Кен Фолет
Третият близнак (53)

52.

Стигна до университета преди Лайза. Спря на паркинга за гости, защото не искаше лесно запомнящата й се кола да бъде видяна пред Лудницата. После пресече тъмния и пуст комплекс и зачака пред входа на сградата. Укори се защо не е спряла да си вземе нещо за хапване, цял ден нищо не бе яла. В главата й се завъртяха чийзбургери с хрупкави пържени картофки, пици, обилно поръсени със сиренце, ябълков пай с ванилов сладолед…

Най-сетне бялата хонда на Лайза се появи. Тя слезе от колата и хвана Джийни за ръцете.

— Срам ме е — каза тя. — Наложи се да ми напомняш каква приятелка си.

— Разбирам те много добре — отвърна Джийни и я притисна до себе си.

Двете светнаха лампите в лабораторията. Джийни се зае с кафеварката, докато Лайза включи компютъра си и го изчака да се зареди. Антисептичната белота на стените, ярката светлина и неподвижната техника й напомняха морга.

Помисли си, че рано или късно охраната ще дойде да провери какво става. След влизането на Джийни с взлом пазачите държаха Лудницата под око и щяха да забележат, че прозорците светят.

— Ако някой от пазачите дойде на проверка, ще се скрия в онзи килер — каза тя на Лайза.

— Дано само го усетим навреме — отвърна Лайза нервно.

— Трябва да измислим нещо като аларма.

Джийни нямаше търпение да започне издирването на клонингите, но се въздържа — това бе разумна предпазна мярка. Замислено огледа лабораторията и погледът й падна на малкия букет на бюрото на Лайза.

— Какви чувства изпитваш към тая ваза?

— Купих, си я от супера. Мога да си взема и друга.

Джийни изсипа цветята в кошчето и изля водата в мивката. От една лавица свали книгата на Сюзън Л. Фарбър Еднояйчни близнаци, отгледани поотделно, после отиде в края на коридора, където имаше летяща врата, водеща към стълбището. Отвори двете крила леко навътре и ги заклещи с книгата, после закрепи вазата отгоре над едното крило. Което и крило да бутнеха, за да влязат, вазата щеше да падне с трясък на пода.

Лайза я гледаше от вратата на лабораторията:

— А какво ще им кажа, ако ме питат защо съм измислила тоя капан.

— Защото не си искала някой да те стресне — отвърна Джийни.

— Сам Бог вижда, че имам основателна причина да съм параноичка — въздъхна Лайза.

— Хайде да почваме — каза нетърпеливо Джийни.

Двете влязоха в лабораторията и оставиха вратата отворена, за да са сигурни, че ще чуят падането на вазата. Джийни пъхна безценната си дискета в компютъра на Лайза и разпечата списъка от Пентагона. В него бяха имената на осем бебета, чиито електрокардиограми бяха почти еднакви — все едно че са взети от един и същи човек. Осем мънички сърца, биещи по един и същи начин. Берингтън е накарал тия болници да проведат този тест. Без съмнение „Авънтайн“ е получила копия от резултатите, които са останали там до четвъртък, когато бяха унищожени. Но Берингтън бе забравил или може би изобщо не е допускал, че военните болници ще запазят оригиналите.

— Дай да започнем с Хенри Кинг — предложи тя. — Пълното му име е Хенри Ъруин Кинг.

В компютъра си Лайза имаше два CD-ROM драйва един под друг. Тя взе два компактдиска и сложи по един във всеки драйв.

— На тия два диска се намират домашните телефони на всички абонати в Съединените щати — поясни тя. — И имаме програма, която може да търси на двата диска едновременно. — На екрана се появи Уиндоус меню. — За беда обаче хората не си дават пълните имена за телефонния указател. Дай първо да видим колко Х. Кинг има в САЩ.

Тя натрака Х. Кинг и щракна с мишката върху Преброй. След минутка на екрана се появи прозорче преброено и под него цифрата 1129.

Джийни се отчая.

— Цяла нощ ще трябва да звъним, докато проверим толкова много абонати.

— Чакай малко. Може да ги понамалим — отвърна Лайза и написа:

Хенри Ъ. Кинг или Хенри Ъруин Кинг

и щракна върху бутончето намери, с нарисувано кученце върху него. След няколко секунди на екрана се появи списък.

