Кен Фолет
Третият близнак (61)

60.

Г-н Оливър извади огромен пистолет, който бе донесъл от войната.

— Взех го от един немски пленник — каза той. — През ония дни на чернокожите войници не им даваха да се мотаят безцелно с оръжие.

Той седеше на дивана и го държеше насочен към Харви.

Лайза въртеше телефона и се опитваше да се свърже с Джордж Дасолт.

— Ще отида да се регистрирам в хотела и да поразузная малко — каза Джийни.

Тя нахвърля някои свои неща в един куфар, качи се в колата и подкара към хотел „Стауфър“, мислейки как да направят така, че да вкарат вързания Харви вътре, без да привлекат вниманието на охраната.

„Стауфър“ разполагаше с подземен гараж — това бе добре като начало. Тя остави колата там и се качи в асансьора. Той обаче отиваше само до фоайето, а не до етажите. Трябваше да се прехвърля на друг асансьор. Обаче всички асансьори бяха събрани в един коридор, който бе извън видимостта на рецепцията. А за да се пресече коридорът от гаражния асансьор до другите, бяха необходими само няколко секунди. Дали щеше да се наложи да го носят, или да го влачат, или пък той щеше да се съгласи да ходи? Трудно беше да се предвиди.

Тя се регистрира, качи се в стаята си, остави куфара, после веднага излезе и се върна у тях.

— Свързах се с Джордж Дасолт! — посрещна я Лайза възбудено.

— Чудесно! Къде е?

— Намерих майка му в Бафълоу и тя ми даде номера му в Ню Йорк. Той е актьор и играе в някакъв петокласен театър.

— Ще дойде ли утре?

— Да. „Готов съм на всичко за реклама“, каза ми той. Уредих полета му и казах, че ще го чакам на летището.

— Но това е прекрасно!

— Ще имаме трима клонинги. Страхотно ще изглеждат по телевизията.

— Ако успеем да вмъкнем Харви в хотела. — Джийни се обърна към г-н Оливър. — Можем да избегнем главния вход, като влезем през подземния гараж. Гаражният асансьор се качва само до приземния етаж. Трябва да слезете там и да се прехвърлите на друг. Вратите на асансьорите не се виждат добре от рецепцията.

Г-н Оливър обаче се съмняваше:

— Няма значение, ние трябва да го накараме да се държи спокойно за пет или дори десет минути, докато го качим от колата в стаята. И какво ще стане, ако някой гост на хотела го види, целия овързан? Може да започне да задава въпроси и да извика охраната.

Джийни хвърли поглед на Харви, който лежеше със запушена уста на пода. Очите му живо ги следяха и, разбира се, чуваше всичко.

— Мислих си за това и ми хрумна нещо — рече Джийни. — Можете ли да му вържете краката така, че да може да ходи, но бавно?

— Разбира се.

Докато г-н Оливър се справяше с това, Джийни влезе в спалнята си. От гардероба извади един саронг^[1], който си бе купила за плажа, огромен шал за увиване около главата и маска на Нанси Рейгън, която и бяха дали на някакво парти.

Г-н Оливър изправи Харви на крака, но в същия миг Харви замахна по него с двете си вързани ръце. Джийни ахна, а Лайза изпищя. Но г-н Оливър, изглежда, очакваше нападението. Наведе се, избегна удара с лекота и тресна Харви в стомаха с дръжката на пистолета. Харви изохка и се преви, а г-н Оливър го удари още веднъж с оръжието — този път по главата. Харви се свлече на колене, но г-н Оливър пак го изправи на крака. Този път изглеждаше укротен.

— Искам да го облека — каза Джийни.

— Почвай — отвърна г-н Оливър. — Ще стоя до теб и от време на време ще го поочуквам, за да го убедя да ти помага.

