Кен Фолет
Третият близнак (18)

17.

Стив Логън не бе затварял очи цяла нощ.

Порки Бутчър спа като бебе, тихо похърквайки от време на време. Стив седя на пода, забил поглед в него, наблюдавайки уплашено всяко движение и мислейки какво ще стане, когато мъжът се събуди. Дали Порки няма да се сбие с него? Или пък ще се опита да го изнасили? Или да го съдере от бой?

Имаше основателна причина за страх. В затвора винаги е имало побоища. Мнозина излизаха от тия побоища ранени, а някои ги убиваха. Обществеността отвън пет пари не даваше, мислейки, че щом като пандизчиите се осакатяват и избиват един друг, значи способността им да крадат и убиват честните граждани ще намалее.

На всяка цена, повтаряше си непрекъснато Стив, трябва да се опита да не изглежда като жертва. Хората лесно го подценяваха. Тип Хендрикс бе направил същата грешка. Стив просто излъчваше дружелюбие. Въпреки че бе едър, изглеждаше така, сякаш не би убил и муха.

Сега обаче трябваше да изглежда готов да се сбие, но да не провокира. Преди всичко не биваше да позволява на Порки да го вземе за чистичко колежанче. Ако го допуснеше, Порки щеше да го превърне в съвършена мишена за подигравки, обиди и удари. В началото — уж без да иска, а най-накрая щеше да му хвърли здрав бой. Той трябваше да се постарае да прилича, ако е възможно, на закоравял престъпник. Ако не успееше, щеше да озадачи и смути Порки с непознатото си за него излъчване.

Ами ако не успееше?

Порки бе по-висок и по-тежък от Стив и сигурно изпечен уличен побойник. Стив обаче бе в по-добра форма и движенията му щяха да са по-бързи, но пък не беше удрял никого в гнева си от седем години насам. В по-голямо пространство Стив може би щеше бързо да измори Порки и да се измъкне от битката почти невредим, но тук, в килията, щеше да се лее кръв, независимо от това кой е победил. Ако детектив Аластън бе казал истината, през последните двайсет и четири часа Порки вече бе проявил инстинкта си на убиец. А аз имам ли инстинкт на убиец, запита се Стив. И съществува ли изобщо такова нещо, наречено инстинкт на убиец? Едно време малко остана да умъртвя Тип Хендрикс. Това означава ли, че съм същият като Порки?

Като помисли какво би означавало да победи Порки, Стив потрепери. Представи си едрия мъж проснат на пода, потънал в кръв, а той — надвесен над него, както се бе надвесил над Тип Хендрикс, и гласа на Спайк: Боже всемогъщи, май е мъртъв. Не, по-добре да се остави да го набият.

А може би просто трябва да се държи пасивно. Вероятно е по-безопасно да се свие на пода и да остави Порки да го рита, докато се измори. Но Стив не знаеше дали може да го направи.

Затова сега седеше с пресъхнало гърло и туптящо сърце, вперил поглед в спящия психопат, прехвърляйки през ума си различни варианти на сбивания, които винаги губеше.

Според него това бе номер, който ченгетата често използваха. Спайк, надзирателят, не приличаше на човек, който го намира за нещо необичайно. Може би, вместо да бият хората в стаята за разпити, за да ги накарат да признаят, те оставяха другите заподозрени да им вършат работата. Стив се запита колко ли хора са признали престъпления, които не са извършили, само и само да не прекарат една нощ в килия с някой като Порки.

Никога няма да забравя това, закле се той. Започнеше ли като адвокат да защитава хора, обвинени в някакво престъпление, никога нямаше да приема самопризнанието като улика. Представи си как се изправя пред съдебните заседатели. „Едно време и аз бях обвинен в престъпление, което не бях извършил, но бях съвсем близко до самопризнанието — ще каже той. — Бил съм там и знам какво е.“

После се сети, че ако го признаят за виновен и го осъдят, ще го изхвърлят от училището по право и никога нямаше да му се наложи да защитава, когото и да било.

Повтаряше си непрекъснато, че няма да го осъдят. Тестът на ДНК-то щеше да изясни всичко. Някъде около полунощ го бяха извели от килията, бяха му сложили белезниците и го бяха откарали в болницата „Мърси“, на няколко преки от управлението. Там даде кръвна проба, от която щяха да извлекат неговата ДНК. Попита сестрата колко време е необходимо за този тест и с огорчение научи, че резултатите няма да са готови по-рано от три дни. Върна се в килията, сломен духом. Пак го сложиха при Порки, който, за голямо негово облекчение, все още спеше.

