Кен Фолет
Третият близнак (5)

4.

Няколко минути преди полунощ Стив Логън паркира очукания си датсун на Лексингтън Стрийт в Холинс Маркет — квартал на Балтимор, западно от центъра. Щеше да прекара нощта при братовчед си Рики Мензис, който учеше медицина в мерилендския университет в Балтимор. Домът на Рики бе стая, намираща се в голяма стара къща, давана под наем на студенти.

Рики бе най-големият дивак, когото Стив познаваше. Обичаше да пие, да танцува и да купонясва, приятелите му бяха същите. Стив отдавна искаше да прекара тази нощ при него, но проблемът с подобни купонджии бе, че те обикновено са и много несериозни. Миналия път Рики си уреди среща с някаква страхотна мацка и се обади в последната минута, за да го предупреди да не идва.

Стив взе чантата си с чисти дрехи за следващия ден. Нощта бе топла. Той заключи колата и закрачи към ъгъла. Групичка чернокожи младежи — четири-пет момичета и момчета, висяха пред една видеотека и пушеха. Стив не се притесняваше — въпреки че беше бял, с очуканата си кола и избелелите дънки той сякаш принадлежеше към този квартал. Освен това бе с няколко инча по-висок и от най-голямото момче от компанията. Минавайки покрай тях, чу съвсем отчетливо:

— Не щеш ли да си купиш твърдо гориво, пич?

Без да спира, Стив поклати глава и отмина.

Срещу него вървеше много висока чернокожа жена. Беше страхотно облечена — минижуп и високи токчета, събрана на кок коса, силно начервени устни и сини сенки. Не се стърпя и впери поглед в нея.

— Здрасти, хубавец! — каза тя, когато я приближи.

Гласът й бе дълбок. По мъжкия баритон Стив разбра, че това е мъж, ухили се и отмина.

Чу как младежите поздравяват травестита с добросърдечна фамилиарност:

— Здрасти, Дороти!

— Здравейте, момчета.

Миг по-късно се чу писък на гуми и Стив се обърна. До тротоара тъкмо спираше бяла полицейска кола. Някои от младежите се стопиха в тъмнината, а други останаха. Без да бързат, с лениви движения, от колата излязоха двама чернокожи полицаи. Стив се спря и се загледа. Като видя мъжа, наречен Дороти, един от полицаите се изплю и храчката се залепи на носа на обувката с високото токче.

Стив бе потресен. Деянието бе колкото унизително, толкова и безполезно. Обаче Дороти изобщо не спря.

— Чукай се в гъза, задник такъв — промърмори той.

Забележката прозвуча едва-едва, но полицаят имаше добър слух. Той сграби Дороти за ръката и го блъсна във витрината на един магазин. Дороти едва не падна с тези високи токчета.

— Никога повече да не съм те чул да говориш така, лайно мръсно! — изсъска ченгето.

Стив се възмути. А какво, за бога, очакваше, като плюе така по хората?

В главата му звънна предупредително звънче. Не се меси. Стив!

Другият полицай се бе облегнал на капака и наблюдаваше сцената с безизразно лице.

— Какво ти става, братко? — попита Дороти с прелъстителна нотка в гласа. — Да не би нещо да те смущавам?

Полицаят го удари в стомаха. Бе як мъжага с бичи врат и в удара му се бе събрала цялата му тежест. Дороти се преви одве, задъха се.

— Майната му! — промърмори тихо Стив и се отправи към ъгъла.

Но какви ги вършиш. Стив? — укори се мислено той.

Дороти бе все още превит и се мъчеше да си поеме дъх. Стив се приближи:

— Добър вечер, полицай.

Ченгето го погледна бегло:

— Изчезвай, гомньо!

— Няма — кротко отвърна Стив.

— Какво каза?

— Казах „няма“, полицай. Оставете на мира този човек.

Махай се, Стив, глупак такъв, махай се! — нареждаше си безмълвно той.

Откритото му опълчване окуражи хлапетата.

— Пра’илно — обади се високо момче с бръсната глава. — Дороти нищо не ти е напраил да съ ебаваш с него. И никакъв закон не е нарушил.

Ченгето насочи заканително пръст към хлапака:

— Ако искаш набърже да те пребарам за дрога, продължавай по същия начин.

Момчето сведе очи.

— Прав е — каза Стив. — Дороти не нарушава никакъв закон.

Ченгето се приближи към Стив. Не го удряй! Каквото и да стане, не го удряй. Не забравяй Тип Хендрикс!

