Кен Фолет
Третият близнак (40)

39.

Пред Хилсайд Хол, административната сграда на университета „Джоунс Фолс“, имаше малка демонстрация. Тридесет-четиридесет студенти, повечето жени, се бяха събрали в малка групичка пред стълбата. Бе тиха и дисциплинирана протестна демонстрация. Когато се приближиха по-наблизо, Стив прочете един лозунг:

Веднага възстановете Ферами!

Това му се стори добро предзнаменование.

— Подкрепят те — обърна се той към Джийни.

Тя също прочете лозунга и лицето й светна от удоволствие.

— Май така излиза. Божичко, значи все пак има хора, които ме обичат.

Друг лозунг гласеше:

У

не може да направи това на

ДФ^[1]

В малката група настъпи оживление, когато видяха Джийни. Тя се приближи към демонстрантите със светнало от радост лице. Стив я последва, изпитвайки гордост от това, че е с нея. Не всеки професор би предизвикал такава спонтанна проява. Джийни стискаше ръцете на мъжете и целуваше жените. Стив забеляза как една хубава блондинка го гледа втренчено.

Джийни притисна някаква възрастна жена до себе си.

— Софи! — възкликна тя. — Нямам думи!

— Пожелавам ти късмет — отвърна жената.

Джийни се откъсна от групичката с грейнало лице и вдигната глава и студентите се приближиха още по-плътно до стълбите.

— Е, страшно искат да се върнеш на работа — неволно рече Стив.

— Не мога да ти кажа колко много означава това за мен — каза развълнувана Джийни. — Тази възрастна жена е Софи Чапъл, професор във факултета по психология. Мислех, че ме мрази. Не мога да повярвам, че е излязла да ме подкрепи.

— А коя беше онази хубава блондинка отпред?

Джийни го погледна със странен поглед:

— Не я ли познаваш?

— Абсолютно съм сигурен, че не съм я виждал, но тя не сваляше очи от мен. — После се досети: — О. боже, това сигурно е жертвата.

— Лайза Хокстън.

— Нищо чудно, че ме гледаше така.

Той не можа да се въздържи и й хвърли поглед. Момичето бе хубаво, изглеждаше жизнено, дребничко и закръглено. Неговият двойник я бе нападнал, запратил на пода и принудил да прави с него секс. Стомахът на Стив се сви от отвращение. Тя бе една най-обикновена млада жена, а сега кошмарът от преживяното щеше да я преследва цял живот.

Административната сграда бе стара, но внушителна къща. Джийни го преведе през облицованата с мрамор зала, двамата минаха през врата с надпис „Стара столова“ и се озоваха в мрачна стая в колониален стил — високи тавани, тесни прозорци и дъбова мебелировка с дебели, масивни крака. Пред зиданата с обработен камък камина бе сложена дълга маса. От едната й страна седяха четирима мъже и една жена на средна възраст. В лицето на плешивия мъж, седнал в средата, Стив позна тенис партньора на Джийни, Джек Бъджън. Това е комисията, групичката, която държи съдбата на Джийни в ръцете си, помисли той и пое дълбоко дъх.

Стив се здрависа с Джек Бъджън през масата.

— Добро утро, доктор Бъджън. Аз съм Стив Логън. Говорихме вчера по телефона с вас.

Изглежда, у него се задейства някакъв инстинкт, защото изведнъж се улови, че излъчва спокойна увереност — нещо, точно противоположно на това, което чувстваше. Той стисна ръка на останалите членове и те му се представиха.

От отсамната страна на масата, в другия й край, бяха седнали двама мъже. Ниският, с морскосиния блейзър, бе Берингтън Джоунс, с когото Стив се бе запознал в понеделник. Слабичкият, с пясъчноруса коса и двуредно тъмно сако, сигурно беше Хенри Куин. Стив стисна ръцете и на двамата.

Куин му хвърли високомерен поглед:

— Каква правна квалификация имате, млади момко?

Стив му се усмихна приятелски и му каза тихо, така че другите да не чуят:

— Иди се шибай някъде, Хенри!

