Кен Фолет
Третият близнак (54)

53.

В събота през нощта Берингтън Джоунс не спа.

Остана на паркинга на Пентагона, загледан в черния марк VIII на полковник Логън, чак до полунощ, когато най-сетне отиде да се обади на Пруст и научи, че Логън бил арестуван. Ала Стив успял да избяга — вероятно с метрото или с автобуса, тъй като колата на баща му си стоеше на паркинга.

— Какво са правили в Пентагона? — попита той Джим.

— Били в Информационния център. В момента тъкмо се опитвам да разбера какво са търсели там. Виж дали можеш да намериш момчето или оная Ферами.

Ситуацията бе отчайваща. Не бе време Берингтън да мисли за достойнството си — ако не успееше да спре Джийни, и без това нямаше да му остане никакво достойнство.

Когато се върна пред къщата на Логънови, в нея бе тъмно и мерцедесът на Джийни липсваше. Чака около час отпред, но никой не дойде. Предполагайки, че тя се е върнала вкъщи, той потегли към Балтимор, направи няколко обиколки около дома й, но колата й я нямаше и там.

Бе започнало да се съмва, когато най-сетне спря автомобила пред дома си в Роланд Парк. Влезе вътре и първата му работа бе да позвъни на Джим, но не получи отговор нито от дома, нито от офиса му. Берингтън легна на леглото с дрехите и затвори очи. Въпреки че бе изтощен, не можа да заспи от безпокойство.

В седем часа стана и отново се опита да се свърже с Джим, но не успя. Взе душ, избръсна се и облече тъмни памучни панталони и поло на райета. Напълни една голяма чаша с изстискан портокалов сок и я изпи прав в кухнята. Заби поглед в неделното издание на балтиморския Сън, но заглавията не му говореха нищо, сякаш бяха написани на финландски.

Пруст му се обади в осем.

Джим бе прекарал половината нощ в Пентагона със свой приятел, генерал, разпитвайки персонала от Информационния център, под претекст, че разследват случай на нарушение на сигурността. Генералът, приятел на Джим от времето, когато бе работил в ЦРУ, знаел само, че Логън се опитвал да извади на бял свят някаква секретна операция от седемдесетте и че Джим искал да го спре — нищо повече.

Полковник Логън, който все още бил арестуван, не казвал нищо, освен: Искам адвокат. Обаче резултатът от сканирането се намирал още в компютъра, на който работил Стив, и Джим могъл да разбере какво са открили.

— Ти май беше поръчал да направят електрокардиограми на всички бебета — каза Джим.

— Да, вярно — спомни си смътно Берингтън…

— Логън ги е намерил.

— Всичките?

— Всичките осем.

Това бе възможно най-лошата новина. Електрокардиограмите на всички еднояйчни близнаци бяха съвършено еднакви — все едно че са свалени от един и същи човек. Стив и баща му, а сигурно и Джийни, вече навярно знаят, че Стив е един от осемте клонинги.

— Мамка му! — изсъска Берингтън. — Двайсет и две години опазихме тази тайна и сега това проклето момиче взе, че я откри.

— Казвах ли ти аз, че трябваше да я изчезнем.

Когато се намираше в напрегната ситуация, Джим винаги беше нападателен. След една безсънна нощ обаче Берингтън също загуби търпение.

— Ако още веднъж ми споменеш казвах ли ти аз, ще дойда и ще ти откъсна тъпата тиква, кълна се!

— Добре де, добре — рече примирително Джим.

— Престън знае ли?

— Да, вика, че сме свършени, но той винаги така казва.

— Този път май ще се окаже прав.

Гласът на Джим придоби свойствения си параден оттенък.

— Ти може и да се откажеш, Бери, но не и аз — заяви той. — Всичко, което трябва да се направи, е да се задържи капакът здраво затворен до пресконференцията утре. Ако успеем, сделката ще се осъществи.

— Но какво ще стане след това?

— След това ще имаме сто и осемдесет милиона долара, а с такива пари може да се купи много мълчание.

На Берингтън му се искаше да му вярва.

— Като си такъв умник, кажи какво ще правим сега.

— Трябва да разберем какво точно са узнали. Никой не е сигурен дали Стивън Логън е имал копие от списъка с имената и адресите, когато е избягал. Лейтенантката от Информационния център се кълне, че нямал, но аз не й вярвам. Слушай сега: адресите, които са у него, са на хора на двайсет и две години. Въпрос: може ли Джийни Ферами да ги открие само по имената?

