Кен Фолет
Третият близнак (59)

58.

Джийни написа изявлението за пресата. Лайза влезе в Уърлд Спан Търговски пътнически услуги и започна да проверява полетите, Стив запрелиства Жълтите страници и взе да звъни на всички хотели в Балтимор:

— Извинете, при вас за утре имате ли предвидена пресконференция за „Дженетико Инк.“ или „Ландсман“?

След шест разговора Стив се досети, че пресконференцията може да не е в хотел. Би могла да се проведе на някое по-екзотично място, например на борда на яхта. Възможно бе и „Дженетико“ да имат някоя достатъчно голяма зала в техния щаб, малко на север от града. Но на седмото обаждане администраторът услужливо каза:

— Да, в зала „Риджънси“ по обед, сър.

— Чудесно! — възкликна Стив и вдигна палец с тържествуваща усмивка към Джийни. — А може ли да си запазя стая за довечера, моля?

— Ще ви свържа с отдел „Резервации“, сър, само задръжте за момент.

Той запази стая, плащайки с кредитната карта на майка си.

— Има три полета, които могат да докарат Хенри Кинг тук, и то навреме — съобщи междувременно Лайза. — Всичките са на US Air. Излитат в шест и двайсет, седем и четиридесет и девет и четиридесет и пет. Имат свободни места.

— Запази му място за полета в девет и четиридесет и пет — каза Джийни.

Стив подаде кредитната карта на Лайза и тя натрака данните й в компютъра.

— Все още не съм измислила как да го накарам да дойде — рече Джийни.

— Не каза ли, че е студент и работел в някакъв бар? — попита Стив. Значи има нужда от пари. Дай да опитам, какъв е номерът?

Джийни му го даде и добави:

— Викат му Ханк.

Стив позвъни. Никой не отговори. Той поклати глава разочаровано.

Но Джийни подскочи импулсивно:

— Той май е на работа в бара!

Даде номера на Стив.

Обади се човек със силен испански акцент:

— „Блу Ноут“.

— Може ли да говоря с Ханк?

— Той тук работи — каза мъжът раздразнено.

Стив се усмихна окуражаващо на Джийни.

Минутка по-късно в слушалката се чу глас, същият като на Стив.

— Да, кой се обажда?

— Здрасти, Ханк, казвам се Стив Логън и двамата с теб имаме нещо общо.

— Да не продаваш нещо?

— Твоята майка и моята са се лекували в една и съща клиника, преди ние да се родим. Клиниката се казва „Авънтайн“. Можеш да попиташ майка си.

— Е, и какво?

— С две думи, искам да съдя клиниката за десет милиона долара и бих искал и ти да се присъединиш към мен.

Последва дълго мълчание.

— Не знам дали не се майтапиш, приятел — обади се най-сетне Ханк, — но дори и да говориш сериозно, аз нямам никакви пари за съдебни процеси.

— Аз плащам всички разходи. Парите ти не са ми нужни.

— Тогава защо ми се обаждаш?

— Защото делото ще добие много по-голяма тежест, ако и ти си с мен.

— Ами тогава пиши ми по-подробно и…

— Точно там е проблемът. Трябва да бъдеш тук, в Балтимор, в хотел „Стауфър“, утре по обед. Организирал съм пресконференция преди делото и искам и ти да дойдеш.

— Че кой ходи в Балтимор? Това да не ти е Хонолулу!

Я по-сериозно, задник такъв! — ядоса са Стив.

— Имаш резервация за полета на US Air в девет и четиридесет и пет от името на Логън. Билетът ти е платен, можеш да провериш в компанията. Просто си го взимаш, като отидеш на летището.

— И ти ми предлагаш да си разделим десет милиона долара?

— О, не, ти ще си получиш лично твои десет милиона.

— За какво ги съдиш?

— Нарушение на договор чрез измама.

— Следвам бизнес и ми се струва, че имаше някакви ограничения за давността. Нещо, което е станало преди двайсет и три години…

— Има ограничения, но те започват да текат от времето на откриване на измамата, а в нашия случай е миналата седмица.

Някъде отзад долетя глас със силен испански акцент:

— Хей, Ханк, стотина клиенти седят и чакат!

Ханк продължи:

— Почна да ми звучи малко по-убедително.

— Означава ли това, че ще дойдеш?

— По дяволите, не. Означава, че ще си помисля, като изляза от работа. А сега трябва да сервирам.

— Можеш да се свържеш с мен в хотела — каза Стив, но Ханк вече бе затворил.

Джийни и Лайза го гледаха втренчено.

— Не знам дали успях да го убедя — каза той унило. — А с какво си изкарва хляба Уейн Статнър?

— Притежател е на нощни клубове. Вероятно има вече десет милиона.

— Значи трябва да изострим любопитството му. Имате ли номера му?

— Не.

Стив се обади на справки.

— Ако е знаменитост, името му няма да е в указателя.