— Имаме трима Хенри Ъруин Кинг и седемнадесет Хенри Ъ. Кинг. Кой е последният му адрес?

Джийни хвърли поглед на разпечатката.

— Форт Девънс, Масачузетс.

— Добре, имаме един Хенри Ъруин Кинг в Амхърст и четирима Хенри Ъ. Кинг в Бостън.

— Хайде да им се обадим.

— Знаеш, че е един часът през нощта, нали?

— Не мога да чакам до утре. Ще им кажа, че съм от полицията и се опитвам да вляза в следите на сериен убиец.

— Да, но това е противозаконно.

— Дай ми номера от Амхърст.

Лайза маркира един от номерата в списъка и натисна F2. Откъм модема долетяха серия от бипкания. Джийни вдигна слушалката.

Телефонът даде седем пъти свободно, после някой го вдигна.

— Да? — чу се сънен глас.

— Обажда ви се детектив Сюзън Фарбър от полицейското управление в Амхърст — каза тя. Почти бе готова да чуе: Абе я върви на майната си, но оттатък замълчаха и тя бързо продължи: — Съжаляваме, че се налага да ви звъним по това време, сър, но работата е спешна. С Хенри Ъруин Кинг ли разговарям?

— Да… Какво е станало?

Прозвуча й като глас на мъж на средна възраст, но Джийни продължи, за да е сигурна.

— Просто обикновено запитване.

Това беше грешка.

— Обикновено? — писнаха оттатък. — Посред нощ!

Трескаво импровизирайки, тя продължи:

— По следите сме на много тежко престъпление и искаме да ви елиминираме като заподозрян, сър. Бихте ли ми казали кога и къде сте роден?

— Роден съм в Грийнфийлд, Масачузетс, на четвърти май хиляда деветстотин четиридесет и пета година.

— И нямате син със същото име, така ли?

— Не, имам три дъщери. А сега мога ли пак да си легна?

— Повече няма да ви безпокоим, сър. Благодарим ви за съдействието и приятни сънища. — Тя затвори и тържествуващо погледна Лайза: — Видя ли? Говори с мен. Не му беше приятно, но го направи.

Лайза се засмя.

— Доктор Ферами, вие имате талант да мамите хората.

— Трябва да имаш приятен глас. Хайде сега да видим ония седемнайсет Хенри Ъ. Кинг. Аз ще се обадя на първите двама от списъка, а ти — на последните двама.

Само една от тях можеше да използва автоматичното набиране от модема. Джийни намери празен лист и химикалка и преписа двата номера, после набра единия на ръка. Отговори й мъжки глас и тя започна отново:

— Обажда се детектив Сюзън Фарбър от бостънското полицейско…

— Ти къде се намираш да ми звъниш посред нощ, мамка ти? — избухна мъжът оттатък. — Знаеш ли кой съм аз?

— Предполагам, че сте Хенри Кинг…

— А не предполагаш ли, че вече си загубила шибаната си работа, тъпа скапанячка такава — ревна оня. — Сюзън коя беше?

— Просто искам да разбера кога сте роден, господин Кинг…

— Свържи ме веднага с шефа ти!

— Господин Кинг…

— Прави каквото ти казвам!

— Скапан орангутан — отвърна Джийни и затвори разтреперана. — Дано не прекараме цялата нощ в такива разговори.

Лайза вече бе затворила.

— Моят се оказа от Ямайка и акцентът му го потвърди — каза тя. — Твоят май беше доста неприятен. Можем да спрем сега и да продължим утре сутринта.

— По дяволите, не — изпъшка тя. — Нищо няма да ми стане от някоя и друга псувня. Звучеше много по-стар от двайсет и две, затова спокойно можем да го забравим. Дай да продължим със следващите двама.

Третият й Хенри Кинг още не беше си легнал — около него се носеше музика и се чуваха гласове.

— Да, кой се обажда? — попита той.

Гласът горе-долу съвпадаше с възрастта, която търсеха, и Джийни се обнадежди. Тя отново изпя песента си за ченгето, но оня се оказа подозрителен.

— Откъде да знам, че сте от полицията?

Звучеше точно като Стив и сърцето й подскочи. Този може да е единият клонинг! Но как да успокои съмненията му? Реши да рискува.

— Искате ли да затворя и вие да ми се обадите в управлението? — попита тя безразсъдно.

