на целия проект.

Лицето на Морис се втвърди.

— Не мога да допусна Ню Йорк Таймс да излезе със статия, в която се съобщава, че учените от „Джоунс Фолс“ нарушават анонимността на хората — каза той. — Това ще ни струва милиони под формата на изгубени дарения.

— Намерете някакъв среден начин — примоли се Джийни. — Кажете им, че ще разгледате проблема. Назначете комисия. Ако е необходимо, ще разработим допълнителна защита на анонимността. О, не, помисли си Берингтън. Това е опасно разумно!

— Разбира се, имаме комисия по етиката — каза той, печелейки време. — Това всъщност е подкомисия към сената. — Сенатът бе управляващият орган на университета и се състоеше от всички преподаватели на постоянна професура, но работата вършеха различните комисии. — Можеш да заявиш, че прехвърляш проблема на тях.

— Не става! — рязко отвърна Морис. — Всички ще си помислят, че протакаме.

Джийни запротестира:

— Не разбирате ли, че като настоявате за незабавни действия, вие практически отхвърляте възможност за добро обмисляне на проблема!

Тук му е мястото срещата да се прекъсне, каза си Берингтън. И двамата бяха твърдоглави, и двамата са се окопали в аргументите си. Трябваше да прекрати срещата, преди отново да са започнали да говорят за компромис.

— Правилно, Джийни — обади се Берингтън. — Нека направя едно предложение… ако разрешиш, Морис.

— Разбира се, дай да го чуем.

— Имаме два отделни проблема. Единият е да намерим начин да насърчим проучването на Джийни, без да предизвикаме скандал. Това е нещо, което аз и Джийни трябва да решим и по-късно да го обсъдим задълбочено. Вторият проблем е как факултетът и университетът ще представят това на света. Това е мой и твой проблем, Морис.

Президентът изглеждаше облекчен.

— Много разумно — каза той.

— Благодаря ти, че дойде веднага, Джийни.

Тя разбра, че я отпращат и се надигна с изненадано изражение. Стана й ясно, че бяха я изработили, но не разбра как.

— Ще ми се обадиш ли? — попита тя Берингтън.

— Разбира се.

— Добре. — Джийни се поколеба и излезе.

— Трудна жена — изпъшка Морис.

Берингтън преплете пръсти и наведе глава.

— Тук грешката е моя, Морис. — Президентът поклати глава, но Берингтън продължи: — Аз наех Джийни Ферами. Разбира се, и представа си нямах, че тя ще разработи такъв метод на работа, но все пак съм виновен и трябва да те измъкна от това.

— Какво предлагаш?

— Нямам право да те накарам да не пускаш това изявление. Разбирам, че не можеш да поставяш благополучието на един проект над репутацията на целия университет. — Той вдигна поглед.

Морис се поколеба. За миг Берингтън се запита уплашено дали не заподозря, че го тикат в ъгъла. Но дори и да му беше минала през ума такава мисъл, тя не се задържа там.

— Радвам се, че казваш това, Бери. Но какво ще правиш с Джийни?

Берингтън се отпусна облекчено на стола. Май успя.

— Мисля, че тя е мой проблем — отговори той. — Остави я на мен.