Кен Фолет
Третият близнак (49)

48.

Стив се развълнува, като видя Джийни, седнала на верандата с баща му. Разговаряха оживено, като че ли бяха стари приятели. Точно това искам, помисли си той, Джийни в живота си! Тогава ще мога да се оправя с всичко.

Той прекоси моравата усмихнат й я целуна леко по устните:

— Приличате ми на конспиратори.

Джийни му обясни какво се канеха да предприемат и Стив отново се почувства обнадежден.

— Но мен не ме бива с компютрите — призна бащата. — Ще ми трябва помощ, за да инсталирам програмата ти.

— Ще дойда с теб.

— Обзалагам се, че не си носиш паспорта.

— Прав си.

— Не мога да те вкарам в Информационния център без документ за самоличност.

— Бих могла да отида до вкъщи и да си го взема.

— Аз ще дойда с теб, татко — предложи с готовност Стив. — Ще си взема паспорта и съм сигурен, че мога да инсталирам програмата.

Бащата погледна въпросително към Джийни.

Тя се съгласи.

— Работата е проста. Ако се появят някои проблеми, ще ми се обадите по телефона, за да ви упътя какво да правите.

— Добре.

Бащата влезе вътре и след малко се появи с телефона в ръка. Избра някакъв номер.

— Дон, Чарли ти се обажда. Кой спечели на голфа? Знаех си, че можеш. Затова пък идната седмица аз ще те бия, внимавай. Слушай, искам да ми направиш една малко необичайна услуга. Трябва да проверя медицинското досие на сина си още от онова време… Да, има нещо рядко срещано, не е опасно, но все пак е сериозно и може да намеря нещо интересно в ранното му детство. Би ли могъл да ми уредиш пропуск за влизане в Информационния център?

Последва дълга пауза. Стив не можеше да прочете нищо по лицето на баща си. Най-сетне баща му каза:

— Благодаря ти, Дон. Високо ценя услугата ти.

Стив замахва с юмрук във въздуха и тихичко извика:

— Е, това е!

Баща му постави пръст на устните си и продължи разговора по телефона:

— Стив ще дойде с мен. Ще бъдем там след петнайсет-двайсет минути, ако нямаш нищо против… Благодаря ти още веднъж. Дон.

Стив изтича до стаята си и се върна с паспорта.

Джийни държеше дискетите с програмата в малка пластмасова кутийка, която подаде на Стив.

— Слагаш отбелязаната с №1 дискета в компютъра и инструкциите се появяват на екрана.

Той погледна баща си.

— Готови ли сме?

— Хайде да тръгваме.

— Късмет! — пожела им Джийни.

Двамата се качиха в линкълна и подкараха към Пентагона. Спряха на най-големия паркинг в света. В Близкия изток имаше градове, по-малки от този паркинг. Качиха се по стълбите до входа на втория етаж.

Когато беше на тринайсет години, Стив бе идвал тук на посещение заедно с класа и един висок млад мъж с невероятно късо подстригана коса ги бе развел из етажите. Сградата се състоеше от пет концентрични пръстена, свързани помежду си с десет коридора като спиците на колело. Беше пет етажна и нямаше асансьори. Само за секунди бе изгубил чувството си за ориентация. Бе запомнил само, че в средата на вътрешния двор имаше постройка, наречена Ниво нула, където беше щандът за хотдог.

Сега баща му го поведе покрай затворена бръснарница, покрай ресторант, минаха и покрай изход за метрото и накрая се спряха пред пункт за проверка. Стив показа паспорта си, записаха го в книгата за посетители и му дадоха пропуск, който трябваше да закачи отпред на ризата си.

