Кен Фолет
Третият близнак (41)

40.

Когато най-сетне Джийни остана сама, тя се хвърли на леглото и заплака.

Плака дълго. Блъскаше с юмруци възглавниците, крещеше на стените, псуваше с най-мръсните думи, които знаеше, после завря лице в юргана и си поплака още малко. Чаршафите й бяха мокри от сълзи и тук-там се виждаха черни петна от грима й.

След малко стана, изми лицето си и включи кафеварката. „Не е като да са ти казали, че имаш рак — помисли си тя. — Хайде, стегни се!“ Но й беше трудно. Нямаше да умре, вярно, но бе изгубила всичко, за което бе живяла.

Когато бе на двайсет и една, се бе дипломирала като suma cum laude и същата година бе спечелила турнира на Мейфеър Лайт. Отново се видя на корта, високо вдигнала купата в традиционния жест на триумф. Светът бе в краката й. Струваше й се, че тогава някаква съвършено друга личност е държала този трофей.

Седеше на дивана и пиеше кафе. Баща й, това старо копеле, й бе откраднал телевизора и сега не можеше да погледа дори някаква блудкава драма, за да се поразсее малко. Можеше да подъвчи заедно с това и малко шоколад, ако имаше. Помисли си за алкохол, но реши, че това ще я потисне още повече. Дали да не излезе да си купи някои неща? Вероятно щеше да избухне в сълзи в пробната, пък и без това вече бе по-бедна от преди.

Около два часа телефонът иззвъня.

Джийни не му обърна внимание.

Телефонът обаче упорито продължи да звъни и след като й омръзна да слуша чуруликането му, тя го вдигна.

Беше Стив. Веднага след разглеждането на въпроса й той бе отишъл във Вашингтон да се срещне с адвоката си.

— Обаждам ти се от кантората му — каза той. — Искаме да подадеш законен иск срещу УДФ, за да ти върнат списъка от ФБР. Семейството ми ще плати разходите. Смятат, че си струва, защото само така можем да открием третия близнак.

— Пет пари не давам за третия близнак! — отвърна сопнато Джийни.

Последва пауза, после Стив каза тихо:

— Това е важно за мен.

Тя въздъхна. С всичките тия бели на главата, сега трябва да се притеснявам и за Стив ли? После се стресна. А той как се притесняваше за мен? Почувства срам.

— Стив, прости ми — каза умолително тя. — Просто се самосъжалявам. Разбира се, че ще ти помогна. Какво трябва да направя?

— Нищо. Адвокатът ще придвижи нещата в съда, ако има разрешението ти.

Мозъкът й отново заработи.

— Не е ли малко опасно? Искам да кажа, не трябва ли по-напред да уведомим УДФ за иска ни? Но пък тогава Берингтън ще разбере къде е списъкът и ще сложи ръка на него преди нас.

— По дяволите, права си. Чакай малко да му предам това.

След няколко секунди в слушалката прозвуча непознат глас:

— Доктор Ферами, казвам се Рънсимън Бруър и в момента Стив слуша разговора ни и може да участва в него. Къде точно се намират тези данни?

— В чекмеджето на бюрото ми, в една дискета, обозначена като ПОКУПКИ.СПК.

— Можем да подадем молба за достъп до офиса ви, без да казваме какво точно търсим.

— Тогава според мен те ще свалят всичко от твърдия диск и от дискетите ми.

— Просто не мога да измисля нищо по-добро.

Стив се включи:

— Трябва ни един крадец.

— Божичко! — ужаси се Джийни.

— Какво?

Татко, мина й светкавично през ума.

Адвокатът се обади:

— Какво има, доктор Ферами?

— Може ли да задържите малко тая молба? — попита Джийни.

— Да. И без това сигурно няма да можем да я задвижим до понеделник. Защо?

— Хрумна ми една идея. Но нека видя дали не мога да се справя сама. Ако не, другата седмица ще опитаме по правия път. Стив?

— Слушам те.

— Обади ми се по-късно.

Джийни затвори.

Баща й можеше да влезе в кабинета.

В момента се намираше у Пати. Бе останал без цент, затова сигурно нямаше да излиза никъде. А й бе длъжен. О, и още как й бе длъжен!

Ако успееше да намери третия близнак, Стив щеше да излезе чист. И ако можеше да докаже на света какво са правили Берингтън и приятелите му през седемдесетте, вероятно и тя щеше да си върне работата.

Би ли могла да помоли баща си да й помогне? Можеше отново да свърши в затвора, ако нещо се объркаше. Той винаги бе поемал този риск, разбира се, но този път това щеше да стане заради нея.

Джийни си каза, че няма да ги хванат.

Някой позвъни на вратата. Тя вдигна слушалката на домофона.

— Да?

— Джийни?

Гласът й беше познат.

— Да — отвърна тя. — Кой звъни?

— Уил Темпъл.

— Уил?

— Изпратих ти две съобщения по електронната лоша, не си ли ги видяла?

Какво, по дяволите, правеше Уил Темпъл тук?

— Влез — каза тя и натисна бутона.

Той се качи по стълбите и влезе в хола, облечен в тъмни панталони и морско синьо поло. Косата му бе по-къса и въпреки че още бе с русата си брада, която тя толкова обичаше, вместо да я остави да си расте рунтава и разрошена, както правеше по-рано, сега я бе оформил и подкастрил прилично в приятна козя брадичка. Явно наследницата го бе пооправила малко.