Последва мълчание и Джийни затаи дъх.

— Не, забравете — каза той най-сетне. — Аз съм Хенри Кинг, но всички ми викат Ханк. Какво искате?

— Може ли най-напред да ви попитам за датата и мястото ви на раждане?

— Роден съм във Форт Девънс точно преди двадесет и две години. Днес е рожденият ми ден… всъщност вчера, в събота.

Това беше той! Джийни вече бе намерила един клонинг. Сега трябваше да разбере дали не е бил в Балтимор миналата неделя. Мъчеше се да звучи делово, за да скрие вълнението си:

— Бихте ли ми казали кога за последен път сте излизали извън щата?

— Чакайте да видя… това беше май през август. Ходих до Ню Йорк.

Инстинктът на Джийни й подсказа, че човекът говори истината, но въпреки това продължи да го разпитва:

— А миналата неделя къде бяхте?

— На работа.

— Какво работите?

— Е, аз съм студент в масачузетския университет, но в неделите работя като помощник барман в „Блу Ноут Кафе“ в Кеймбридж.

Джийни надраска информацията на листа.

— И сте били там миналата неделя?

— Обслужвах поне стотина клиенти.

— Благодаря ви, господин Кинг. — Ако всичко това бе вярно, той не бе изнасилил Лайза. — Бихте ли ми дали номера на бара, за да проверим алибито ви?

— Номера не си спомням, но го има в указателя. В какво ме подозират?

— Разследваме случай на палеж.

— Радвам се, че имам алиби.

Беше й доста неприятно да слуша гласа на Стив и да знае, че говори със съвършено непознат човек. Щеше й се да види Хенри Кинг и да провери и визуалната прилика. С неохота приключи разговора.

— Намери ли го? — попита Лайза.

— Да, роден е във Форт Девънс и днес навършил двайсет и две години. Със сигурност е същият Хенри Кинг, когото търсим.

— Браво!

— Но има алиби. Казва, че работил в някакъв бар в Кеймбридж. — Тя хвърли поглед на листа. — „Блу Ноут“.

— Да го проверим ли?

Ловният инстинкт у Лайза се бе пробудил и сега нямаше търпение.

— Късно е, но барът трябва още да е отворен, особено в събота вечер. Можеш ли да намериш номера из твоите дискове?

— В тия двата са само домашните телефони. Бизнес телефоните са на други дискове.

Джийни позвъни в справки, дадоха й номера и тя го набра. Отговориха веднага.

— Обажда се детектив Сюзън Фарбър от бостънската полиция. Може ли да говоря с управителя?

— Аз съм, какво е станало? — Човекът имаше испански акцент и в гласа му прозвуча безпокойство.

— Работи ли при вас човек на име Хенри Кинг?

— Ханк? Да, какво е направил той.

Прозвуча така, сякаш Хенри Кинг вече е имал разправии с полицията.

— Може би нищо. Кога го видяхте за последен път?

— Днес… искам да казвам вчера, в събота, работи дневна смяна.

— А преди това?

— Чакай да видя… миналата неделя той работи от четири следобед до полунощ.

— Бихте ли се заклели, ако е необходимо, сър?

— Да, защо не? Когото и да са убили, Ханк не го направил.

— Благодаря за съдействието ви, сър.

Джийни погледна разочаровано.

— Алибито е бетон.

— Не се отчайвай — окуражи я Лайза. — Справихме се чудесно дотук — елиминирахме го толкова бързо, макар името му да е често срещано. Дай да опитаме сега с Пер Ериксън. Не би трябвало да са много.

В списъка бе отбелязано, че Пер Ериксън е роден във Форт Ръкър, но двайсет и две години по-късно в Алабама нямаше никакъв Пер Ериксън. Лайза опита

П.Ерикс?ън

в случай че името се пише с двойно „с“, после опита и

П.Ерикс$н,

за да покрие и случаите, ако името се пише Ериксен или Ериксон, но компютърът не намери нищо.

— Опитай във Филаделфия — предложи Джийни. — Нали там ме нападнаха.

Във Филаделфия имаше трима. Първият се оказа с малко име Педер, вторият имаше слаб старчески глас, прозвучал от телефонния му секретар, а третият беше жена — Петра. Джийни и Лайза започнаха да проверяват всички П. Ериксън в Съединените щати — трийсет и трима на брой.

