Кен Фолет
Третият близнак (9)

8.

Студентите в залата по хуманна биология бяха неспокойни. Джийни знаеше защо. Тя също се чувстваше изнервена. Заради пожара и изнасилването. Уютната им академична атмосфера бе нарушена. Вниманието им непрекъснато се връщаше на неотдавнашната случка.

— Наблюдаваните вариации в интелигентността на човека може да се обяснят чрез три фактора. Първо — различни гени. Второ — различна среда. Трето — грешки при замерването.

Тя направи пауза. Всички пишеха в тетрадките си.

Бе забелязала този ефект. Всеки път, когато говореше по точки — първо, второ, трето, — студентите се навеждаха и записваха. Ако бе казала просто различни гени, различна среда и експериментална грешка, повечето от тях нямаше да запишат нищо. Откакто бе открила този синдром, номерираните точки бяха започнали да се появяват в лекциите й по-често.

Тя бе добра учителка — за нейна собствена изненада. Най-общо казано, според нея уменията на хората бяха ограничени. Тя бе нетърпелива и би могла да бъде и заядлива, както бе тази сутрин със сержант Делауеър. Затова пък беше общителна, изразяваше се ясно и точно и обичаше да обяснява. Нямаше нищо по-приятно от това да видиш как в погледа на студента просветва разбиране.

— Това може да се изрази със следното равенство — каза тя, обърна се и с парче тебешир написа на дъската:

Vt = Vg + Ve + Vm

След което продължи:

— Където Vt е общата сума от вариациите, Vg — генетичният компонент, а Vm — грешката при замерването. — Всички записаха равенството. — Същото важи и за всяка измерваема разлика между отделните индивиди, като се започне от височината и теглото и се стигне до склонността им да вярват в Бог. Може ли някой от вас да намери грешка в това? — Никой не продума и тя им подсказа: — Сумата може да е по-голяма от частите. Но защо?

Един млад мъж се обади. Обикновено се обаждаха само мъжете — жените бяха дразнещо свенливи.

— Защото гените и средата си влияят едно на друго и ефектът се умножава.

— Точно така. Вашите гени ви водят към дадено поведение в дадена околна среда, а ви отклоняват от друго. Бебета с различни темпераменти предизвикват различен подход у родителите. Активните деца придобиват опит, различен от този на кротките, дори и да живеят в един и същи дом. Лудетините вземат повече наркотици от хористите в църковния хор в един и същи град. Затова откъм дясната страна на това равенство трябва да прибавим Cde, което означава „взаимодействие ген — среда“ — Тя го написа на дъската и погледна часовника си. Четири без пет. — Някакви въпроси?

Този път се обади жена. Беше Дона-Мари Диксън, медсестра, която бе решила да се върне на училите на трийсет години, бе умна, но свенлива.

— А какво ще кажете за семейство Озмънд?

Всички се засмяха и младата жена се изчерви. Джийни я подкани търпеливо:

— Обясни какво имаш предвид, Дона-Мари. Тук хората са доста млади, за да си спомнят Озмъндови.

— Това са поп група от седемдесетте и са братя и сестри. Всичките са музиканти. Обаче нямат едни и същи гени, не са близнаци. Изглежда, семейната среда ги е направила музиканти. Същото е и с Джексън Файв. — Останалите отново се засмяха, жената се усмихна срамежливо и добави: — Така издавам възрастта си.

— Госпожица Диксън посочва нещо много важно и съм изненадана, че никой не се сети за него. — Джийни изобщо не бе изненадана, но Дона-Мари имаше нужда от насърчение. — Влиятелните и настойчиви родители могат да накарат децата си да прегърнат даден идеал, независимо от това какви гени имат, точно както грубияните родители могат да превърнат едно цяло семейство в шизофреници. Това обаче са крайни случаи. Недохраненото дете ще бъде ниско, дори родителите и дядовците му да са високи хора. Обратното — прехраненото дете ще бъде дебело, въпреки че всичките му предци са били слаби хора. Обаче всяко ново изследване сочи, и то по-ясно и категорично от предходното, че при оформянето на характера на дадено дете именно генното наследство е това, което оказва по-голямо влияние от средата или възпитанието. — Джийни събра тетрадките си и добави: — Ако няма повече въпроси, ще се видим идния понеделник.