С нервни движения Джийни уви саронга около кръста на Харви и го върза като пола. Ръцете й трепереха — никак не й харесваше да е толкова близо до него. Саронгът се оказа доста дълъг и покри краката му до глезените, скривайки парчето кабел, което го спъваше. После омота големия шал около раменете му и го забоде с безопасна игла до китките му — все едно че бе стара жена, прихванала краищата на шала. След това нави една кърпичка на руло, прекара я през отворената му уста и я върза зад главата му. Накрая му сложи маската на Нанси Рейгън, за да я прикрие.

— Бил е на нещо като бал с маски, облякъл се е като Нанси и се е напил — каза тя.

— Доста добре се справи — похвали я г-н Оливър.

Телефонът иззвъня и Джийни го вдигна.

— Ало?

— Обажда се Миш Делауеър.

Джийни бе забравила за детективката. Преди петнайсет-шестнайсет часа умираше от нетърпение да се свърже с нея.

— Здрасти — каза тя.

— Ти излезе права. Харви Джоунс го е направил.

— Как разбра?

— От филаделфийската полиция пипат бързичко. Отишли в апартамента му, нямало го, но съседът ги пуснал вътре. Намерили шапката и разбрали, че е същата, както е в описанието.

— Но това е страхотно!

— Готова съм веднага да го арестувам, но не знам къде е.

Джийни му хвърли поглед — върлина, облечена като Нанси Рейгън.

— Нямам представа — отвърна тя. — Но мога да ти кажа къде ще бъде утре по обяд. В зала „Риджънси“ на хотел „Стауфър“, на пресконференция.

— Благодаря.

— Миш, направи ми една услуга.

— Каква?

— Не го арестувай, преди да е свършила пресконференцията. Много е важно за мен той да присъства на нея докрай.

Тя се поколеба, после се съгласи.

— Благодаря, ценя това. — Джийни затвори. — Е, добре, хайде да го качваме в колата.

— Върви напред и отваряй вратите. Аз ще го докарам — каза г-н Оливър.

Джийни грабна ключовете си и изтича на улицата. Нощта вече бе паднала, но небето бе ясно, а уличното осветление — силно. Тя огледа улицата. Млада двойка в окъсани джинси отминаваше бавно в противоположна посока, хваната за ръце. От другата страна на пътя мъж със сламена шапка разхождаше жълт лабрадор. Всички съвсем ясно можеха да видят какво става. Дали щяха да погледнат? И дали изобщо щяха да се заинтересуват?

Джийни отключи колата си и отвори вратата.

Харви и г-н Оливър излязоха от къщата, притиснати плътно един до друг. Г-н Оливър го побутваше напред, Харви залиташе, но вървеше, а Лайза завършваше шествието и затваряше вратите.

За секунда гледката се стори на Джийни абсурдна. Напуши я истеричен смях и тя захапа юмрук, за да го потисне.

Харви стигна до колата, г-н Оливър го блъсна за последен път и той почти се строполи на задната седалка.

Смехът изчезна от очите на Джийни и тя отново огледа улицата. Човекът със сламената шапка се бе съсредоточил в кучето си, което препикаваше гумата на едно субару. Младата двойка изобщо не се обърна.

— Ще седна отзад при него — обади се г-н Оливър.

Лайза се настани на дясната седалка отпред и Джийни подкара.

В центъра нямаше особено движение в неделя вечерта. Тя вкара колата в подземния гараж под хотела и паркира възможно най-близо до асансьора. Трябваше обаче да изчакат една добре облечена двойка да паркира колата си и да се качи в хотела. После предпазливо излязоха от колата.

Джийни взе от багажника на автомобила тежък гаечен ключ, показа го на Харви и го тикна в задния джоб на джинсите си. Г-н Оливър носеше допотопния си пистолет, затъкнат в колана, и отгоре бе пуснал ризата си. Двамата измъкнаха Харви от колата. Джийни очакваше всеки момент той да се разбеснее, но младежът мирно и тихо се приближи до асансьора.

Чакаха го цяла вечност.

Когато най-сетне дойде, набутаха Харви вътре, вмъкнаха се след него и Джийни натисна копчето за фоайето.