Стори му се, че може да издържи двайсет и четири часа без сън. Това беше максималният период, за който имаха право да го задържат без съдебни санкции. Бе арестуван някъде около шест часа следобед, значи могат да го държат до същото време утре вечер. След това вероятно ще му дадат възможност да помоли да го пуснат под гаранция. Това ще е шансът му да се измъкне оттук.

Помъчи се да си спомни лекциите за пускане под гаранция. „Единственият въпрос, който вълнува съда при това положение, е дали обвиняемият ще се яви на съдебния процес“ — чуваше сякаш Стив монотонния глас на професор Рексъм. Тогава това му се бе струвало скучно като проповед, а сега означаваше всичко за него. Подробностите бавно изплуваха в съзнанието му. Два фактора се вземаха под внимание. Първият бе възможната присъда. Колкото обвинението е по-сериозно, толкова по-рисковано е да се пуска обвиняемият под гаранция. Вероятността човек да избяга от обвинение в убийство бе много по-голяма, отколкото от обвинение в някаква дребна кражба. Същото важеше и ако обвиняемият имаше криминално досие. Стив нямаше досие, въпреки че го бяха осъдили за тежка телесна повреда, преди да навърши осемнайсет години. Сега не можеше да се използва срещу него. Щеше да застане пред съда със съвсем чисто минало, но обвиненията, които щяха да му отправят, бяха много тежки.

Вторият фактор, спомни си той, бяха връзките на обвиняемия с обществото — семейство, дом, работа. Човек, живял с жена си и децата си на един и същи адрес пет години и работил наблизо, имаше голям шанс да бъде пуснат под гаранция. Докато на такъв, който нямаше семейство в града, бе дошъл да живее тук преди шест седмици и е например безработен музикант, вероятно щеше да бъде отказано. По този въпрос Стив се чувстваше уверен. Живееше с родителите си и учеше втора година в училище по право — ако избягаше, щеше да загуби много.

Съдът не би трябвало да взема под внимание дали обвиняемият е опасен за обществото или не. Това би означавало предрешаване на присъдата. Обаче на практика се правеше. Ако обвинението на Стив беше серийни изнасилвания, а не само един изолиран случай, вероятността да го пуснат под гаранция щеше да бъде съвсем нищожна.

Нещата можеха да се развият и по двата начина, затова докато седеше и гледаше Порки, Стив репетираше блестящи речи пред съдебните заседатели.

Той все още бе решен сам да си бъде адвокат. Не бе използвал правото си на едно телефонно обаждане. Отчаяно искаше да не занимава родителите си с това, докато не успее да докаже невинността си. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да им съобщи за затвора — те щяха да бъдат потресени и смазани. Щеше да му бъде много по-леко да сподели мъките си с тях, но винаги си спомняше изражението на лицата им, когато преди шест години влязоха в участъка. Знаеше, че ако им каже, щеше да го заболи толкова, колкото не би го заболяло, ако Порки Бутчър го съдереше от бой.

През нощта в килиите бяха докарани още хора. Някои бяха апатични и сговорчиви, други шумно настояваха, че са невинни, а един дори оказа съпротива на ченгетата и в резултат бе професионално набит.

Някъде около пет часа сутринта нещата се успокоиха. В осем часа смяната на Спайк донесе закуската, опакована в стереопорни кутии от някакъв ресторант — „Мама Хубърт“ Пристигането на храната събуди затворниците от другите килии и шумът накара Порки да се размърда.

Стив не шавна от мястото си, отправил празен поглед навън, но с крайчеца на окото си тревожно дебнеше всяко движение на Порки. Дружелюбието щеше да бъде изтълкувано като признак на слабост, прецени той. Пасивната враждебност бе най-доброто поведение.

Порки се надигна и седна, стиснал глава в ръцете си и вперил поглед в Стив. Не проговори. Стив предположи, че оня го преценява.

След една-две минути Порки най-сетне се обади:

— К’во търсиш тука бе?

Стив залепи на лицето си израз на тъпо равнодушие. После извъртя бавно глава, докато очите му срещнаха погледа на Порки. Няколко секунди остана така, загледан в него, без да продума. Порки бе хубав мъж, с месесто лице, изразяващо готовност за агресия. Очите му огледаха преценяващо Стив. Избухлив и опасен, каза си момчето и извърна поглед с престорено равнодушие, без да отговори на въпроса му. Колкото по-дълго Порки го преценяваше, толкова по-дълго щеше да се намира в безопасност.

