Кен Фолет
Третият близнак (55)

54.

Миш Делауеър отказа да ходи до Филаделфия, за да разпита Харви Джоунс.

— Сторихме това вчера, скъпа — каза тя, когато в седем и половина сутринта Джийни най-после успя да се свърже с нея. — Днес е първият рожден ден на внучката ми. И аз си имам личен живот.

— Но ти знаеш, че съм права! — възрази Джийни. — Бях права за Уейн Статнър. Той беше двойник на Стив.

— С изключение на косата. И имаше алиби.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще звънна в полицейското управление във Филаделфия, ще се свържа с отдел „Сексуални престъпления“ и ще помоля някой да отиде да говори с него. Ще им пратя рисунката от компютъра по факса. Те ще проверят дали Харви Джоунс прилича на човека от рисунката и ще го помолят да обясни къде е ходил миналата неделя следобед. Ако отговорите са само да и не, имаме си нов заподозрян.

Джийни тресна телефона ядосано — след всичко, което бе направила, след цяла една безсънна нощ, прекарана в търсене на клонингите!

По дяволите, нямаше да седи и да чака полицията да направи нещо. Реши да отиде до Филаделфия и да провери Харви. Нямаше да го спира и дори нямаше да го заговаря. Но би могла да паркира колата отпред и да го изчака да излезе. Ако не успееше с това, щеше да говори със съседите му и да им покаже снимката на Стив, дадена й от Чарлз. По един или друг начин щеше да установи, че той е двойник на Стив.

Влезе във Филаделфия около десет и половина. В Университетското градче добре облечени чернокожи семейства се събираха пред църквата, а тийнейджъри лениво пушеха пред входовете на стари къщи. Но студентите все още бяха в леглата, присъствието им си личеше от паркираните наоколо ръждиви тойоти и очукани шевролети, налепени с лепенки от любими отбори.

Сградата, в която живееше Харви Джоунс, беше огромна викторианска къща, чиито стаи бяха разделени на апартаменти. Джийни намери свободно място в паркинга отсреща и известно време седя, вперила поглед във входа.

В единадесет часа стана и влезе.

Сградата с мрачно упорство продължаваше да се придържа към правилата на поведение от доброто старо време. По стълбите уморено се изкачваше бегач в овехтял анцуг, а по прозорците на стълбището бяха наслагани прашни изкуствени цветя в евтини вази. Правилно изрязани листове, разлепени навсякъде и написани с красивия почерк на някоя възрастна дама, съобщаваха на наемателите, че трябва да затварят вратите тихо, да изхвърлят боклука си в здраво завързани найлонови торби и да не позволяват на децата си да играят на стълбището и коридорите.

Той живее тук, помисли си Джийни и по кожата й полазиха тръпки. Дали си е вкъщи?

Адресът на Харви бе 5B, което означаваше, че трябва да бъде на най-горния етаж. Тя почука на първата врата на партера. Отвори й мъж със сънени очи, дълга коса, рошава брада и боси крака. Тя му показа снимката. Той поклати глава и затръшна вратата. Но си спомни какво й бе казал съседът на Лайза. Да не съм бюро справки бе, момиче! Дори не знам как изглежда тая моя съседка.

Тя стисна зъби и се качи до най-горния етаж. На вратата на 5B имаше листче в метална рамка, на което бе написано просто Джоунс.

Джийни стоеше отвън и се ослушваше, но дочуваше само учестените удари на собственото си сърце. Отвътре не долиташе никакъв звук. Може би го нямаше вкъщи.

Тя почука тихо на 5A. Само след секунда вратата се отвори и на прага се показа възрастен мъж. Бе облечен в костюм, който едно време сигурно е бил много шик, а косата му бе толкова тъмна, че сигурно я боядисваше.

— Здрасти — каза той, държеше се дружелюбно.

— Здравейте, съседът ви у дома си ли е?

— Не.

Джийни почувства едновременно облекчение и разочарование. Тя извади снимката на Стив и му я показа.

— Така ли изглежда?

Човекът взе снимката и присви поглед към нея:

— Да, това е той.

Права съм! Пак съм права! Програмата ми работи отлично! — тържествуваше мислено Джийни.

— Готин е, нали? — попита съседът.

Май е гей, мина й през ума, елегантен стар гей. Тя се усмихна.

— И аз така мисля. Да имате представа къде може да е?

— В неделя обикновено го няма. Излиза около десет сутринта и се връща вечерта.

— И миналата неделя ли го нямаше.

— Да, млада госпожице, така мисля.

Само той е, друг не може да бъде! — реши Джийни.

— А знаете ли къде ходи?

— Представа нямам. Той не говори много. Всъщност изобщо не говори. Вие детектив ли сте?

— Не, въпреки че се чувствам точно такава.

— Какво е направил?

Джийни се поколеба, после си каза: Защо да не разкрия истината?

— Мисля, че той е изнасилвач — каза тя тихо.

Мъжът обаче изобщо не се изненада.

— Мога да си представя. Някак си особен е. От неговия апартамент съм виждал да излизат разплакани момичета на два пъти.

— Би било добре, ако мога да хвърля поглед на апартамента му.

Може би щеше да намери нещо, което да го свърже с изнасилването.

Той й хвърли лукав поглед.

— Имам ключ от апартамента му. Предните наематели ми го бяха дали. Бяхме много добри приятели. Не го върнах, когато си тръгнаха. И това момче не смени патрона, като се нанесе. Сигурно си мисли, че е твърде едър и силен, за да бъде обран.

