Кен Фолет
Третият близнак (43)

42.

Мръкваше, когато двамата влязоха в университетския комплекс.

— Жалко, че не сме с по-малко забележителна кола — каза баща й, докато тя спираше червения мерцедес на студентския паркинг. — Един форд таунус или буик ригъл… На ден виждаш по петдесет от тях и не можеш да ги запомниш.

Той излезе от колата с охлузено кожено куфарче в ръка. В неогладените си панталони, измачкана риза и несресана коса изглеждаше точно като някой професор.

Джийни изпита странно чувство. От години знаеше, че баща й е крадец, но самата тя не бе вършила нищо незаконно, ако се изключи карането й понякога със сто и петнайсет километра в час. Сега обаче се канеше да влезе с взлом в сграда. Сякаш й предстоеше да прекрачи някаква важна черта в живота. Не мислеше, че прави нещо нередно, но въпреки това самоуважението й бе сериозно накърнено. Винаги бе гледала на себе си като на уважаваща законите гражданка. Престъпниците, включително и баща й, принадлежаха към някакъв друг вид. Сега тя се присъединяваше към тях.

Повечето от студентите и преподавателите си бяха тръгнали, но все още имаше хора — учени, работещи до късно, студенти, дошли на някое обществено мероприятие, портиери, заключващи вратите, и охрана, проверяваща сградите. Джийни се надяваше да не срещне някой, който я познава.

Нервите й бяха обтегнати като струни, готови всеки момент да се скъсат. Страхуваше се за баща си повече, отколкото за себе си. Ако ги хванеха, за нея щеше да бъде убийствено унизително, но с това щеше да приключи всичко — съдът нямаше да я прати в затвора, задето се е опитала да влезе в собствения си кабинет и да открадне една дискета. Но баща й, с това досие, автоматично щеше да отиде там, и то за много години.

Уличното осветление и лампите по сградите започнаха да светват едно след друго. Джийни и баща й минаха покрай тенискорта, където две момичета играеха в светлината на прожекторите. Джийни си спомни как Стив я бе заговорил точно на това място миналата събота. Бе му отрязала квитанциите автоматически — толкова самоуверен и доволен от себе си изглеждаше. Как се бе излъгала от първото си впечатление за него!

— Ето това е мястото — Тя кимна към сградата. — Всички тук му викаме Лудницата.

— Продължавай да вървиш, без да забавяш крачка — отвърна той. — Как се влиза през входната врата?

— С пластмасова карта, също както за кабинета ми. Но картата ми вече не играе. Май ще трябва да помоля някой да ми даде своята.

— Няма нужда, мразя помощници. А как се отива отзад?

— Ще ти покажа.

През моравата минаваше пътечка, която водеше към другия край на „Лудницата“ и излизаше на паркинга за посетители. Джийни пое по нея, после свърна към павираното дворче зад сградата. Баща й огледа задната фасада с опитно око.

— Каква е тая врата? — попита той, кимайки натам.

— Мисля, че е пожарен изход.

— Вероятно от онези с напречна дръжка, на височината на корема, дето като я натиснеш, и се отваря.

— Май е такава. Оттам ли ще влезем?

— Да.

Джийни си спомни за надписа от вътрешната страна:

ТАЗИ ВРАТА Е ВКЛЮЧЕНА КЪМ АЛАРМЕНАТА ИНСТАЛАЦИЯ.

— Ще задействаш алармата — предупреди го тя.

— Не, няма — отвърна той и се огледа. — Въртят ли се много хора тук отзад?

— Не, особено пък вечер.

— Да се хващаме на работа.

Той сложи куфарчето на земята, отвори го и извади малка черна пластмасова кутийка с циферблат. Натисна един бутон и обиколи с апаратчето цялата каса на вратата, без да сваля поглед от циферблата. Стрелката подскочи, когато кутийката мина над десния горен ъгъл. Той доволно изпъшка. След това прибра инструмента в куфарчето и извади друго подобно апаратче заедно с малко изолирбанд. С помощта на изолирбанда закрепи инструмента към горния лесен ъгъл и натисна някакво копче. Разнесе се тихо бръмчене.

— Това нещо ще елиминира алармата — обясни той.

После извади дълго парче стоманена тел, изви единия му край като кука и го пъхна под вратата. Завъртя го малко насам-натам и накрая дръпна.

Вратата се отвори.

Алармата не гъкна.

Баща й вдигна куфарчето от земята и понечи да влезе.

— Чакай — прошепна разколебана Джийни. — Не е редно да се прави така. Затвори вратата и да се връщаме у дома.

— Е, хайде, Джийни, не се плаши.

— Не желая да ти сторя такава злина. Ако те хванат, ще стоиш в затвора, докато станеш на седемдесет години.