Надзирателят пъхна закуската през процепа, но Стив не й обърна внимание.

Порки обаче си взе кутията. Изяде всичкия бекон, всичките яйца и хляб, изпи кафето, после използва шумно тоалетната, без да се смущава.

Като свърши, вдигна панталоните си, седна на нара и пак погледна Стив:

— За к’во си вътре, бяло момче?

Това бе най-опасният момент. Порки го опипваше, вземаше му мярката. Стив трябваше да се преструва, че е всичко друго, но не и това, което всъщност бе — най-обикновен студент, който не се е бил от малък.

Той извърна глава към Порки, като че ли го виждаше за първи път. Дълго се взира в него, без да трепне, и накрая мързеливо каза:

— Абе там един педал почна да се кодоши с мен, та трябваше аз да му покажа с кого се ебава.

Порки не мръдна, продължаваше да гледа втренчено. Стив не можеше да каже дали оня му е повярвал или не. След малко Порки попита:

— Убийство?

— Уцели десетката.

— И аз.

Порки май прие историята на Стив. Това не го спря обаче да продължи безразсъдно:

— Сега оня педал да го духа, няма вече да може да се ебава с никого.

— Ъхъ — оригна се Порки.

Настъпи дълга тишина. Порки май мислеше. После каза:

— Що са ни турили заедно?

— Нямат ник’ви шибани доказателства срещу мен — каза Стив. — Мислят, че ако те очистя тука, пипнали са ме.

Самолюбието на Порки бе засегнато.

— Ами к’во ще стане, ако аз те очистя?

— Тогаз ще пипнат теб — сви рамене Стив.

Порки бавно закима:

— Ъхъ, така май ще стане.

Темите му за разговор вероятно се изчерпаха. След малко той отново полегна.

Стив не помръдна. Това ли бе всичко?

След още няколко минути Порки сякаш отново заспа.

Чак когато се чу хъркането му обаче, Стив се облегна отмалял на стената.

След това няколко часа нищо не се случи.

Няколко пъти Стив се опита да разбере от новия надзирател кога ще му се удаде възможност да помоли за пускане под гаранция, но онзи просто не му обръщаше внимание.

Порки още спеше, когато надзирателят отвори вратата. Сложи белезници на ръцете на Стив и пранги на краката, после събуди Порки и повтори същата процедура и с него. След това ги вързаха към още двама затворници и цялата четворка бе отведена в малък кабинет в края на коридора с килиите.

В него имаше две бюра с компютри върху тях и лазерен принтер. Пред бюрата бяха разположени няколко реда сиви пластмасови столове. Едното бюро бе заето от спретнато облечена чернокожа жена на около трийсет години. Тя вдигна поглед към тях, каза: „Моля, седнете“, след което отново зачука по клавиатурата с маникюра си.

Те се довлякоха до столовете и седнаха. Стив се огледа. Бе най-обикновен кабинет, с железни шкафове за документи, канцеларски принадлежности, пожарогасител и старомоден сейф. След килията обаче това му се струваше като луксозно обзаведена стая.

Порки затвори очи и като че ли отново потъна в сън. Единият от другите двама се взираше озадачено в гипсирания си крак, а онзи до него се усмихваше замечтано, зареял поглед някъде надалеч.

В това време жената вдигна очи от екрана.

— Кажете си името — каза тя.

Стив бе първи в редицата, затова отговори:

— Стивън Логън.

— Господин Логън, аз съм комисионер Уилямс.

Разбира се, тя бе съдебен комисионер. Чак сега си спомни тази част от криминалната процедура. Комисионерът бе съдебен чиновник с ранг, много по-нисък от съдия. Нейното задължение бе да се занимава с разрешения за арестуване и други дребни процедурни неща. Имаше власт да пуска под гаранция, спомни си той и духът му се повдигна. Може би всеки момент щеше да излезе оттук.

— Моето задължение е да ви кажа в какво сте обвинен — продължи тя, — датата, времето и мястото на процеса ви, дали ще бъдете освободен под гаранция и ако е така, при какви условия.

Говореше много бързо, но Стив успя да чуе думите „под гаранция“, което потвърди, че правилно е запомнил лекциите си. Това бе човекът, когото трябваше да убеди, че е достатъчно надежден.

— Обвинявате се в изнасилване първа степен, нападение с цел изнасилване, телесни повреди и содомия.