В съботната вечер имаше малко хора и коридорите бяха пусти, с изключение на няколко закъснели работника, повечето в униформи, и една-две голф колички, с които пренасяха обемисти предмети. Последния път, когато бе идвал тук, Стив се бе почувствал уверен и спокоен между тези монолитни стени — тук всичко бе направено така, за да пази хората. Сега обаче се усети различно. Някъде тук, из плетеницата коридори и пръстени, бяха забъркали някакъв заговор, в резултат на който се бяха появили той и неговите двойници. Това бюрократично гнездо съществуваше, за да крие истината, търсена от него. Мъжете и жените в безупречно поддържани военни униформи сега му бяха врагове.

Минаха по един коридор, качиха се по стълба и крачейки по един от пръстените, стигнаха до втори пункт. Тук ги държаха по-дълго. Трябваше да въведат пълното име и адрес на Стив и да изчакат минутка-две, докато компютърът му разреши свободен достъп. За първи път в живота си усети странното чувство, че този пункт е направен специално за него и че той е онзи, когото търсеха. Почувства вина, като че ли криеше нещо, въпреки че не бе направил нищо лошо. Престъпниците сигурно през цялото време се чувстват така, помисли си той. И шпионите, и контрабандистите, и неверните съпрузи.

Двамата с баща му продължиха, свърнаха няколко ъгъла и се изправиха пред двукрила врата. През стъклото й се виждаха десетина-петнайсет млади войници, насядали пред компютърни екрани — тракаха по клавиатурите или пъхаха хартия в скенерите. Пред вратата имаше охрана, която още веднъж провери паспорта на Стив, след това ги пусна да влязат.

Подът бе покрит с мокет, прозорци нямаше, залата бе залята с мека светлина и в нея цареше спокойна атмосфера с едва доловим аромат на пречистен въздух. Дейността се ръководеше от полковник — белокос мъж с мустачки, като че ли нарисувани с молив. Не познаваше бащата на Стив, но ги очакваше. Тонът му бе отривист и той ги насочи към терминала, който щяха да използват — вероятно гледаше на посещението им като на неприятно задължение.

Бащата се обърна към него:

— Трябва да сканираме медицинските досиета на бебета, родени преди двайсет и две години.

— Тези досиета не се пазят тук.

Сърцето на Стив се сви. Не можеха да се оставят да бъдат победени с такава лекота.

— А къде?

— В Сейнт Луис.

— Не може ли да получите достъп до тях оттук?

— Трябва ви разрешение да използвате връзката, а вие нямате такова.

— Не бях очаквал този проблем, полковник — каза бащата рязко. — Искате ли отново да се обадя на генерал Кронър? Може и да не ни благодари, че го безпокоим излишно в събота вечерта, но ще го направя, ако настоявате.

Полковникът прецени тежестта на едно дребно нарушение на правилата срещу риска да обезпокоят генерала:

— Мисля, че няма да бъде необходимо — рече той. — Линията не се използва — и без това този уикенд по някое време трябва да я изпробваме.

— Благодаря ви.

Полковникът повика една жена в лейтенантска униформа и я представи като Керълайн Гамбъл. Бе на около петдесет години, с наднормено тегло и корсет и с маниерите на директорка на училище.

— Знаете ли, че тези досиета са под закрилата на Закона за запазване анонимността на гражданите, сър? — каза лейтенант Гамбъл.

— Да, и имаме необходимото разрешение.

Тя седна зад компютъра и пръстите й заподскачаха по клавиатурата. След малко попита:

— Какъв вид търсене искате да проведем?

— Имаме си наша програма за търсене?

— Да, сър. Ще ми е по-лесно да ви я инсталирам.

Стив подаде дискетите на жената.

Докато инсталираше програмата, тя вдигна любопитен поглед към момчето.

— Кой е написал тази програма?

— Един учен от „Джоунс Фолс“.

— Много умно направена — каза тя. — Никога не съм виждала подобно нещо. — Погледна към полковника, който надничаше зад нея. — А вие, сър?

Той поклати глава.

— Програмата е инсталирана. Да започвам ли търсенето?

— Давайте.

Лейтенант Гамбъл натисна Enter.