— Джийни, аз искам да го направя. Толкова време съм ти бил лош баща и сега изведнъж ми се представя случай да ти помогна. Това е много важно за мен. Хайде, моля те!

Джийни пристъпи вътре.

Той затвори вратата.

— Води.

Тя изтича по пожарната стълба до втория етаж и забързано се отправи към кабинета си. Баща й я следваше плътно по петите. Джийни посочи вратата.

Той извади трети електронен уред от куфарчето си. Този път апаратчето представляваше метална пластина, от която излизаха жички. Бе голяма колкото картата на Джийни. Баща й пъхна пластината в четящото устройство и включи уреда.

— Това нещо опитва всички възможни комбинации — обясни й накратко той.

Джийни се учуди колко лесно бе влязъл в сграда, снабдена с толкова модерна алармена система.

— Да ти кажа ли нещо? — обади се баща й. — Изобщо не ме е страх!

— Исусе, на мен пък коленете ми треперят — промърмори Джийни.

— Сериозно, куражът ми се върна — може би защото ти си с мен. — Усмихна й се. — Хей, с теб можем да станем чудесен отбор!

Тя поклати глава:

— Забрави! Няма да понеса напрежението.

Дойде й наум, че Берингтън може вече да е влизал преди нея и да е отнесъл компютъра й, заедно с всички дискети. Щеше да е ужасно, след като бе поела такъв огромен риск.

— Колко време ще продължи това? — попита тя нетърпеливо.

— Още съвсем малко.

След няколко секунди вратата леко се открехна.

— След вас, мадам — гордо каза баща й.

Тя влезе и запали лампата. Компютърът й бе все още на бюрото. Джийни дръпна чекмеджето. Ето я кутията с дискетите й. Трескаво ги прерови. ПОКУПКИ.СПК си беше на мястото. Грабна я.

— Слава богу! — въздъхна с облекчение.

Стиснала дискетата в ръка, тя разбра, че няма търпение да прочете информацията, записана на нея: Въпреки че й се искаше да излезе от Лудницата по възможно най-бързия начин, изкушаваше се да разгледа файла веднага. Освен това нямаше компютър вкъщи. Баща й го бе продал. За да види информацията, трябваше да вземе компютър назаем. Това щеше да отнеме време и обяснения.

Реши да рискува. Включи компютъра и зачака да се зареди.

— Какво правиш? — попита баща й.

— Искам да прочета файла.

— Не може ли да направиш това у дома?

— Нямам компютър вкъщи, тате. Откраднаха ми го.

Той обаче пропусна иронията покрай ушите си.

— Побързай тогава. — Отиде до прозореца и погледна навън.

На екрана излезе главното меню и тя щракна с мишката на текстовия си редактор. После пъхна дискетата във флопито и включи принтера.

Изведнъж алармата се включи навсякъде.

Джийни едва не получи удар. Шумът бе оглушителен.

— Какво е станало? — надвика го тя.

Лицето на баща й бе побеляло от страх.

— Тоя шибан излъчвател сигурно е паднал или някой го е свалил от вратата — изкрещя баща й. — Свършени сме, Джийни, бягай!

Неудържимо й се искаше да дръпне дискетата от компютъра и да хукне, но се насили да мисли трезво. Ако сега я хванеха и й отнемеха дискетата, щеше да изгуби всичко. Трябваше да използва всяка секунда, за да види списъка. Сграбчи баща си за лакътя.

— Само още няколко секунди!

Той погледна през прозореца:

— По дяволите, тоя май е от охраната!

— Трябва само да го разпечатам! Чакай малко!

Баща й трепереше.

— Не мога, Джийни. Просто не мога! Съжалявам! — Той грабна куфарчето си от пода и побягна.

Джийни го съжали, но вече не можеше да спре. Мина на А: драйва, маркира списъка на ФБР и цъкна с мишката върху Print.

Нищо не стана. Принтерът й още загряваше. Изруга и се приближи до прозореца. Откъм предния вход влизаха двама души от охраната.

Тя затвори вратата на кабинета си.

После се извърна към принтера:

— Хайде бе, хайде!

Най-сетне той изщрака, забръмча тихо и издърпа лист от касетата. Тя веднага извади дискетата от компютъра и я пъхна в джоба на електриково синьото си яке.

Принтерът изкара четири листа и спря.

С лудешки биещо сърце Джийни ги грабна и пробяга с очи по редовете.

Имаше тридесет или четиридесет двойки имена. Повечето от тях бяха мъжки, но това не я изненада — почти всички престъпления се вършеха от мъже. В доста от случаите адресът бе някакъв затвор. Списъкът бе точно такъв, какъвто се бе надявала да получи. Да, но сега на нея й трябваше нещо по-специално. Гледаше и за Стивън Логън, и за Денис Пинкър.