Вторият П. Ериксън на Лайза се оказа избухлив и груб и с побледняло лице тя затвори телефона, но след като изпи чаша кафе, решително поднови опитите.

Всяко обаждане бе един малък спектакъл. Джийни трябваше да извика на помощ цялата си воля, за да продължи да се преструва на ченге. Страшна мъка бе да се напряга да разбере дали гласът отсреща бе същият, който в четвъртък й каза: Хайде хващай го с ръчичката и почвай да действаш или ще те спукам от бой! Освен това трябваше да поддържа обективността на полицейски детектив срещу скептицизма или грубостта на хората, отговарящи на телефона.

Джийни затвори подир шестия си безплоден разговор. Чу Лайза да се извинява:

— О, ужасно съжалявам, информацията ни сигурно е много остаряла, госпожо Ериксън. Моля да ни простите. — Тя затвори със съкрушено изражение. — Това е нашият човек, няма грешка — продължи тя към Джийни сериозно. — Но миналата зима е починал. Говорих с майка му. Избухна в сълзи, когато я попитах за него.

Джийни за миг се запита как ли е изглеждал този Пер Ериксън. Дали е бил психопат като Денис или обикновен човек като Стив?

— Бил шампион по ски и си е счупил врата, опитвайки се да постави рискован рекорд — въздъхна Лайза. — Смел до безразсъдство човек, без никакво чувство за страх, наистина прилича на нашия човек.

На Джийни не й беше минавало през ума, че не всичките осем може да са живи. Досети се, че може да са били и повече от осем клонинга. Дори и сега. Когато техниката беше добре усвоена, много от имплантираните клонинги не успяваха да оживеят. Съществуваше и възможност майката да не успее да износи плода. „Дженетико“ сигурно са експериментирали върху петнайсет или двайсет жени, а може и на повече.

— Трудно е да се обаждаме по телефона така.

— Искаш ли да си починеш малко?

— Не. Добре се справяме все пак. — Лайза се съвзе. — Елиминирахме двама от петимата, а още няма три часът. Кой е следващият?

— Джордж Дасолт.

Със следващото име не можаха да извадят късмет. В Съединените щати имаше само седмина Дасолт, но трима от тях не отговориха на телефона. Нито един нямаше каквато и да било връзка с Балтимор или Филаделфия — единият живееше в Бафълоу, другият в Сакраменто, а третият — в Хюстън, обаче това не доказваше нищо. Лайза разпечата трите телефона, за да опитат по-късно.

— Според мен няма гаранция, че търсеният от нас човек е включен в дисковете ти — усъмни се Лайза.

— Това е вярно, той може да няма телефон или просто да не е дал номера му в указателя.

— Може да го е дал под друго име, псевдоним. Например Спайк Дасолт или Флип Джоунс. — Лайза се изсмя. — А може да е станал рап певец и да е променил името си на Айси Криймо Крийми.

— Или да е станал борец под името Железния Били.

— А може и да пише уестърни под името Бък Ремингтън.

— Или порнографски брошурки като Хейди Уиплаш.

— Дик Суифти.

— Хенриета Пуси.

Смехът им рязко секна, когато и двете чуха трясъка на счупената ваза. Джийни катапултира от стола си и се спусна към килера. Затвори вратата зад себе си, стаи дъх в тъмното и се заслуша.

Чу нервния глас на Лайза:

— Кой е?

— Охраната — отвърна някакъв мъж. — Вие ли сложихте тия стъкла тук?

— Да.

— А мога ли да попитам защо?

— За да не се промъкнат, без да чуя. Страх ме е, когато работя през нощта.

— Да, ама аз няма да ви го мета. Не съм чистачка. Сама ли сте, госпожице? Искам да хвърля едно око.

— Заповядайте.

Джийни стисна дръжката на вратата. Ако се опиташе да я отвори, щеше да му попречи.

Чу го как крачи из лабораторията.

— Какво вършите все пак посред нощ?

Гласът му звучеше неприятно близо.

— Би ми било приятно да си поговоря с вас, но просто нямам време — отвърна нервно Лайза.

Ако нямаше работа, тъпако, щеше ли да си губи времето тука, затова защо просто не се ометеш и не я оставиш на мира! — проклинаше наум Джийни.

