Кен Фолет
Третият близнак (62)

61.

Веднага след като се нахрани, Стив се изправи:

— Ще ми се да си легна.

Искаше колкото е възможно по-скоро да се оттегли в стаята на Харви.

Останалите също наставаха. Пруст глътна остатъка от уискито си и Берингтън ги изпрати до вратата.

Стив видя възможността да се свърже с Джийни. Грабна телефона и набра справки. Телефонът дълго звъня. Хайде, хайде! Най-накрая отговориха и той поиска номера на хотела. Първия път обърка цифрите и му се обади някакъв ресторант. Той отново набра трескаво и накрая се свърза.

— Бих искал да говоря с д-р Джийн Ферами.

Берингтън се върна в кабинета точно когато Стив чу гласа на Джийни.

— Ало?

— Здрасти, Линда, Харви ти се обажда.

— Стив, ти ли си?

— Да, реших да остана у татко. Малко е късничко тепърва да си тръгвам.

— За бога, Стив, добре ли си?

— Трябва да свършим една работа. Нищо сериозно, ще се оправя. Как мина денят ти, скъпа?

— Докарахме го в хотела. Не беше лесно, но се оправихме. Лайза се свърза с Джордж Дасолт. Той обеща, че ще дойде, така че вероятно ще станете поне трима.

— Добре. Тъкмо се канех да си лягам. Но утре се надявам да те видя пак, скъпа.

— Желая ти късмет.

— И аз на теб. Лека нощ.

Берингтън намигна:

— Някоя нова мацка, а?

— Бива я.

Берингтън извади някакви хапчета и ги преглътна с едно уиски. Уловил погледа на Стив към шишето, той обясни:

— Далмейн. След всичко това нещо трябва да ми помогне да заспя.

— Лека нощ, тате.

Берингтън сложи ръце на раменете му.

— Лека нощ, синко — отвърна той. — Не се безпокой, ще се оправим.

Той наистина обича скапания си син, помисли си Стив и за момент изпита чувство на вина, че мами любящ баща.

После се сети, че не знае къде се намира стаята на Харви. Излезе от кабинета и направи няколко крачки по коридора, който според него водеше към спалните. Нямаше представа коя врата е за стаята на Харви. Хвърляйки предпазлив поглед, забеляза, че Берингтън не може да го види от кабинета. Отвори бързо най-близката врата, отчаяно мъчейки се да го направи колкото е възможно по безшумно.

Вратата водеше към голяма баня с душ и вана. Затвори я тихо. До нея имаше килер с хавлии и чаршафи.

Опита вратата насреща. Пред очите му се разкри голяма спалня с двойно легло и огромен гардероб, на чиято дръжка висеше костюм в найлонов плик, току-що взет от химическо чистене. Не вярваше Харви да има такъв костюм. Тъкмо се канеше тихо да затвори вратата, когато гласът на Берингтън едва не го накара да припадне:

— Трябва ли ти нещо от стаята ми?

За миг Стив като че ли онемя. Какво, по дяволите, да кажа? Тогава думите сами дойдоха:

— Нямам с какво да си легна.

— Откога започна да обличаш пижама?

Гласът на Берингтън може би беше подозрителен, а може би и леко изненадан — Стив не можа да познае.

— Питах се дали нямаш някоя тениска голям размер — импровизираше той отчаяно.

— Нищо такова, което да стане на тези рамене, момчето ми — каза Берингтън и за облекчение на Стив, се засмя.

— Добре де, няма значение. — Стив продължи нататък.

В края на коридора имаше две врати една срещу друга — едната беше на Харви, а другата сигурно на камериерката.

Да, но коя на кого е?

Стив се помайваше, надявайки се, че Берингтън ще влезе в стаята си, преди той да е направил избора си.

Като стигна до края, погледна назад. Берингтън го гледаше.

— Лека нощ, тате — каза той.

— Лека нощ.

Лявата или дясната? Няма начин да познаеш. Избирай веднага!

Стив отвори дясната.