Студентите започнаха да събират нещата си. Тя постоя още малко, за да даде възможност на по-плахите, които се смущаваха да задават въпроси пред всички, да дойдат и да го направят насаме. Затворените студенти често ставаха велики учени.

Към катедрата се приближи Дона-Мари. Имаше кръгло лице и къдрава руса коса. Джийни си помисли, че сигурно е добра сестра — спокойна и надеждна.

— Толкова съжалявам за бедната Лайза — прошепна Дона-Мари. — Какво ужасно преживяване!

— А полицията го направи още по-ужасно — отвърна Джийни. — Откровено казано, ченгето, което я откара до болницата, бе истински задник.

— Много неприятно. Но може би ще хванат оня тип, дето го е сторил. По цялото градче разнасят брошури с негова снимка.

— Това е добре. — Снимката, за която говореше Дона-Мари, сигурно бе дело на компютърната програма на Миш Делауеър. — Сутринта, като тръгвах за работа, тя тъкмо работеше по тази снимка с един детектив.

— Как се чувства Лайза?

— Още е замаяна…

— Преминават през няколко фази — обясни Дона-Мари. — И преди съм го виждала. Първата фаза е отрицанието. Казват: „Просто искам да оставя всичко зад себе си и да си продължа живота“. Но не е толкова лесно.

— Трябва да говориш с нея. Ако знае какво да очаква, може би ще й бъде по-леко.

— По всяко време — обеща Дона-Мари.

Джийни се запъти към Лудницата. Все още бе горещо. Усети се, че върви напрегнато, като каубой в уестърн, очакващ всеки момент някой да изхвърчи иззад ъгъла и да го нападне. До този момент университетското градче представляваше оазис на старомодно спокойствие сред пустинята на съвременния американски град. Магазините и банките, спортните терени и паркинг апарати, баровете и ресторантите, офисите и домовете създаваха уют като в дом. Населението беше пет хиляди души, половината от които живееха в университетското градче. Но ето че и то се бе превърнало в опасно място. Този тип няма право да върши такива неща — да ме кара да се чувствам несигурна на работата си, помисли си Джийни. Може би всяко престъпление оказваше такъв ефект — да усетиш, че земята под краката ти е нестабилна.

Докато влизаше в кабинета си, мисълта й се насочи към Берингтън Джоунс. Той бе привлекателен мъж и много внимателен с жените. Колкото пъти бе излизала с него, винаги й бе приятно. Освен това му беше много задължена, задето й даде тази работа.

От друга страна пък, като че ли бе малко превзет. Подозираше, че подходът му към жените бе манипулативен. Когато го видеше, винаги се сещаше за вица за мъжа, който казал на една жена: „Разкажи ми всичко за себе си. Какво ти е мнението, да речем, за мен?“

Някак си не приличаше на учен. Джийни бе забелязала, че на истинските тузове в университетския свят определено им липсва смътната атмосфера на безпомощността на разсеяния професор. Берингтън изглеждаше и действаше като властен човек. От няколко години насам не бе свършил никаква значима научна работа, но това бе нормално — истинските велики открития се правеха от хора под трийсет и пет години. С остаряването си учените използваха натрупания опит да помагат и да насочват по-младите и свежи умове. Обаче Берингтън не бе толкова уважаван, колкото може би му се полагаше — другите учени не харесваха участието му в политиката. Лично Джийни смяташе, че с науката той се справя добре, а в политиката е некадърник.

Отначало бе повярвала на Берингтън, че е свалял файлове от Австралия, но когато по-късно се замисли, вече не беше толкова сигурна. Щом погледът му попадна върху Стивън Логън, той сякаш видя призрак, а не телефонна сметка.

В много семейства имаше тайни заради родителството. Една омъжена жена може да е имала любовник и в този случай само тя знае кой е истинският баща на детето й. Някое младо момиче може да роди бебе и да го даде на майка си, преструвайки се, че тя само е по-възрастната му сестра. Цялото семейство се сплотява около тази тайна и ревностно я пази. Деца се осиновяваха от съседи, а приятелите и роднините мълчаха за това до гроб. Лорейн Логън може и да не е такъв човек — да превръща най-обикновено осиновяване в държавна тайна, но е възможно да е имала десетки други причини, поради които е излъгала Стивън за произхода му. Но какво общо има тук Берингтън? Да не би да е истинският баща на Стивън? Мисълта накара Джийни да се усмихне. Бери бе хубав мъж, но бе поне петнайсет сантиметра по-нисък от Стивън. Въпреки че всичко бе възможно, специално това обяснение бе много малко вероятно.

