Кен Фолет
Третият близнак (42)

41.

Бащата на Джийни седеше на дивана в неоправения хол на Пати с чаша кафе в ръка и ядеше резен кейк, гледайки по телевизията „Болница“.

Когато влезе и го видя, Джийни изтърва нервите си.

— Как можа? — изкрещя тя. — Как можа да ограбиш собствената си дъщеря?

Той подскочи като опарен, разля кафето и изпусна парчето кейк.

Пати вървеше подир нея.

— Моля те, не прави сцени — обади се зад гърба й тя. — Зип ще си дойде всеки момент.

— Съжалявам, Джийни. Ужасно ме е срам — прошепна баща й.

Пати коленичи на пода и започна да обира кафето със салфетка. На екрана един хубав доктор в хирургически одежди целуваше красива жена.

— Знаеш, че съм пред пълен фалит — не спираше Джийни да крещи. — Знаеш, че се опитвам да намеря пари за приличен дом за мама — твоята жена! И ти въпреки това крадеш шибания ми телевизор!

— Джийни, не бива да псуваш… — намеси се сестра й.

— Исусе, дай ми сили! Съжалявам — каза припряно баща й.

— Не мога да те разбера — каза Джийни по-спокойно. — Просто не мога да те разбера.

Пати се обади:

— Остави го на мира, Джийни.

— Но аз искам да разбера. Как можа да направиш такова нещо?

— Добре, ще ти кажа — каза баща й с внезапен прилив на сила, който я изненада. — Ще ти кажа как можах. Защото вече нямам кураж. — В очите му се появиха сълзи. — Ограбих собствената си дъщеря, защото съм твърде стар и ме е страх да крада от други, това е. Сега вече знаеш истината.

Бе толкова сломен, че гневът на Джийни се изпари за един миг.

— О, тате, съжалявам — каза тя. — Седни, ще пусна прахосмукачката.

Тя взе обърнатата чаша и я отнесе в кухнята. После се върна с прахосмукачката и обра трохите от кейка. Пати приключи с кафето по пода.

— Не ви заслужавам, момичета, знам го — каза баща им и седна.

— Ще ти донеса друго кафе — предложи Пати.

Хирургът от телевизора каза: Хайде да се махнем някъде, само ние двамата, да отидем на някое наистина хубаво място. А жената отвърна: А какво ще стане със съпругата ти, при което лицето на доктора доби тъпо изражение. Джийни изключи апарата и седна до баща си.

— Какво значи, че нямаш вече кураж? — попита го тя. — Какво е станало?

Той въздъхна.

— Когато излязох от затвора, огледах една сграда в Джорджтаун. Не беше кой знае какво, малка проектантска фирма, която току-що бе приключила преобзавеждането си с петнайсет-двайсет нови компютри и някои други неща — принтери, факсове и тям подобни. Оня тип, дето ги снабдяваше с цялото оборудване, ми каза всичко. Той щеше да го купи обратно от мен и когато фирмата си получеше парите от застраховката, отново щеше да им го продаде. Щях да взема десет хиляди долара.

— Не искам децата да слушат всичко това — каза Пати. Тя надникна в коридора и затвори вратата.

Джийни подкани баща си:

— И какво се обърка?

— Спрях буса до задния вход на сградата, обезвредих алармената инсталация и отворих вратата към товарното отделение. После ми дойде наум какво може да стане, ако наоколо се завърти някое ченге. По-рано пет пари не давах за това, но не бях вършил такова нещо от десет години. Тъй или иначе, така се изплаших, че се разтреперих. Влязох вътре, изключих един компютър от мрежата, отнесох го долу, натоварих го, качих се в буса и изчезнах. Следващия ден дойдох при теб.

— И ограби мен.

— Никога не съм имал такова намерение, моето момиче. Мислех, че ти ще ми помогнеш да си стъпя на краката и ще ми намериш някаква работа. После, когато ме остави сам, старото чувство се върна. Седях сам, гледах уредбата и си мислех, че за нея сигурно ще взема около двеста кинта, за телевизора — някъде около стотачка, и затова просто го направих. След като го направих, ми се искаше да се самоубия, кълна се!

— Но не го направи.

Пати се намеси:

— Джийни, моля те!

Баща им продължи:

— Обърнах няколко питиета, почнахме да играем покер и до сутринта отново бях без цент.

— Затова дойде този път при Пати.

— Няма да го направя, Пати. Повече няма никого да обирам. Ще вляза в правия път.

— Дано! — въздъхна Пати.

— Трябва, просто нямам друг избор.

— Не се поправяй засега! — рече загадъчно Джийни.

Двамата стреснато я погледнаха. Пати раздразнено попита:

— Джийни, какви ги плещиш?

— Трябва да свършиш още една работа, тате — отвърна Джийни. — Заради мен. Обир. Още тази вечер.