— Отговор: може — тросна се Берингтън. — Във факултета по психология сме специалисти по това. Правим го през цялото време — търсим еднояйчни близнаци. Ако снощи е имала списъка в себе си, до този момент сигурно е открила поне няколко от тях.

— Ето от това се страхувах. Можем ли да проверим по някакъв начин?

— Май ще мога да им позвъня и да разбера дали тя е говорила с тях.

— Трябва да бъдеш дискретен.

— Добре че ме подсети. Джим, ти понякога се държиш така, сякаш си най-умният тъпак в Америка. Ще ти се обадя — довърши той и затвори.

Имената на клонингите и техните телефони се намираха в електронния му бележник, закодирани с прост код.

През цялото време ги бе държал под око. Изпитваше повече бащински чувства към тях от Джим и Престън. По-рано бе писал по някое и друго писмо до клиниката „Авънтайн“, искайки информация, под предлог, че изучава хормоналното лечение. По-късно, когато този предлог бе станал безсмислен, бе намирал различни начини да ги следи, като например представяйки се за агент по недвижими имоти. Бе гледал с нарастващо недоволство как повечето деца се превръщат от умни, но непослушни лудетини в безстрашни и безразсъдни тийнейджъри и най-сетне в блестящи, но нестабилни мъже. Те бяха неизползваем страничен продукт от исторически експеримент. Никога не изпитваше съжаление, че предприе експеримента, но чувстваше вина пред момчетата. Бе плакал, когато Пер Ериксън се преби, правейки салта на ски пистата във Вейл.

Гледаше списъка и си мислеше какъв предлог да изтъкне. После вдигна телефона и позвъни на бащата на Мъри Клод, но никой не вдигна. Вероятно, каза си Берингтън, днес е отишъл на посещение при сина си в затвора.

Сетне набра телефона на Джордж Дасолт. Този път извади късмет. В слушалката прозвуча познат младежки глас:

— Да, кой се обажда?

— Обаждаме ви се от телефонната компания, сър — каза Берингтън. — Опитваме се да проследим сигнали за телефонен тормоз. Да ви е звънил някой през последните двайсет и четири часа с необичайни молби?

— Не, не бих казал. Но от петък досега ме нямаше, така че е нямало кой да отговаря.

— Благодаря за отзивчивостта ви, сър. Довиждане.

Джийни може и да има телефона на Джордж, но да не е успяла да се свърже с него. Така че това нищо не означаваше.

След това Берингтън позвъни на Ханк Кинг в Бостън.

— Да, кой се обажда?

Това е направо смайващо, каза си Берингтън — всички отвръщаха по един и същи начин. Дали няма и ген за телефонни маниери?

— От телефонната компания — започна Берингтън — се опитваме да проследим обаждания с цел телефонен тормоз и бихме искали да разберем дали някой не ви се е обаждал през последните двайсет и четири часа с необичайни молби или нещо от този род.

Гласът на Ханк бе провлечен.

— Божичко, снощи имах такова здраво парти, че нищо не помня.

„Ами разбира се, снощи момчето е имало рожден ден — помисли си Берингтън. — Сигурно е бил пиян или друсан, или и двете.“

— А, не! Чакайте малко! Сега си спомних, беше посред нощ! Тя каза, че е от бостънската полиция.

— Тя? — Това може да е била Джийни, каза си Берингтън и се приготви да чуе лоши новини.

— Да, беше жена.

— Представи ли се?

— Каза си името, разбира се, но не си го спомням. Сара ли, Керъл ли… Маргарет или… Сюзън… да, точно така, Сюзън Фарбър.

Това реши всичко. Сюзън Фарбър бе авторка на Еднояйчни близнаци, отгледани поотделно. Джийни е използвала първото име, дошло й наум. Това означаваше, че има списъка на клонингите. Берингтън се ужаси. Но мрачно продължи с въпросите:

— И какво ви каза, сър?

— Помоли ме да й съобщя датата и мястото си на раждане.

Това означаваше, че е разбрала, че говори с истинския Хенри Кинг.

— Стори ми се малко странно — продължи Ханк.

— Опитвала се е да разбере нещо за една застрахователна компания. Незаконно е, но понякога го правят. Телефонната компания съжалява, че са ви обезпокоили, господин Кинг, и ви благодари за съдействието — приключи набързо Берингтън.

Чувстваше се напълно разбит. Джийни имаше имената. Беше въпрос на време да намери всичките.

Берингтън бе затънал в най-дълбокия проблем в живота си.