Наличието на някаква мистерия я притесняваше. Във всички други аспекти Стивън Логън за нея представляваше триумф. Той бе почтен гражданин и имаше еднояйчен брат — близнак, който бе жесток престъпник. Стив оправдаваше написването на програмата й за търсене и потвърждаваше теорията й за престъпността. Разбира се, преди да отвори дума за доказателства, тя трябваше да изследва още няколко двойки като Стив и Денис. Тъй или иначе, за по-добър старт от този не можеше и да се мечтае.

Утре щеше да види Денис. Ако се окажеше някое тъмнокосо джудже, тя щеше да разбере, че нещо не е наред. Но ако бе права, Денис щеше да е двойник на Стивън Логън.

Джийни бе разтърсена от откритието, че Стив Логън си няма и представа за това, че може да е осиновен. Трябваше да измисли нещо, за да се справя с подобни случаи. За в бъдеще щеше да се обажда най-напред на родителите, за да разбере какво са разказали на децата. Това щеше да забави работата й, но трябваше да се направи — не й се искаше да разкрива семейни тайни.

Този проблем бе разрешим, но чувството за тревога, предизвикано от скептичните въпроси на Берингтън и огромната изненада на Стивън, не я напусна. Тя започна да се тревожи за следващия етап от програмата. Надяваше се да използва софтуера си, за да претърси файла с пръстовите отпечатъци на ФБР.

Това за нея бе първокласен източник. Много от двайсет и двата милиона души, заведени в този файл, са извършили или са били заподозрени в извършването на престъпления. Ако програмата й работеше, от този файл щяха да излязат стотици близнаци, включително и няколко двойки, които са били отгледани отделно един от друг. Това щеше да означава гигантска крачка напред в изследването. Първо обаче трябваше да се сдобие с разрешението на Бюрото.

Най-добрата й приятелка от училище беше Гита Сумра, математическо вундеркиндче от индийски произход, което сега бе шеф на отдел „Информация“ във ФБР. Работеше във Вашингтон, но живееше тук, в Балтимор. Гита вече се бе съгласила да помоли работодателите си да сътрудничат на Джийни и бе обещала, че до края на седмицата ще има отговор, но Джийни искаше да ускори работата. Тя набра номера й.

— Хей, Джийни, как прекара уикенда? — попита я Гита, след като чу гласа й.

— Ужасно — отвърна тя. — Мама най-накрая се пречупи и трябваше да я настаня в дом.

— Съжалявам. Какво е направила?

— Забравила, че е среднощ, станала, без да се облече, после излязла да си купи кутия мляко и не могла да се върне. После полицията я намерила. За щастие в чантичката й имало чек, подписан от мен, и по него ме откриха.

— И как се чувстваш сега?

Това бе женски въпрос. Мъжете — Джек Бъджън, Берингтън Джоунс — я бяха питали какво ще прави сега.

— Зле — отвърна тя. — Ако аз се грижа за майка си, кой ще се грижи за мен? Знаеш как е…

— Къде я настани?

— На евтино място. Това е всичко, което застраховката й покрива. Веднага щом намеря пари, ще я изкарам оттам и ще й намеря по-добро. — Джийни почувства как оттатък тишината натежа — Гита мислеше, че Джийни ще й иска пари. — През уикендите ще давам малко уроци — побърза да добави тя. — Говори ли с шефа си за предложението ми?

— Всъщност да.

Джийни затаи дъх.

— Всички тук силно се заинтересуваха от софтуера ти — каза Гита.

— Да не би да нямате програми за търсене?

— Имаме, но твоята е много по-бърза от нашите. Чувам, че ще те молят да им разрешиш лиценз.

— Може би в края на краищата няма да ми се наложи да давам частни уроци.

Гита се засмя.

— Преди да гръмнеш шампанското, трябва да се убедим дали програмата наистина работи.

— Кога можем да го направим?

— През нощта, за да има колкото е възможно по-малко смущения. Ще трябва да изчакаме някоя спокойна нощ. Ще стане до една-две седмици.

— По-рано не може ли?