— Ти сляп ли си бе? — попита го полицаят.

Другото ченге се намеси:

— Хей, Лени, на кого му пука? Хайде да си ходим. — Явно изпитваше неудобство.

Лени не му обърна внимание и заговори на Стив:

— Не виждаш ли? Ти си единственият бледолик в картинката. Не си оттук.

— Но аз току-що станах свидетел на извършено престъпление.

Ченгето се приближи съвсем близо до Стив, смущаващо близо.

— Искаш да те повозим до центъра — каза заплашително — или ще се ометеш оттук, и то веднага?

Стив не искаше да се вози до центъра. Беше им толкова лесно да подхвърлят малко дрога в джоба му, да го спукат от бой и да твърдят, че е оказал съпротива при арест. Стив учеше право — ако го осъдеха, никога нямаше да може да стане адвокат. Щеше му се да не се бе намесвал в тази работа. Не си струваше да се проваля цяла кариера просто защото някакъв си полицай е решил да усложни живота на някакъв травестит.

Но това не бе право. Сега вече животът на двама души се усложняваше — на Стив и на Дороти. Ченгето нарушаваше закона и затова Стив не можеше да си тръгне просто така.

Все пак се постара гласът му да прозвучи примирително:

— Не искам да ти създавам проблеми, Лени — каза той. — Защо не пуснеш Дороти да си върви и аз ще забравя, че съм видял как го тормозиш.

— Ама ти заплашваш ли ме бе, шибан задник такъв?

Един удар в стомаха, а след това ляв, последван от десен в главата. Един за парите и един просто за хубавото шоу. Ченгето ще се стовари на земята като кон със счупен крак. Тази сцена светкавично се разигра във въображението на Стив.

— Само ти правя приятелско предложение.

Това ченге просто търсеше да си го изкара на някого. Стив не виждаше как може да избегне конфронтацията. Щеше му се Дороти да се измъкне крадешком, докато ченгето бе с гръб към него, но той стоеше, търкаше удареното място и се наслаждаваше на яростта му.

Спаси го късметът. Радиото в колата изпука и заговори. Двете ченгета замръзнаха на място и се заслушаха. Стив не можа нищо да разбере от закодираната реч, но партньорът на Лени каза:

— Полицай в беда. Тръгваме.

Лени се поколеба, но Стив видя проблесналото в очите му облекчение. Той май също се измъкваше от неудобна ситуация. Но когато проговори, в гласа му имаше само злоба.

— Запомни ме хубавичко — закани се той. — Щото аз ще те запомня.

С тези думи скочи в колата и тресна вратата, когато вече потегляха със свистящи гуми.

Хлапетата заръкопляскаха и заподсвиркваха.

— Доста се озорих — изпъшка Стив.

Освен това видя, че е глупаво, нали? Знаеш какво можеше да стане. Знаеш какъв си — продължаваше да се кори той наум.

В този момент се появи братовчед му Рики.

— Какво става тук? — попита, загледан след отдалечаващата се полицейска кола.

Дороти се приближи и сложи ръце на раменете на Стив.

— Моят герой — каза той кокетно. — Джон Уейн.

Стив се смути.

— Е-е, какво толкова направих?

— Винаги когато пожелаеш, можеш да дойдеш при мен, Джон Уейн. Пълна програма. И то безплатно.

— Благодаря.

— Бих те целунала, но виждам, че си срамежлив, затова ще ти кажа просто довиждане.

Травеститът щракна с пръсти и червеният му лак проблесна на уличното осветление. После с грациозна походка се отдалечи.

— Довиждане, Дороти.

Рики и Стив тръгнаха в обратната посока и Рики забеляза:

— Виждам, че вече имаш приятели от квартала.

Стив се засмя облекчено:

— Малко остана да загазя здравата. Някакво тъпо ченге започна да бие оня тип с минижупа и аз проявих глупостта да му кажа да спре.

Рики се стресна не на шега:

— Голям късмет си извадил.

— Знам.

Пристигнаха пред къщата на Рики и влязоха. Миришеше на развалено сирене или на пресечено мляко. По боядисаните в зелено стени имаше драсканици. Коридорът бе наблъскан с велосипеди и двамата се промъкнаха покрай тях.

— Просто побеснях от яд — продължи Стив. — Защо трябваше да удря Дороти в корема? Той обича да носи минижуп и да си слага червило… Кого засяга това?