Не можа да се насили да му предложи бузата си за целувка — беше я наранил твърде много. Тя протегна ръка.

— Каква изненада? През последните два дни нямах възможност да си прегледам е-пощата.

— На конференция съм във Вашингтон — каза той. — Взех кола под наем и дойдох.

Джийни му предложи кафе и зареди кафеварката с прясно кафе.

Той се огледа.

— Хубав апартамент. Но малко е различен…

— Искаш да кажеш, че е различен от нашия едно време. — Холът в техния апартамент в Минеаполис представляваше голяма и неподредена стая, претъпкана с дивани, гуми за колелета, тенис ракети и китари. В сравнение с него, този хол изглеждаше подреден като аптека. — Явно всичкият този боклук не ми е бил по вкуса.

— Да, но едно време сякаш ти харесваше.

— Харесваше ми. Но нещата се променят.

Той кимна и промени темата:

— Четох за теб в Ню Йорк Таймс. Статията е пълни лайна.

— Да, но си постигна целта. Днес ме изхвърлиха от работа.

— О, боже!

Джийни наля кафето, седна срещу него и му разказа за разглеждането на въпроса й пред комисията. Като свърши, той я попита:

— Този Стив… нещата сериозни ли са?

— Не знам. Все още мисля по въпроса.

— Но не излизате?

— Не, обаче той иска, а наистина ми харесва. А ти? Още ли си с Джорджина Тинкертън Рос?

— Не. — Той поклати глава със съжаление. — Джийни, всъщност дойдох тук, за да ти кажа, че скъсването ми с теб бе най-голямата грешка в живота ми.

Джийни бе трогната от тъжния вид, с който изрече тези думи. Изпита удовлетворение, че той съжалява за загубата й, но не искаше да го вижда нещастен.

— Ти бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота — продължи той. — Силна си, но добра. И си умна. Трябва да има някой умен до мен. Ние просто се допълвахме един друг. И се обичахме.

— Тогава много ме заболя — отвърна тя. — Но ми мина.

— Аз обаче не съм сигурен дали ми е минало.

Джийни го огледа с одобрителен поглед. Беше едър мъж — не бе толкова хубав като Стив, но бе привлекателен. Ала от непреодолимото й желание за силното тяло на Уил не бе останала и следа.

Той бе дошъл да я моли да се върне при него — това й бе ясно. И знаеше какво ще му отговори. Вече не го желаеше. Бе закъснял с около седмица.

Щеше да бъде по-добре да не го подлага на унижението да я уговаря, за да получи отказ. Тя се изправи.

— Уил, имам да върша много важна работа и трябва да бързам. Ако бях получила съобщенията ти, може би щяхме да прекараме повече време заедно.

Той улови посланието и сведе глава.

— Лошо — измърмори Уил и също се изправи.

Джийни протегна ръка.

— Благодаря ти, че се отби.

Той обаче я дръпна към себе си, но тя му предложи бузата си. Уил нежно я целуна и я пусна.

— Щеше ми се да мога да напиша сценария ни още веднъж. Тогава краят му щеше да е по-щастлив.

— Довиждане, Уил.

— Довиждане, Джийни.

Докато го гледаше как слиза по стълбите, телефонът й иззвъня.

Джийни грабна слушалката.

— Ало?

— Уволнението не е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Гласът беше мъжки, леко приглушен, като че ли говореше през нещо, за да не го познаят.

— Кой се обажда? — запита Джийни.

— Престани да си навираш носа в неща, които не те засягат.

Кой, по дяволите, беше пък тоя?

— Какви неща?

— Оня, с когото се видя във Филаделфия, трябваше да те убие.

Джийни спря да диша, обхвана я внезапен страх.

— Обаче се поувлякъл малко и объркал работата — продължи гласът. — Но може пак да те посети.

— О, боже… — прошепна Джийни.

— Смятай се за предупредена.

Чу се изщракване и след това сигнал свободно.

Джийни сложи слушалката и остана така, втренчена в телефона.

Никой досега не я бе заплашвал с убийство. Мисълта, че друго човешко същество иска да ти отнеме живота, я хвърляше в ужас. Чувстваше се като парализирана.

Седеше на дивана и се мъчеше да събере последните остатъци от волята си. Прииска й се да се откаже. Беше доста наранена, за да се бори с тези силни и невидими врагове. Те можеха да я изхвърлят от работа, можеха да я нападнат, да претърсят кабинета й, да откраднат електронната й поща. Сигурно можеха и да я убият.

Беше толкова нечестно. Какво право имаха? Тя бе добър учен, а те бяха съсипали кариерата й. Бяха готови да изпратят Стив в затвора за изнасилването на Лайза. Заплашваха я със смърт. Почувства надигащия се в нея гняв. За какви се мислеха тия? Нямаше да позволи животът й да бъде съсипан от някакви си арогантни копелета, които си въобразяват, че могат да манипулират хората за тяхна изгода. Колкото повече мислеше за това, толкова повече гневът й растеше. Няма да им дам да спечелят, помисли си. Имам силата да им навредя, сигурно я имам, защото в противен случай нямаше да има нужда да ме предупреждават и да ме заплашват с убийство. Ще използвам тази сила. Не ме интересува какво може да се случи с мен, след като мога да ги навра в кучи задник! Умна съм, решена съм да го сторя и съм Джийни Мамка ви Ферами, затова внимавайте, копелета, идвам!