И двамата бяха вътре.

И към тях имаше трето име — Уейн Статнър.

— Е това е! — извика Джийни тържествуващо.

Адресът бе в Ню Йорк, а телефонният номер беше с 212 отпред.

Тя се втренчи в името. Уейн Статнър. Това беше човекът, изнасилил Лайза точно тук, в спортната зала, и нападнал Джийни във Филаделфия.

— Копеле такова! — прошепна с отмъстителна злоба. — Пипнахме те най-после!

Обаче трябваше преди това да избяга с информацията. Напъха листовете в джоба си, загаси осветлението и открехна вратата.

В коридорите се чуваха гласове, надникващи алармата, която още виеше. Беше твърде късно. Тя внимателно притвори вратата, облегна се на нея с омекнали нозе и напрегна слух.

Отвън, сред воя, долетя мъжки глас:

— Сигурен съм, че един от прозорците светеше.

— Трябва да проверим всички стаи — отговори му някой.

Джийни трескаво огледа миниатюрната стаичка на слабата светлина от уличното осветление. Нямаше къде да се скрие.

Отново открехна вратата — не се виждаше, нито се чуваше нещо. Мушна глава в отвора и предпазливо надникна. Откъм другия край на коридора, през отворената врата на една от стаите, струеше светлина. Затаила дъх и вперила поглед натам, Джийни зачака. Пазачите излязоха, угасиха лампата и влязоха в следващата стая — там бе лабораторията. Щеше да им отнеме минута-две, докато я прегледат цялата. Дали можеше да се промъкне, без да я видят, и да стигне до стълбите?

Джийни излезе навън и затвори вратата с трепереща ръка. После тръгна по коридора. С последни усилия на волята превъзмогна желанието да хукне като луда напред.

Мина покрай вратата на лабораторията, но не можа да устои на изкушението да надникне вътре. И двамата пазачи бяха с гръб към нея — единият оглеждаше малкото складче отсреща, а другият — редицата ДНК снимки на светлинното табло. Не я забелязаха.

Вече бе съвсем близо. Стигна до края на коридора и дръпна крилото на летящата врата.

Тъкмо се накани да прекрачи прага, когато чу глас зад себе си:

— Хей, ти! Спри веднага!

Всеки нерв в нея се напрегна, готов за неминуемо бягство, но се овладя. Обърна се спокойно и се усмихна.

Двамата пазачи тичаха към нея. Бяха на около петдесет години, вероятно пенсионирани ченгета.

Гърлото й се бе свило, едва дишаше.

— Добър вечер — каза тя. — С какво мога да ви помогна, господа?

Шумът на сирената тушира трепета в гласа й.

— Алармата в сградата се задейства — каза единият.

Това бе най-глупавото нещо, което би могъл да изрече, но Джийни го пропусна покрай ушите си.

— Искате да кажете, че вътре има нарушител ли?

— Може би. Видяхте ли нещо необичайно, професоре?

Пазачите си бяха помислили, че тя е преподавател — това бе хубаво.

— Всъщност стори ми се, че чух чупене на стъкло. Според мен шумът дойде от горния етаж, но не съм сигурна.

Пазачите се спогледаха.

— Ще проверим — каза първият.

Другият обаче бе по-малко отстъпчив.

— Може ли да ви запитам какво имате в джоба си?

— Някои документи.

— Това е очевидно. Може ли да ги видя?

Джийни нямаше намерение да ги дава на когото и да било — бяха много ценни. Действайки по вътрешно вдъхновение, тя се престори, че е готова да ги даде, но в последния момент променя решението си.

— Готово — каза тя и ги извади. После ги сгъна още веднъж и ги сложи обратно в джоба си. — Обаче като си помисля… не, не можете. Лични са.

— Настоявам. Учили са ни, че документите са най-важното нещо в подобно учреждение.

— Опасявам се, че не мога да ви дам да четете личната ми кореспонденция само заради това, че в сградата се е задействала алармената инсталация.

— В такъв случай трябва да ви помоля да дойдете в кабинета на охраната и да говорите с шефа ми.

— Добре — каза тя. — Чакам ви отвън.

Бързо мина през вратата и заслиза по стълбите с отмалели крака.

Пазачите се втурнаха подире й:

— Чакайте!

Джийни им позволи да я настигнат в коридора на приземния стаж. Единият от тях я хвана за лакътя, докато другият отвори вратата. Тримата излязоха навън.

— Не е необходимо да ме държите — каза злъчно тя.

— Все пак предпочитам да ви държа — отвърна пазачът, задъхан от тичането.