— Прав си.

— И защо на Лени трябва да му се размине? Защото носи полицейска униформа ли? Та именно полицаите са длъжни да имат по-високи стандарти — заради привилегированото им положение.

— Има да чакаш.

— Точно затова искам да стана адвокат. За да спирам забъркването на такива лайна. Имаш ли някой герой, някой, на когото ти се иска да приличаш?

— Казанова може би…

— Ралф Нейдър. Той е адвокат. Това е моят образец. Опълчи се срещу най-силните корпорации на Америка и спечели!

Рики се засмя, прегърна Стив през раменете и така влязоха в стаята му.

— Братовчед ми идеалистът.

— О-о, я стига?

— Искаш ли малко кафе?

— Да.

Малката стая на Рики бе обзаведена с изхвърлени мебели — легло, очукано бюро, изтърбушен диван и огромен телевизор. На стената бе закачен плакат на гола жена с описание на всички кости на човешкото тяло. Имаше и климатик, но май бе счупен и не работеше.

Стив седна на дивана.

— Как беше мацката?

— Не беше толкова страхотна, колкото се рекламираше. — Рики наля вода в чайника. — Мелиса е сладур, но нямаше да си бъда вкъщи толкова рано, ако бе така луда по мен, колкото искаше да ме накара да повярвам. А ти какво правиш напоследък?

— Днес се поразходих из университетското градче на „Джоунс Фолс“. Голяма класа! Освен това видях и едно момиче. — Той се оживи при спомена. — Играеше тенис. Беше убиец — висока, стегната, в страхотна форма. Изстрелваше сервиса като с базука, ей богу!

— Никога не бях чувал човек да си пада по някое момиче само заради това, че играе добре тенис — усмихна се Рики. — Хубава ли е?

— Има наистина силно и волево лице. — Сега Стив я виждаше много ясно. — Тъмнокафяви очи, черни вежди, цели водопади тъмна коса… и съвсем мъничка сребърна халка на лявата ноздра.

— Без майтап? Доста необичайно, а?

— Ти ли го казваш!

— Как й е името?

— Не знам — усмихна се Стив съжалително. — Отряза ми квитанциите даже, без да се спира. Повече сигурно няма да я видя.

Рики наля кафето.

— Може да е за добро. Ти си имаш стабилна връзка, нали?

— Нещо такова. — Стив се чувстваше малко виновен, че тенисистката го е омаяла толкова. — Казва се Селин — продължи той. — Учим заедно.

Стив ходеше на училище във Вашингтон.

— Лягате ли си?

— Не.

— Защо?

— Не се чувствам обвързан дотолкова, че да си легна с нея.

Рики вдигна учудено поглед.

— Тоя език аз не го разбирам. Трябва ли да се чувстваш обвързан към едно момиче, за да го чукаш?

— Е, ами поне аз така го чувствам. — Стив се смути.

— Винаги ли така го чувстваш?

— Не, като бях в гимназията, правех с момичетата онова, което те ми позволяваха. Това бе нещо като състезание. Натисках се на всяко хубаво момиче, изглеждащо готово да си свали гащичките… Но това беше тогава, сега вече не съм хлапак… Поне така си мисля.

— На колко години си, на двайсет и две?

— Точно на толкова.

— Аз съм на двайсет и пет, но не се чувствам порасъл колкото теб.

Стив усети намека.

— Хей, та аз не те критикувам!

Но Рики не изглеждаше обиден.

— Е, и какво направи, след като тя ти отряза квитанциите? — полюбопитства той.

— Отидох в един бар в Чарлз Вилидж, изпих две бири и изядох един хамбургер.

— Добре че ми напомни — гладен съм. Искаш ли да хапнеш нещо?

Като свършиха с яденето, двамата измиха чиниите си и си легнаха. Стив — на дивана по гащета, бе твърде топло за завивка. Рики се просна на леглото и преди да заспят, попита:

— Какво ще правиш в „Джоунс Фолс“?

— Помолиха ме да бъда обект на някакво научно изследване. Ще попълвам психологически тестове и други подобни.

— Защо пък точно теб са избрали?

— Не знам. Казаха ми, че съм някакъв специален случай и че щели всичко да ми обяснят, когато отида при тях.

— Какво те накара да се съгласиш? На мен ми изглежда като загуба на време.

Стив си имаше основателна причина, но нямаше да я разкрие на Рики.