— Ще ми отключите ля?

Той се поколеба.

— На мен самия ми се иска да погледна вътре. Но какво ще стане, ако внезапно се върне и ни завари? Доста едричък е и никак няма да ми е приятно, ако ми се разсърди.

Подобна вероятност също изплаши Джийни, но любопитството й надделя.

— Аз поемам риска и ще ви защитя — увери го тя.

— Почакайте малко. Веднага се връщам.

Какво щеше да намери вътре? Храм на садизма като дома на Уейн Статнър? Мръсна дупка, пълна с недомита посуда и непрани дрехи? Или пък безупречна чистота, характерна за някои маниакални типове?

Съседът отново се появи.

— Между другото казвам се Молдуин.

— Аз съм Джийни.

— Всъщност истинското ми име е Бърт, но то е толкова сиво, не мислите ли? Винаги съм наричал себе си Молдуин.

Той пъхна ключа в бравата на 5B, превъртя го и влезе.

Джийни го последва.

Намираха се в типична студентска гарсониера — хол и спалия едновременно, малък кухненски бокс и малка баня. Бе обзаведена с какви ли не стари мебели — чамов гардероб, боядисана маса, три различни стола, продънен диван и огромен, произведен преди години телевизор. Не бе почиствана от доста време и леглото бе неоправено. Всичко бе разочароващо нормално.

Джийни затвори вратата зад себе си.

— Не пипайте нищо, само гледайте, — предупреди я Молдуин. — Не искам да си помисли, че съм влизал.

Джийни се питаше какво търси. Да не би да очакваше да намери план на спортната зала с обозначение: Изнасилих я тук! Не бе взел нищо от Лайза като гротесков сувенир. А може и да я е следил седмици преди това и да я е снимал. Може да има цяла колекция от откраднати неща — червила, сметки от ресторант, хвърлена опаковка от сникерс, обява с нейния адрес…

Личността на Харви започна да се оформя в съзнанието й. На едната страна имаше плакат от порнографско списание, на която бе снимана гола жена с избръснати косми между краката и с обица на едната срамна устна. Гледката накара Джийни да потрепери.

Тя огледа малката библиотечка. Вътре бе Стоте дни на Содом от маркиз Дьо Сад и цяла серия от порнографски видеокасети със заглавия като Болка и Крайности. Имаше и няколко учебника по икономика и бизнес — Харви явно учеше в мерилендската бизнес академия.

— Дали мога да видя дрехите му? — попита тя. Не искаше да пренебрегва Молдуин.

— Разбира се, защо не.

Тя отвори гардероба, дрехите на Харви бяха като на Стив — малко консервативни за възрастта им. Обикновени панталони, поло блузи, спортни сака и ризи. Хладилникът бе почти празен, с изключение на пакет от шест кутии бира и бутилка мляко — Харви явно се хранеше навън. Изпод леглото се подаваше спортна чанта, в която имаше ракета за скуош и мръсна хавлия.

Джийни бе разочарована. Това бе бърлогата на чудовището, но тя не беше храм на перверзията.

— Свърших — обърна се тя към Молдуин. — Не съм сигурна какво исках да намеря, но то явно не е тук.

Тогава го видя.

На куката, забита на входната врата, висеше червена бейзболна шапка.

Намерих копелето, а ето и доказателството. Джийни се вгледа отблизо. Думата ОХРАНА бе отпечатана отпред с едри бели букви. Не можа да удържи на изкушението да изтанцува бойния танц на победата из гарсониерата на Харви Джоунс.

— Май намерихте нещо, а?

— Тоя откачалник носеше шапката, когато изнасили приятелката ми. Хайде да се махаме!

Двамата излязоха от гарсониерата, заключвайки вратата. Джийни стисна ръката на Молдуин.

— Не мога да изразя благодарността си. Това бе наистина много важно.

— Какво ще правите сега?

— Ще се върна в Балтимор и ще се обадя на полицията — отвърна тя.

Подкарала към дома по I-95, тя непрекъснато си мислеше за Харви Джоунс. Защо ходи всяка неделя в Балтимор? За да се види с някоя приятелка ли? Или родителите му живеят там? Много студенти носеха прането си у дома в неделите. В момента сигурно пак беше там, похапваше си от маминия кейк и гледаше футбол по телевизията с баща си. Дали няма да нападне някое друго момиче, като се връща?

Колко ли Джоунс живееха в Балтимор — хиляда? Тя, разбира се, познаваше един от тях — бившия си шеф Берингтън Джоунс…

О, боже! Джоунс… Бе толкова потресена, че се наложи да отбие в аварийната лента и да спре.

Харви Джоунс може би е син на Берингтън!

Тя внезапно си спомни жеста, който Харви бе направил, когато седна срещу нея в кафенето във Филаделфия. Бе пригладил веждите си с върха на показалеца си. Това донякъде я бе обезпокоило, защото знаеше, че бе виждала този жест у друг човек, но не можеше да си спомни у кого. Тогава обаче се бе успокоила, казвайки си, че вероятно го е виждала у Стив или Денис, защото клонингите в края на краищата имаха еднакви жестове. Сега обаче си спомни — беше го виждала у Берингтън! Той приглаждаше веждите си с показалец. Имаше нещо в това движение, което дразнеше Джийни — може би бе неприятно суетно. Но не бе характерно за останалите клонинги, като например затварянето на вратата с крак. Харви го бе научил от баща си — като израз на самодоволство.

И в момента той вероятно се намираше в дома на Берингтън.