— Може да дадат номера на офиса му. — След секунда обаче се свърза и получи номера. Набра го и оттатък отвърна телефонен секретар. — Здрасти, Уейн, казвам се Стив Логън и може би ще забележиш, че гласът ми е също като твоя. Това е така, защото, ако щеш вярвай, но сме еднакви. Висок съм един и осемдесет и пет, тежа осемдесет и пет килограма и изглеждам точно като теб, само че косата ми е руса. Ето още някои общи неща, които вероятно имаме с теб — нямам нокти на кутретата на краката и когато мисля, почесвам опакото на лявата си ръка с пръстите на дясната. А ето ти и изненада — не сме близнаци. Няколко такива сме. Миналата неделя един от тях е извършил престъпление в УДФ, затова при теб са идвали от балтиморската полиция. И ще се срещнем утре в хотел „Стауфър“ в Балтимор по обед. Знам, че всичко това звучи много странно, Уейн, но се кълна, че е истина. Свържи се с мен или с доктор Джийн Ферами в хотела или просто ела. Ще бъде много интересно. — Той затвори и погледна Джийни. — Е, как е?

Тя вдигна рамене.

— Той е човек, който може да си позволи да задоволи прищевките си. Това вероятно ще го заинтригува. Освен това управител на нощни клубове какво ще прави в понеделник сутринта? От друга страна пък, аз едва ли бих хванала самолета само за това, че на телефонния ми секретар е оставено такова съобщение.

Телефонът иззвъня и Стив автоматично го вдигна.

— Ало?

— Може ли да говоря със Стив? — Гласът беше непознат.

— Стив е.

— Чичо ти Престън е, давам ти баща ти.

Стив не познаваше никакъв чичо Престън. Но преди да се изненада, по телефона се чу друг глас:

— Има ли някой при теб? Тя чува ли, като говориш?

Изведнъж Стив разбра. Изненадата му се смени с изумление и в първия миг той не можа да измисли какво да каже.

— Чакай малко така — рече и покри слушалката с длан. — Май се обажда Берингтън Джоунс! — обърна се той към Джийни. — И мисли, че аз съм Харви. Какво, по дяволите, да правя?

— Импровизирай! — посъветва го тя.

Стив отново доближи слушалката до ухото си.

— Да, Стив е.

— Какво става? Стоиш там вече няколко часа!

— Сигурно…

— Разбра ли какво възнамерява да прави Джийни?

— Да… разбрах.

— Тогава върни се и ни кажи!

— Добре.

— Не си попаднал в някаква клопка, нали?

— Не.

— Предполагам, че досега си я чукал.

— Може да се каже.

— Вдигай си проклетите гащи и веднага идвай тук! Здравата сме я запазили! Сега като затвориш, кажи, че ти се е обадил един, който работи за адвоката на родителите ти, и ти е казал незабавно да се върнеш във Вашингтон. Това ще ти е извинението да се махнеш оттам по възможно най-бързия начин. Ясно ли е?

— Ясно. Идвам.

Берингтън затвори и Стив отпусна рамене от облекчение.

— Мисля, че го изработих.

— Какво ти каза? — попита го Джийни нетърпеливо.

— Интересни работи. Изглежда, те са изпратили Харви тук да разбере какви са намеренията ти. Безпокоят се какво ще правиш с информацията, с която разполагаш.

— Те? Кои те?

— Берингтън и някой си чичо Престън.

— Престън Барк, президент на „Дженетико“. А защо се обаждат?

— Нетърпеливи са. На Берингтън му е писнало да чака. Той и дружките му май искат да разберат какво смяташ да правиш, за да знаят какви действия да предприемат. Накара ме да се престоря, че трябва да отида до Вашингтон да се видя с адвоката, а всъщност да бъда у тях по най-бързия начин.

Джийни се разтревожи.

— Много лошо. Когато Харви не се върне, Берингтън ще разбере, че нещо е станало и по този начин ще ги предупредим. Не се знае какво ще направят. Може да преместят пресконференцията в друг хотел, да усилят охраната, да не ни пуснат или изобщо да отменят пресконференцията и да подпишат документите в кантората на адвоката.

Стив заби поглед в пода. Имаше идея, но не смееше да я предложи.

— Тогава Харви трябва да се прибере вкъщи — най-сетне каза той.

— Та той си лежи на пода и слуша! — възпротиви се Джийни. — Ще им разкаже всичко.

— Не и ако аз отида на негово място.

Джийни и Лайза впериха в него смаяни погледи.

Беше изтървал гласно мислите си, а трябваше да ги подготви преди това.

— Просто ще отида в дома на Берингтън и ще се престоря на Харви. Ще ги успокоя.

— Стив, това е много опасно. Не знаеш нищо за тях. Не знаеш даже къде е тоалетната.

— След като Харви е измамил теб, сигурно и аз мога да измамя Берингтън.

— Харви не ме измами, аз го усетих.

— Но те измами за известно време.

— Но ти трябва да останеш там дълго.

— Не много, обикновено Харви се връща във Филаделфия в неделя вечерта. Всички знаем това. Ще бъда тук преди полунощ.

— Но Берингтън му е баща. Невъзможно е.

Стив знаеше, че е права.

— Имаш ли по-добра идея?

Тя дълго мисли, после каза сломено:

— Не.