Докато асансьорът пълзеше бавно нагоре, г-н Оливър отново удари Харви в корема. Джийни се стъписа — нямаше никакъв повод. Харви изохка и се преви точно в момента, в който вратите се отвориха. Отвън двама мъже чакаха асансьора и впериха погледи в превития. Г-н Оливър го поведе навън с думите:

— Извинете, господа, този младеж си е пийнал малко повечко.

Двамата веднага се дръпнаха встрани и сториха път.

За щастие вратите на един от асансьорите във фоайето зееха, широко отворени. Двамата тикнаха Харви в него и Джийни натисна копчето за осмия етаж, въздишайки с облекчение.

Харви вече почти се бе съвзел от удара, когато Джийни ги поведе към стаята. Приближавайки се към нея, тя с отчаяние видя, че на бравата виси табелка: „Стаята в момента се обслужва“. Камериерката сигурно сменя чаршафи, изстена Джийни.

Изведнъж Харви започна да се мята, мъчейки се да извика нещо през кърпичката, и диво размаха ръце. Г-н Оливър се опита да го удари, но онзи се наведе, избегна удара и затътри вързаните си нозе из коридора.

Джийни се изпречи пред него, сграбчи с две ръце кабела, спъващ краката му, и дръпна. Харви залитна, но не падна. Джийни отново дръпна, но и този път без никакъв ефект. Божичко, колко е тежък! Той вдигна ръце, готвейки се да я удари. Джийни се стегна и дръпна с всички сили, краката му се плъзнаха и той се сгромоляса.

— Майко мила, какво, за бога, става тук? — чу се строг глас.

Камериерката, около шейсет годишна чернокожа жена, бе излязла от стаята.

Г-н Оливър се наведе над главата на Харви и го повдигна за раменете.

— Този младеж попрекали малко с пиенето — каза той. — Повърна всичко върху капака на лимузината ми.

Представя се за наш шофьор, доколкото разбирам, заради камериерката.

— С пиенето ли? — възкликна камериерката. — Повече ми прилича, че е прекалил с биенето.

Обръщайки се към Джийни, г-н Оливър продължи:

— Бихте ли го хванали за краката, госпожо.

Джийни се подчини.

Двамата го вдигнаха, но той се заизвива. Г-н Оливър се направи, че го изпуска, но подложи коляно така, че Харви да падне върху него и да се укроти.

— Внимателно, ще го нараните! — подвикна камериерката.

— Хайде още веднъж, госпожо — каза г-н Оливър.

Отново го вдигнаха и го внесоха в стаята, полагайки го на най-близкото от двете легла.

Камериерката ги последва ужасена.

— Надявам се да не повърне и тук.

Г-н Оливър й се усмихна.

— Как така не съм ви виждал тук по-рано? Забелязвам хубавите момичета, но не си спомням да съм ви срещал.

— Страшно оригинално! — каза тя, но се усмихна. — Не съм ви никакво момиче.

— Аз съм на седемдесет и една, а вие в никой случай не сте повече от четиридесет и пет.

— На петдесет и девет съм. Твърде стара, за да слушам глупостите ви.

Той я хвана за ръката и неусетно я изведе от стаята.

— Хей, знаете ли, аз почти свърших с тия тук. Искате ли да ви повозя малко в лимузината си?

— В оповръщаната лимузина ли? В никакъв случай — изкиска се камериерката.

— Е, ще я измия.

— Вкъщи ме очаква съпруг и ако беше тук да чуе какви ги приказвате, щеше да ви се случи нещо далеч по-лошо, отколкото някакво си повръщане върху капака на колата ви!

— О-о! — вдигна ръце г-н Оливър, правейки се на уплашен. — Не съм искал да ви обидя. — Продължавайки да имитира уплаха, той отстъпи назад в стаята и затвори вратата.

Джийни се строполи на един стол.

— Боже всемогъщи, успяхме — въздъхна тя.