Кръглото й лице не изразяваше нищо, докато изброяваше ужасните престъпления. Даде му дата на процеса след три седмици, броено от днес, и той си спомни, че на всеки заподозрян трябва да се даде дата на процеса не по-късно от тридесет дни.

— По обвинението в изнасилване ви очаква доживотен затвор. За нападението с цел изнасилване — две до петнадесет години. И двете са углавни престъпления.

Стив знаеше какво означава углавно престъпление, но се питаше дали Порки Бутчър знае.

Изнасилвачът, освен това подпалил и спортната зала, сети се той. Защо нямаше и обвинение в палеж? Вероятно защото полицията не разполагаше с преки улики, свързващи го с пожара.

Тя му подаде два листа. На единия пишеше, че е уведомен за правото си да бъде представян от някого, а в другия се описваше как да влезе във връзка с обществен защитник. Трябваше да подпише и двата.

Тя му изстреля серия от бързи въпроси и начука информацията в компютъра.

— Кажете си пълното име. Къде живеете? Телефонен номер? От колко време живеете на този адрес? Къде сте живели преди това?

Стив се обнадежди малко, докато съобщаваше, че живее с родителите си, че учи втора година в училище по право и няма криминално досие. Тя го попита има ли навик да взема наркотици или алкохол и той с удоволствие отрече. Запита се дали ще му се удаде възможност да помоли за пускане под гаранция, но жената задаваше въпросите си много бързо, явно се придържаше към някаква задължителна процедура.

— По обвинението в содомия установих липса на вероятна причина — каза тя, вдигна глава от екрана и го погледна. — Това не означава, че не сте извършили престъплението, а че в обвинителния акт, съставен от детектива, няма достатъчно информация за вероятна причина, за да мога да утвърдя обвинението.

Стив се запита защо детективът е включил и това обвинение. Сигурно се надяваха той да го отхвърли с възмущение: Но това е отвратително нещо. Изчуках я, но не е имало никаква содомия, за какъв ме мислите?

Чернокожата дама продължи:

— Но пред съда ще отговаряте и по това обвинение.

Стив се обърка. Каква полза от това какво е установила, след като ще трябва да отговаря пред съда? И ако той, учещ втора година право, с усилие следеше мисълта й, какво оставаше за обикновените граждани?

— Имате ли някакви въпроси?

Стив пое дълбоко дъх.

— Искам да подам молба за пускане под гаранция — започна той. — Невинен съм и…

— Господин Логън — прекъсна го тя, — вие сте тук по обвинение в углавно престъпление по параграф 638Б от наказателнопроцесуалния кодекс. Това означава, че аз, като комисионер, не мога да взема решение за пускане под гаранция. Това решение може да бъде взето само от съдията.

Това му подейства като удар по главата. Бе толкова разочарован, че чак му прилоша.

— Каква е тогава целта на целия този фарс? — попита той с възмущение.

— На този етап нямате право да бъдете пуснат под гаранция.

Той повиши глас:

— Защо тогава ми задавате всички тези въпроси и повдигате надеждите ми? Помислих си, че мога да се махна от това място!

Тя не се трогна от вълнението му.

— Информацията, която ми дадохте, ще бъде проверена от следовател по предварително следствие и резултатите ще бъдат представени на съда — каза тя с равен глас. — Утре ще има предварително дело за пускане под гаранция и съдията ще реши дали може да ви освободи.

— Държат ме в една килия с него! — каза Стив ядосано и посочи спящия Порки.

— Не отговарям за настаняването.

— Но тоя тип е убиец! Единствената причина, поради която още не ме е убил, е, че не може да стои буден! Правя официално оплакване пред вас като представител на съда, че ми се налага психически тормоз и животът ми е в опасност.

— Щом килиите са пълни…

— Килиите не са пълни, отворете вратата си и вижте сама! Повечето от тях са празни. Нарочно ме сложиха с него, за да ме бие. И ако го направи, ще заведа дело срещу вас лично, комисионер Уилямс, за това, че сте го допуснали.

— Ще видя какво може да се направи. — Тя поомекна малко. — Сега ще ви дам някои документи. — Подаде му резюме на обвинението, вероятния мотив и някакви други книжа. — Моля, подпишете всичко и си вземете по един екземпляр.

Разочарован и оклюман, Стив грабна предложената му химикалка и ядно подписа документите. Докато се занимаваше с това, надзирателят сръга Порки и го събуди. Стив върна подписаните листове, тя ги взе и ги сложи в папка. После се обърна към Порки:

— Кажете си името.

Стив зарови лице в дланите си.