Кен Фолет
Третият близнак (56)

55.

Престън Барк и Джим Пруст пристигнаха някъде към обяд и се настаниха в кабинета на Берингтън. Беше им приготвил по кутия бира. Никой от тях не бе спал добре, чувстваха се изтощени. Мариан, домашната помощничка, готвеше неделния обяд и от кухнята се носеше апетитен аромат, но нищо не можеше да повдигне духа на тримата партньори.

— Джийни е говорила с Ханк Кинг и с майката на Пер Ериксън — каза Берингтън унило. — Не можах да проверя другите, но тя скоро ще ги открие.

— Хайде да бъдем реалисти, а? — намеси се Джим. — Какво точно може да направи тя утре по това време?

Реализмът на Престън Барк бе убийствен.

— Нека да ти кажа какво бих направил, ако бях на нейно място. Бих направил широко публично достояние от това, което съм открил, така че ако успея да се добера до две или три от момчетата, ще ги откарам до Ню Йорк и ще ги изправя пред камерите на Добро утро, Америка. Телевизията страшно обича близнаци.

— Боже опази! — прекръсти се Берингтън.

Пред къщата спря някаква кола. Джим погледна през прозореца:

— Ръждясал стар датсун.

Престън отново подхвана:

— Първоначалната идея на Джим започна да ми харесва. Да направим така, че всички да изчезнат.

— Няма да допусна никакви убийства! — възпротиви се Берингтън.

— Не викай, Бери — успокои го Джим изненадващо меко. — Да ти кажа откровено, малко се изсилвах, когато говорех за това, че не е зле понякога хората да изчезват. Може едно време да съм имал власт да заповядвам убийства на хора, но повече наистина не ми се иска да го правя. През последните няколко дни поисках услуги от стари приятели и въпреки че хората се отзоваха, разбрах, че все пак си има някакви граници.

Берингтън въздъхна облекчено.

— Затова пък имам друга идея — продължи Джим.

Останалите двама впериха погледи в него.

— Много дискретно влизаме във връзка с всяко от осемте семейства. Признаваме си, че едно време сме направили грешки в клиниката. Казваме им, че нищо лошо все пак не е станало, но не искаме това да се разчува. Предлагаме им по един милион долара компенсация. Ще ги направим платими за период от десет години и ще им кажем, че вноските моментално ще спрат, ако проговорят… Независимо пред кого — пред пресата, пред Джийни Ферами, пред някой учен, няма значение.

Берингтън бавно закима.

— Божичко, това просто може да свърши работа. Кой няма да приеме един милион долара?

— Лорейн Логън — отвърна Престън веднага. — Тя ще иска да докаже невинността на сина си.

— Това е вярно. Тя няма да го направи и за десет милиона.

— Всеки си има цена — вметна Джим, възвръщайки самоуверения си параден тон. — Но така или иначе, сама, без подкрепата на още едно или две семейства, тя няма да може да направи нищо.

Престън кимаше. На Берингтън също му се стори, че има основание за надежда. А може би съществуваше начин да се затвори устата и на Логънови?

— Но какво ще стане, ако Джийни направи всичко публично достояние в следващите двайсет и четири часа? — попита той. — От „Ландсман“ сигурно ще отложат сделката, докато проверят отправените обвинения. И в такъв случай няма да имаме никакви милиони за раздаване.

— Ние трябва да знаем какви намерения има — обади се Джим, — колко неща вече е разбрала и как смята да използва наученото.

— Не виждам никакъв начин да направим това — каза Берингтън.

— Аз обаче виждам — отвърна Джим. — Всички познаваме един човек, който лесно би могъл да спечели доверието й и да разбере какво готви.

Берингтън усети как в него се надига гняв.

— Знам какво мислиш…

— Ето го, идва — прекъсна го Джим.

В коридора се чуха стъпки и в кабинета влезе синът на Берингтън.

— Здрасти, тате! — каза той. — Чичо Джим, чичо Престън, как сте?

Берингтън го огледа със смесица от гордост и тъга. Момчето изглеждаше прекрасно в тъмносините си рипсени панталони и небесносиния памучен пуловер. Вкусът към такива дрехи е взел от мен, помисли си Берингтън.

— Трябва да поговорим, Харви — каза той.

Джим се изправи:

— Искаш ли една бира, момчето ми?

— Разбира се — отвърна Харви.

Джим имаше отвратителния навик да насърчава момчето в лошите му навици.

— Никаква бира! — рязко каза Берингтън. — Джим, защо двамата с Престън не отидете в хола и не ни оставите да поговорим насаме?

Холът бе огромна, официално обзаведена стая, която Берингтън никога не използваше.

Престън и Джим излязоха. Берингтън се изправи и притисна Харви до себе си.

— Обичам те, синко — каза той. — Въпреки че си порочен човек.

— Порочен ли съм?

— Това, което направи с онова момиче в избите на спортната зала, е едно от най-порочните неща, които един мъж може да си позволи.

Харви присви рамене с безразличие.

Боже господи, не съм успял да му внуша никакво чувство за добро и лошо, помисли си Берингтън. Но бе твърде късно за подобни съжаления.