— Любопитството сигурно. — Отговорът му все пак бе част от истината. — Искам да кажа, че се интересувам от себе си. Например що за личност съм в действителност и какво искам от живота.

— Аз искам да съм нашумял хирург, да правя един милион кинта годишно от присаждане на гърди. Сигурно не искам много, а?

— Не се ли питаш за какво си на този свят?

Рики се засмя.

— Не, Стив, не се питам. Но ти се питаш. Винаги си бил мислител. Дори и когато бяхме деца, ти се питаше какво е Бог и какво ли не още.

Това беше вярно. Стив бе станал религиозен, когато бе на около тринадесет години. Бе ходил в няколко различни църкви, в една синагога и в една джамия и бе разпитвал смаяните свещеници за вероизповеданието им. Това бе изненадало родителите му, които бяха необвързани с религии.

— Винаги си бил малко различен — продължи Рики. — Никога не съм виждал някой, който, без да полага кой знае какво усилие, вади толкова високи бележки на контролно.

И това бе вярно. Стив научаваше уроците си бързо и без усилие ставаше първенец на класа, с изключение на случаите, когато другите деца му се подиграваха и се налагаше да греши нарочно, за да изглежда по-малко подозрителен.

Но имаше и още една причина да се интересува от психиката си. Рики не я знаеше, никой от училището по право не я знаеше. Само родителите му бяха посветени в тайната.

Стив едва не беше убил човек.

Тогава бе на петнайсет години — висок, но слаб. Бе капитан на отбора по баскетбол. През онази година „Хилсфилд Хай“ успя да се класира на полуфиналите за градското първенство. Играха с отбор от безскрупулни улични побойници от някакво квартално училище във Вашингтон. Един от играчите му, Тип Хендрикс, през целия мач преследваше Стив и непрекъснато го фаулираше. Тип беше добър, но използваше цялото си умение, за да мами. И всеки път, като го направеше, се ухилваше до ушите, като че ли казваше: „Пак те оправих, некадърник.“ Това подлудяваше Стив, но се налагаше да потиска чувствата си. Така или иначе игра лошо, отборът му загуби и изпусна шанса си за купата.

За лош късмет, на паркинга, където се събираха автобусите, за да откарат момчетата в училищата им, Стив се сблъска с Тип. Един от шофьорите монтираше гума и инструментите му бяха пръснати на земята.

Стив не обърна внимание на Тип, но противниковият играч перна цигарата си и фасът падна на якето му.

Якето означаваше много за него. През неделите бе работил в Макдоналдс, бе пестил и си го бе купил едва предния ден. Бе хубаво яке — дълго, от светла кожа, обаче сега точно в средата на гърдите му се мъдреше дупка с обгорели краища и нямаше начин да се закърпи. Бе съсипано. Затова Стив го удари.

Тип се отбраняваше упорито, ритайки и замахвайки с юмруци, но от гняв Стив не чувстваше ударите. Лицето на Тип бе цялото в кръв, когато погледът му падна на пръснатите по земята инструменти, наведе се и грабна една щанга. Два пъти удари Стив през лицето с нея. Много го заболя и гневът му се превърна в заслепяваща ярост. Той издърпа щангата от Тип… След това не помнеше нищо до момента, когато се съвзе, наведен над тялото на Тип с кървава щанга в ръце, и чу някой да казва: „Боже всемогъщи, май е мъртъв.“

Тип не бе мъртъв. Умря две години след случката, убит от един вносител на марихуана от Ямайка, на когото дължеше осемдесет и пет долара. Стив обаче бе искал да го убие, бе се опитал да го убие. Освен това нямаше и никакво реално извинение — той бе нанесъл първия удар, въпреки че Тип бе този, който посегна пръв с щангата. Но Стив я бе използвал много грубо.

Осъдиха го на шест месеца затвор, но условно. След съдебния процес той смени училището и си взе всички изпити, както обикновено. Тъй като по време на побоя е бил непълнолетен, криминалното му досие нямаше да бъде отваряно, затова присъдата не му попречи да се запише в училището по право. Майка му и баща му мислеха за това като за някакъв отминал кошмар. Но съмненията не напуснаха Стив. Знаеше, че само късметът и издръжливостта на Тип го спасиха от присъда за убийство. Момчето бе човешко същество, а Стив едва не го затри заради някакво си яке. Докато лежеше в тъмното, заслушан в равномерното дишане на Рики, той бе вперил в тавана невиждащ поглед и не можеше да се отърве от въпроса Какъв съм?