— Толкова ли е наложително?

Не й се искаше да разказва на Гита за притесненията си.

— Просто нямам търпение — излъга тя.

— Ще го сторя при първа възможност, не се безпокой. Можеш ли да ми прехвърлиш програмата с помощта на модема?

— Разбира се. Но не мислиш ли, че трябва да бъда там, когато я пуснеш?

— Не, не мисля, Джийни — каза Гита с усмивка в гласа.

— Е, ти знаеш много повече от мен за тия работи.

— Ще я прехвърлиш на този адрес — каза Гита, издиктува адреса на Е-пощата и Джийни го записа. — Ще ти върна резултатите по същия начин.

— Благодаря. Хей, Гита?

— Какво?

— Необходим ли ще ми е данъчен чадър?

— О, я стига! — засмя си Гита и затвори.

Джийни щракна бутона на мишката на „Америка Онлайн“ и влезе в Интернет. Докато програмата й се препращаше във ФБР, на вратата се почука — влезе Стивън Логън.

Тя го огледа със задоволство. Бяха му съобщени смущаващи новини и това личеше по лицето му, но той бе млад и издръжлив и шокът не го бе съборил. Психически бе много стабилен. Ако беше криминален тип, какъвто бе брат му Денис, досега да се е сбил с някого.

— Как си? — попита тя.

Той блъсна вратата след себе си с пета.

— Всичко свърши — отвърна. — Минах през тестовете, приключих с прегледите и попълних всички видове въпросници, които човечеството е измислило.

— Значи си свободен да си ходиш.

— Мислех си да прекарам вечерта в Балтимор. Всъщност чудех се дали не би излязла да вечеряме заедно…

Предложението му я изненада.

— Защо? — попита тя хладно.

Въпросът го завари неподготвен.

— Ами… например защото искам да науча нещо повече за проучването ти.

— О! — възкликна тя. — Само че довечера съм ангажирана.

Стив изглеждаше много разочарован.

— Мислиш, че съм твърде млад?

— За какво?

— За да излизам с теб?

Чак сега й светна пред очите.

— Не разбрах, че ми определяш среща. — Не можа да прикрие иронията в гласа си.

Младежът се притесни.

— Нещо май не можем да се разберем.

— Съжалявам.

Тя не можеше да разбере. Вчера на тенискорта той се бе приближил до нея. После цял ден тя бе мислила за него като за обект на изследване. Сега обаче, като се замисли за това… Да бе твърде млад, за да излиза с нея. Той бе на двадесет и две, студент, а тя — седем години по-възрастна. Това бе голяма разлика.

— На колко години ти е „ангажиментът“? — попита я той.

— На петдесет или шейсет, някъде там.

— Леле! Ти май обичаш стари мъже?

На Джийни й стана неприятно, че му отказа. Дължеше му все пак нещо, след като му причини такава болка. Компютърът й даде сигнали, за да й подскаже, че прехвърлянето програмата е приключило.

— За днес свърших — въздъхна облекчено тя. — Искаш ли да пийнем нещо в Клуба?

Лицето му светна:

— Разбира се, ще ми бъде много приятно. Добре ли съм облечен?

Бе обут в каки панталон и синя памучна риза.

— По-добре от повечето от преподавателите там — усмихна се тя, после излезе от Интернет и изключи компютъра.

— Днес се обадих на мама — каза Стивън. — Съобщих й за твоята теория.

— Ядоса ли се?

— Разсмя се. Каза, че не съм осиновяван, нито пък съм имал брат — близнак, който да е бил даван за осиновяване.

— Странно.

За Джийни бе голямо облекчение да разбере, че Логънови приемат новината толкова спокойно. От друга страна пък, увереният им скептицизъм я накара да се обезпокои. Ако Стивън и Денис не бяха близнаци.

— Знаеш ли… — Тя се поколеба. Бе му казала вече доста стряскащи неща, но въпреки това продължи: — Съществува още една възможност вие с Денис да сте близнаци.

— Знам какво искаш да кажеш — изпревари я той. — Разменени в родилния дом бебета.

Беше много бърз. Тази сутрин вече два пъти я впечатли колко бързо се ориентира.