— Добре, няма проблем. — Гласът му дойде от другата страна на вратата. — Какво има тук?

Джийни стисна здраво дръжката, готова да окаже съпротива.

— Вирусни хромозоми, радиоактивни — каза Лайза. — Но мисля, че няма никаква опасност, можете да надникнете, ако не е заключено.

Джийни с усилие потисна напушилия я истеричен смях. Такива радиоактивни вирусни хромозоми изобщо не съществуваха.

— Е, май няма нужда — отвърна мъжкият глас. Джийни тъкмо се накани да отпусне дръжката, когато изведнъж усети налягането върху нея и отново натисна с всичка сила. — И без това е заключено — допълни гласът. — Ако се почувствате самотна, наминете към караулното. Ще ви направя кафе. — Гласът на мъжа вече звучеше отдалеч.

— Благодаря — отвърна Лайза.

Напрежението на Джийни започна да я напуска, но тя си остана на мястото, очаквайки Лайзиния „отбой“. След две минути Лайза отвори вратата.

— Излезе от сградата.

Двете подновиха работата с телефоните.

Мъри Клод бе още едно необичайно име и те бързо го откриха. Джийни се свърза с него. Мъри Клод старши й каза със смесица от огорчение и изненада, че преди три години синът му бил в затвора „Атенс“ заради сбиване с ножове в една таверна и щял да излезе най-рано идния януари.

— Това момче можеше да стане всичко, което си поиска — каза той. — Астронавт, нобелов лауреат, кинозвезда, президент на Съединените щати. Имаше ум, чар и добър външен вид. И ги пропиля. Просто ги пропиля!

Джийни разбираше мъката на бащата. Той обвиняваше себе си за това. Изпита силно изкушение да му каже истината, но не бе подготвена, а освен това нямаше и време. Безмълвно се зарече пак да му се обади и да го утеши.

Оставиха Харви Джоунс за най-накрая, защото знаеха, че ще е най-трудно да го намерят.

Джийни почти се отчая, като видя, че в САЩ живеят към един милион Джоунс, а инициалът Х. беше много често срещан. Бе роден в болницата „Уолтър Рийд“ в град Вашингтон, така че Джийни и Лайза започнаха да звънят на всички Харви Джоунс и Х. Джоунс, които бяха включени във вашингтонския указател. Не можаха да намерят никой, който да е бил роден приблизително преди двайсет и две години в „Уолтър Рийд“. Ала се получи и доста дълъг списък с хора, които не отговориха на звъненето.

Джийни отново си зададе въпроса дали всичко това ще даде резултат. Вече имаха трима неизвестни Джордж Дасолт и двайсет-трийсет Х. Джоунс. Подходът й теоретично бе разумен, но ако хората не отговаряха на телефоните, тя не би могла да ги пита нищо. Очите й започнаха да се замъгляват — ставаше нервна от толкова много кафета и безсъние.

В четири часа сутринта двете с Лайза се прехвърлиха на филаделфийските Джоунс.

В четири и половина Джийни го откри.

Тъкмо бе започнала да мисли, че списъкът с неизвестните ще се увеличи с още едно име. Телефонът иззвъня четири пъти, после се чу характерното изщракване на включен телефонен секретар. Но гласът от апарата й бе смътно познат.

— Вие звъните в дома на Харви Джоунс — започна съобщението и тя усети как кожата й настръхва. Все едно слушаше Стив — интонация, дикция, начин на изразяване. — Не мога да вдигна телефона сега, затова оставете съобщение след дългия сигнал.

Джийни затвори и провери адреса. Това бе апартамент на Брус Стрийт, в Университетското градче, недалеч от клиниката „Авънтайн“. Забеляза, че ръцете й треперят, но то бе от желанието да го хване за гърлото.

— Намерих го — въздъхна тя облекчено.

— О, боже! — можа само да изрече Лайза.

— Запис на телефонен секретар, но това е неговият глас и освен това живее във Филаделфия, близо до мястото, където бях нападната.

— Дай да го чуя. — Лайза позвъни. Докато слушаше телефонния секретар, розовите й бузки побледняха. — Той е — каза тя и затвори. — Сякаш го чувам отново. Я да свалим тия хубави гащички! — О, боже!

Джийни вдигна телефона и се обади в полицейското управление.