— Седни и слушай какво ще ти кажа. Майка ти и аз с години се опитвахме да имаме дете, но съществуваха някои проблеми — започна той. — По онова време Престън работеше по метода оплождане in vitro, при който сперматозоидът и яйцеклетката се събират по лабораторен път, след което създаденият по такъв начин ембрион се имплантира в утробата.

— Да не искаш да ми кажеш, че съм бебе от епруветка?

— Това е секретно. Не трябва да го разкриваш пред никого. През целия си живот, дори на майка ти.

— Тя не знае ли? — смая се Харви.

— Но работата не се състои само в това. Престън взе един жив ембрион и го раздели, създавайки по този начин близнаци.

— Това е оня тип, когото са арестували за изнасилването, нали?

— Ембрионът бе разделен повече от един път.

Харви кимна. Всички те съобразяваха много бързо.

— Колко сме? — попита той.

— Осем.

— Брей! И доколкото разбирам, спермата не е от теб.

— Не е.

— А от кого?

— От един лейтенант във Форт Браг. Висок, стегнат, интелигентен, агресивен и добре изглеждащ.

— А майката?

— Цивилна машинописка от Уест Нойнт. Също горе-долу с такава характеристика.

Хубавото лице на момчето се разкриви в болезнена усмивка:

— Истинските ми родители!

Берингтън трепна.

— Не, не са те — каза той бързо. — Ембрионалното ти развитие протече в корема на майка ти. Тя ти даде живот и повярвай ми — с много болка. Ние те гледахме, когато правеше първите си несигурни стъпки, гледахме те с какви героични усилия се мъчеше да докараш до устата си лъжичката с картофено пюре и изговаряш със запъване първите си думи.

Загледан в лицето на сина си, Берингтън не можеше да каже дали Харви му вярва или не.

— По дяволите, ние те обичахме все повече и повече, а ти ставаше все по-малко обичлив. Всяка година едни и същи шибани доклади от училище — той е много агресивен, още не се е научил да се сработва, посяга на другите деца, има трудности при колективните спортове, нарушава дисциплината в класа, трябва да се научи да уважава другия пол. И всеки път, след като те изхвърляха от училище, ние започвахме да се влачим наоколо, молейки и хленчейки да те вземат в следващото. Опитвахме се да те глезим, биехме те, забранявахме ти някои неща. Водихме те при трима детски психиатри. Ти съсипа живота ни.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм ви съсипал и брака?

— Не, синко. Туй аз сам си го направих. Но това, което се опитвам да ти внуша, е, че каквото и да сториш, аз пак ще те обичам, както всеки друг родител.

Харви още не разбираше.

— Защо ми го казваш сега?

— Стив Логън, един от двойниците ти, беше обект на проучване в нашия факултет. Смаях се, като го видях там, както може би си представяш. После полицията го арестува за изнасилването на Лайза Хокстън. Обаче една от преподавателките, Джийни Ферами, заподозря нещо. Накратко казано, тя те откри и сега се готви да докаже, че Стив Логън е невинен. Вероятно иска да разкрие цялата работа с клонингите и да ме съсипе.

— Това е жената, която срещнах във Филаделфия.

— Ти си я виждал? — Берингтън се изненада.

— Чичо Джим ми се обади и ме помоли да я поизплаша малко.

Берингтън побесня:

— Кучият му син скапан, сега ще му откъсна шибаната тиква!

— Успокой се, тате, нищо не е станало. Повозих се в колата й, голяма сладурана, има особен чар.

Берингтън с усилие възвърна самообладанието си.

— Твоят чичо Джим винаги се е държал безотговорно с теб. Харесва те, че си див, без съмнение само защото и той е същият задник като теб.

— И аз го харесвам.

— Дай сега да говорим за това какво ще правим. Трябва да разбереш намеренията на Джийни Ферами, особено за следващите двайсет и четири часа. Дали е събрала доказателства, които водят от теб към Лайза Хокстън? Не можахме да измислим друг начин да се доберем до нея, освен този.

— Искате да се престоря на Стив Логън и да говоря с нея — бързо проумя Харви.

— Да.

— Забавничко ще бъде — засмя се момчето.

Берингтън тежко изпъшка.

— Не прави никакви глупости, само говори с нея.

— Веднага ли искаш да тръгвам?

— Да. Не ми е приятно да те моля да го правиш, но то е толкова важно за мен, колкото и за теб.

— Спокойно, тате, какво пък може да стане?

— Безпокоя се твърде много. Сигурно няма нищо страшно да влезеш в апартамента на някое момиче.

— Ами ако истинският Стив е вътре?

— Ще огледаш колите отпред. Той има датсун като твоя и точно затова полицията смята, че е похитителят.

— Наистина ли?

— Вие сте като еднояйчни близнаци и имате еднакви вкусове. Ако колата му е там, няма да влизаш. Обади ми се по телефона и ще се опитам да измисля нещо, за да го разкарам.

— Ами ако дойде, докато съм там?

— Той живее във Вашингтон.

— Добре. — Харви се изправи. — Какъв е адресът на момичето?

Берингтън надраска адреса на една картичка и му го подаде:

— И умната, ясно ли е?

— Ясно. Доскоро, Марлборо.

Берингтън се насили да се усмихне:

— До след миг, Едвард Григ.