— Точно така — обясни тя. — Майка номер едно има еднояйчни близнаци, майки номер две и три имат по едно момче. Дават близнаците на майки две и три, а техните момчета ги дават на майка номер едно. Докато близнаците растат, майка им вижда, че приликата между тях е малка и заключава, че е родила двуяйчни близнаци.

— И ако майки номер две и три не се познават, никой не забелязва смайващата прилика между бебета две и три.

— Фабула от розов роман — призна тя. — Но не е невъзможно.

— Има ли нещо писано за близнаци? — попита той. — Иска ми се да узная малко повече.

— Да, имам една такава книга… — Тя затърси по лавиците на библиотеката си. — Не, вкъщи е.

— Къде живееш?

— Наблизо.

— Би могла да ме заведеш у вас да пийнем нещо.

Тя се поколеба, но си напомни, че този е нормалният близнак, а не психопатът.

— Ти днес научи толкова много неща за мен — подзе той. — Сега и аз искам да науча нещо за теб. Интересно ми е да знам къде живееш.

— Разбира се, защо не? — съгласи се Джийни. — Да вървим.

Беше пет часът и бе почнало да се захлажда, когато двамата излязоха от Лудницата. Стив подсвирна, като видя червения мерцедес.

— Каква спретната количка?

— Имам я от осем години — каза тя. — Много я обичам.

— Колата ми е на паркинга. Ще се приближа отзад и ще ти присветна с фаровете.

Джийни се качи в колата си, няколко минути по-късно видя присветналите в огледалото фарове и потегли.

Докато излизаха от градчето, тя забеляза, че зад Стив се залепи полицейска кола. Джийни погледна километража и намали на петдесет.

Явно Стивън Логън си падаше по нея. Въпреки че не споделяше чувствата му, бе й доста приятно да бъде харесвана от младо и хубаво момче.

Тя спря пред дома си, а той закова зад колата й.

Както из всички стари улици на Балтимор, и тук верандата бе обща за целия ред къщи — когато едно време още е нямало климатици, съседите са си почивали тук на хладно. Джийни прекоси верандата и спря пред вратата да извади ключа си от чантата.

От патрулната кола изхвръкнаха две ченгета с вдигнати пистолети. Мигновено заеха стрелкова позиция, насочили дула право към Джийни и Стив.

Сърцето на Джийни замря.

— Какво, по дяволите… — започна Стивън.

Но едно от ченгетата изрева:

— Полиция! Не мърдайте!

Джийни и Стив вдигнаха ръце.

Но полицаите не спряха дотук.

— Лягай на пода, мамка ти! — изкрещя единият. — С ръце на гърба!

Джийни и Стив легнаха по корем.

Полицаите се приближиха към тях, пристъпвайки предпазливо, като че ли и двамата бяха цъкащи бомби.

— Не мислите ли, че е по-добре да ни обясните за какво става въпрос? — обади се Джийни.

— Вие можете да станете, госпожице.

— Ей, благодаря, колко мило! — Тя се изправи. Сърцето й блъскаше уплашено в гърдите, обаче бе очевидно, че ченгетата правят някаква глупава грешка. — А сега, след като ми взехте акъла, кажете ми какво, по дяволите, става?

Те пак не отговориха. И двамата държаха пистолетите си, насочени към Стив. Единият коленичи до него и с бързо и отработено движение му закопча белезниците.

— Арестуван си, лайнар такъв!

— Аз съм жена с широки възгледи — обади се отново Джийни, — но всички тия мръсотии наистина ли са необходими? — Никой не й обърна внимание и тя опита отново: — В какво го обвинявате все пак?

Зад полицейската кола със свирещи гуми закова светлосин додж колт и от него излязоха двама души. Единият от тях се оказа Миш Делауеър, детективката от отдел „Сексуална престъпност“. Беше облечена в същата блуза и пола като тази сутрин, но отгоре бе навлякла памучно яке, което едва скриваше оръжието на кръста й.

— Доста бързо дойде — обади се единият полицай.

— Бях в този квартал — отвърна тя, после погледна към легналия на пода Стив. — Вдигнете го!

Полицаят сграбчи Стив за ръка и му помогна да се изправи.

— Той е, няма грешка — каза Миш. — Това е оня тип, който е изнасилил Лайза Хокстън.

— Стивън? — смаяно попита Джийни. Господи, малко остана да го поканя в апартамента си! — разколебано помисли тя.

— Изнасилил ли? — удиви се Стив.