Вече я бяха хващали така. Тя сграбчи китката на пазача и стисна силно. Мъжът изохка и я пусна.

Джийни хукна.

— Хей! Кучка такава! Стой! — Пазачите се спуснаха подир нея.

Нямаха обаче никакъв шанс. Тя бе двайсет и пет години по-млада от тях и бе във форма като състезателен кон. Страхът постепенно я напусна, докато се отдалечаваше. Бягаше като вятър и се смееше. Те потичаха още малко, после се отказаха. Джийни погледна назад и ги видя — и двамата превити надве и запъхтени.

Не спря да бяга чак до паркинга. Баща й я чакаше до колата. Тя я отключи и със свирещи гуми и загасени фарове мерцедесът излетя от паркинга.

— Съжалявам. Джийни — проговори баща й. — Мислех, че като не мога да го направя за себе си, поне ще мога да го направя за теб. Но май няма смисъл. Изгубил съм си самообладанието. Повече няма да мога да крада.

— Това е добра новина! — засмя се тя. — А аз получих, каквото търсех.

— Иска ми се да съм ти по-добър баща. Но май вече е твърде късно тепърва да започвам.

Тя излезе от университетския комплекс, сви по улицата и запали фаровете.

— Не е късно, тате. Наистина не е късно.

— Може би. Не знам. Във всеки случай опитах се, нали?

— Опита се и успя! Вкара ме вътре! Сама никога нямаше да мога да го направя.

— Да, май си права.

Тя бързо стигна до дома, нямайки търпение да провери телефонните номера от разпечатката. Ако данните бяха остарели, имаше проблем. Освен това искаше да чуе гласа на Уейн Статнър.

Още от вратата се стрелна към телефона и набра номера.

Отвърна мъжки глас:

— Ало?

От една дума обаче нищо не можеше да се разбере.

— Мога ли да говоря с Уейн Статнър, моля? — попита спокойно тя.

— Да, Уейн е на телефона, с кого разговарям?

Гласът бе точно като на Стив. Кучи син такъв, защо ми скъса чорапогащника?

— Господин Статнър, работя в отдела за проучване на пазара към една фирма и избрахме вас, за да ви предложим специална оферта…

— Върви на майната си и пукни! — прекъсна я Уейн и затвори.

— Това е той — каза Джийни на баща си. — Дори звучи точно като Стив, само че Стив е по-учтив.

Накратко бе обяснила на баща си как стоят нещата. В общи линии той бе схванал за какво става въпрос, въпреки че го намираше за малко невероятно.

— Какво ще правиш сега?

— Ще се обадя на ченгетата.

Тя набра отдел „Сексуални престъпления“ и помоли да я свържат със сержант Делауеър.

Баща й поклати глава смаяно.

— Трудно ми е да си го представя. Да работя заедно с полицията! Надявам се този сержант да е различен от всички други полицаи, които съм срещал.

— Тя май наистина е.

Не очакваше да намери Миш на работа — беше девет часът. Щеше да помоли да й предадат спешно съобщение. За късмет обаче Миш бе все още на работа.

— Мъча се да насмогна с бумагите — обясни й тя. — Какво има?

— Стив Логън и Денис Пинкър не са само двама близнаци.

— Но аз мислех…

— Те са трима близнаци.

Последва дълга пауза. Когато Миш най-сетне проговори, гласът й звучеше предпазливо:

— Как разбра?

— Спомняш ли си, като ти обясних как съм намерила Стив и Денис? Дето ти казвах как съм търсила по зъбните данни за подобни двойки?

— Да, спомням си…

— Тази седмица сканирах файла на ФБР за еднакви пръстови отпечатъци. Програмата ми изкара Стив, Денис и трети човек като хора с подобни отпечатъци.

— Как? Имат едни и същи пръстови отпечатъци?

— Не точно едни и същи. Подобни. Но аз току-що се обадих на третия човек. Гласът му е точно като на Стив. Залагам си главата, че си приличат като две капки вода. Миш, трябва да ми повярваш.

— Имаш ли адрес?

— Да, в Ню Йорк.

— Давай.

— Но имам условие.

Гласът на Миш се втвърди:

— Джийни, това тук е полиция, затова дай ми веднага адреса.

— Просто искам да задоволя любопитството си. Искам да го видя.

— А не искаш ли да се озовеш в затвора, това би трябвало да се питаш! Ако не искаш, досега да си ми дала адреса.

— Искам да отидем двете с теб. Утре.

Отново пауза.

— Трябва да те хвърля в килията за укриване на углавно престъпление.

— Ще хванем първия полет за Ню Йорк утре рано сутринта.

— Добре — неохотно се съгласи полицайката.