Риза за ръгби на облегалката на стола, компактдиск на Снуп Доги Дог, захвърлен на кревата, Плейбой на бюрото.

Стая на момче. Слава Тебе, Господи!

Той влезе вътре и затвори вратата с пета. После отпусна гръб върху нея, отмалял от напрежение.

След малко се съблече и си легна. Изпитваше странно чувство да лежи в леглото на Харви; в стаята на Харви; в дома на бащата на Харви. Изгаси лампата и дълго лежа буден, заслушан в непознатите звуци на къщата. Известно време се чуваха стъпки, врати се затваряха, пускаха вода, после всичко утихна.

Задряма леко, после изведнъж стреснато се събуди. Има някой в стаята.

Стив долови лекия аромат на някакъв екзотичен парфюм, примесен с миризма на чесън и подправки. После видя малкия силует на Мариан, очертан на прозореца.

Преди да успее да реагира или да каже нещо, тя се мушна в леглото при него.

— Хей! — прошепна той смаян.

— Ще ти духам точно така, както обичаш — прошепна тя в отговор, но в гласа й се долавяше страх.

— Не — каза той и дръпна главата й, мушнала се под завивките към чатала му.

Беше гола.

— Моля ти се, Арви, не ме бий тази вечер, моля ти се! — примоли се тя със силен френски акцент.

На Стив му стана ясно. Мариан бе имигрантка и Харви я бе наплашил до такава степен, че тя не само изпълняваше всичките му желания, но ги и предчувстваше. Как така баща му, който спи в съседната стая, не е чувал побоя над бедното момиче? После Стив си спомни приспивателното хапче. Берингтън спеше толкова тежко, че не чуваше виковете на Мариан.

— Няма да ти сторя нищо, Мариан — каза й той. — Спокойно.

Тя започна да го целува по лицето.

— Моля ти се, бъди добър, моля те, ще направя всичко, каквото искаш, само не ме бий.

— Мариан — каза той строго. — Стой мирно!

Тя замръзна.

Стив обгърна слабите й рамене. Кожата й бе нежна и топла.

— Просто полежи малко мирно и се успокой — продължи той, галейки гърба й. — Повече никой няма да те бие, обещавам ти.

Тя стоеше напрегнато, без да помръдва, явно очаквайки удари. Но после постепенно се отпусна и се примъкна по-близо до него.

Стив получи ерекция, не можа да го предотврати. Знаеше, че може да се люби с нея без проблеми. Притиснал малкото й голо треперещо тяло до своето, той се бореше с мощното изкушение. Никой нищо нямаше да разбере. Колко прекрасно би било да я гали и да я възбуди! Толкова щеше да се изненада, че я любят така нежно и всеотдайно. Щяха да се целуват и галят цяла нощ.

Той въздъхна: нямаше да е честно, тя не идваше доброволно. До това легло я водеха несигурността и страхът, а не желанието. Да, Стив, ти можеш да я чукаш… и по този начин да се възползваш от страха на една имигрантка, която мисли, че няма друг избор. А това е отвратително. Сам ти би презрял всеки мъж, извършил подобно нещо.

— По-добре ли си вече? — попита я той.

— Да…

— Тогава отивай да си легнеш в твоето легло.

Тя докосна лицето му, после нежно го целуна по устата. Устните му бяха плътно затворени, но ръката му погали косата й приятелски.

Мариан се взря в лицето му в полумрака.

— Ти не си той, нали? — прошепна тя.

— Не — отвърна Стив. — Не съм.

Миг по-късно вече я нямаше.

Но ерекцията му още продължаваше.

Защо не съм той? Защото съм възпитан по друг начин ли? По дяволите, не! Можех да я изчукам. Можех да бъда Харви. Но не съм Харви, защото това е мой избор. Не моите родители взеха това решение — аз сам го взех, благодаря за помощта ви, мамо и тате, но аз, а не вие, я изпратихте обратно в стаята й.

Не Берингтън ме е създал, не и вие. Аз сам съм се създал.