— Полицаите видели колата му да излиза от университетското градче — каза Миш.

За първи път Джийни обърна внимание на автомобила на Стив. Бе тъмен датсун на около петнадесет години. На Лайза й се бе сторило, че бе видяла похитителя да кара стар бял датсун.

Първоначалният й шок започна да се отдръпва: полицията го подозира, но това не означава, че е виновен. Какви са доказателствата им?

— Ако имате намерение да арестувате всеки човек, собственик на ръждясал датсун… — започна Джийни.

Миш й подаде лист хартия, на която компютърът бе нарисувал черно-бяла снимка на някакъв мъж. Джийни впери поглед в нея. Приличаше малко на Стивън.

— Може и да е той, но може и да не е — заключи тя.

— Защо сте заедно?

— Той е обект на лабораторни тестове. Не мога да повярвам…

Резултатите показваха, че Стив има наследена потенциална склонност към престъпления, но също така, че не се е развил в действителен престъпник.

Миш се обърна към Стивън:

— Можете ли да кажете къде сте били вчера между седем и осем часа вечерта?

— Бях в „Джоунс Фолс“ — отвърна Стивън.

— И какво правехте?

— Нищо особено. Трябваше да излезем с братовчед ми Рики, но той отмени срещата. Дойдох да видя къде ще ходя тази сутрин. Просто нямаше какво да правя.

Обяснението прозвуча неубедителна дори и на Джийни. Може би именно Стив е похитителят, помисли тя разтревожено. Но ако това е така, цялата й теория пропадаше.

— Как прекарахте времето си? — продължи Миш.

— Гледах тенис… После отидох в бара в Чарлз Вилидж и там прекарах около два часа. Пропуснах големия пожар.

— Може ли някой да потвърди казаното от вас?

— Ами… размених няколко думи с доктор Ферами, макар че тогава не знаех коя е.

Джийни видя враждебността в очите на Миш. Спомни си как се бяха скарали тази сутрин, когато бе дошла да накара Лайза да й сътрудничи.

— Това беше след мача, няколко минути преди да избухне пожарът.

— Значи можете да ни кажете къде е станало изнасилването — каза Миш.

— Не — отвърна Джийни, — но мога да ви кажа нещо друго. Днес цял ден този мъж бе подложен на тестове и според тях той няма психологически профил на похитител.

Миш я изгледа със съмнение:

— Това не е доказателство.

Джийни още стискаше снимката.

— Но това също не е, мисля аз. — Тя смачка листа на топка и го хвърли на тротоара.

Миш кимна рязко на полицаите:

— Да вървим.

— Минутка само — обади се Стив с ясен и спокоен глас.

Ченгетата се поколебаха.

— Джийни, не ме интересува какво мислят тези типове, но искам да ти кажа, че не съм го направил аз и никога не бих направил такова нещо.

Тя му повярва. Попита се защо. Но дали за това, че й се искаше да е невинен заради теорията й? Не — той бе минал всички психологически тестове и от тях се виждаше, че момчето няма характерните показатели, бележещи престъпника. А и интуицията й подсказваше, че с него е в безопасност. Стив я слушаше, когато тя говореше, и не я прекъсваше, не се бе опитвал да се кара с нея, не бе посягал, не се бе гневил и изобщо не бе проявявал враждебност. Харесваше жените и ги уважаваше.

— Искаш ли да се обадя на някого? На родителите ти например? — предложи Джийни.

— Не — отвърна той твърдо. — Ще се разтревожат. А всичко ще свърши за няколко часа. Тогава ще им кажа.

— Довечера няма ли да те очакват да се върнеш?

— Предупредил съм ги, че пак може да остана у Рики.

— Е, щом си сигурен… — каза тя със съмнение.

— Да вървим — подкани ги Миш нетърпеливо.

— Закъде, по дяволите, бързате толкова? — сопна се Джийни. — Ще арестувате още някой невинен ли?

Миш впери гневен поглед в нея.

— Имате ли да ми казвате още нещо?

— Какво ще стане по-нататък?

— Ще уредим разпознаване. Ще оставим Лайза Хокстън да реши дали това е мъжът, който я е изнасилил. — С глас, преливащ от ирония, Миш добави: — Това устройва ли ви, доктор Ферами?

— Идеално — отвърна Джийни.