Куин се дръпна като опарен и Стив заключи: това копеле повече няма да си вири носа пред мен.

Той държа стола на Джийни, докато тя седне, после се настани и той.

— Е, май можем да започнем — каза Джек. — Тази процедура е неофициална. Вярвам, че всички имате копие от нея, така че знаете правилата. Обвинението е внесено от професор Берингтън Джоунс, който предлага доктор Джийн Ферами да бъде освободена, тъй като е подронила авторитета на университета.

Докато Бъджън говореше, Стив оглеждаше лицата на членовете, търсейки да открие и най-малкия признак на съчувствие. Това, което видя, не му хареса. Само жената, Джейн Еделсброу, гледаше Джийни — другите избягваха погледа й. Четирима против, един за — работата не върви добре, каза си той.

Джек довърши встъпителните думи:

— Берингтън е представен от господин Куин.

Куин се изправи и отвори куфарчето си. Стив забеляза, че пръстите му са пожълтели от тютюн. Той извади фотокопия от статията в Ню Йорк Таймс и я раздаде на всички около масата. Цялата маса се покри с листове, на които с едри букви пишеше:

ЕТИКАТА ПРИ ГЕНЕТИЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ — СЪМНЕНИЯ, СТРАХОВЕ И СПОРОВЕ.

Това бе силен ход — визуално напомняне на бедите, причинени от Джийни. На Стив също му се прииска да бе донесъл листове хартия, с които да покрие тия на Куин.

Този прост, но ефектен ход на Куин едва не сломи духа на Стив. Как може да опонира на човек с трийсет годишен опит из съдебните зали? Никога няма да спечеля, помисли си той панически.

Куин започна да говори. Гласът му бе сух, прецизен, бавен и педантичен, без следа от местен диалект. Стив се надяваше, че да говориш така пред професори, които не обичаха скованите речи, може да се окаже грешка на Куин. Адвокатът изложи кратко резюме на историята на дисциплинарната комисия и обясни положението й в структурата на университетското управление. Той даде определение на думата „подронвам“ и извади копие от договора на Джийни. Докато Куин продължаваше да говори с монотонен глас. Стив се почувства по-добре.

Най-сетне Куин завърши встъпителната си реч и взе да разпитва Берингтън, започвайки с въпроса кога е чул за пръв път за компютърната програма на доктор Ферами.

— В понеделник следобед — отвърна Берингтън и предаде разговора си с Джийни. Разказът му съвпадаше с това, което тя бе разказала на Стив. После Берингтън добави: — Още като разбрах каква е техниката й на сканиране, я предупредих, че по мое мнение това, което прави, е незаконно.

Джийни избухна:

— Какво безочие!

Куин не й обърна внимание и продължи с въпросите към Берингтън:

— И каква бе реакцията й?

— Тя много се ядоса…

— Гаден лъжец! — извика Джийни.

При това обвинение лицето на Берингтън почервеня.

Джек Бъджън се намеси:

— Моля, не прекъсвайте говорещия.

Стив не отделяше очи от комисията. Всички гледаха Джийни — не можеха да се въздържат. Той я стисна леко за лакътя, сякаш да я възпре да не скочи.

— Та той говори абсолютни лъжи! — обърна се към него Джийни.

— А ти какво очакваше? — каза Стив тихо. — Играе грубо.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Няма за какво — каза той в ухото й. — Горе главата! Всички виждат, че гневът ти не е престорен.

Берингтън продължи:

— Тя се ядоса точно както сега. Каза ми, че можела да си прави каквото си поиска, имала договор.

Един от членовете на комисията, Тениъл Бидънхам, смръщи вежди мрачно, очевидно не одобрявайки това, че младши преподаватели споменават за договора си в присъствието на професори. Умен е този Берингтън, помисли си Стив. Знае как да обърне нещата в своя полза.

— А вие какво направихте? — Куин запита Берингтън.

— Ами… помислих си, че може да греша. Все пак не съм адвокат. Затова реших да потърся квалифициран съвет. Ако опасенията ми се потвърдяха, щях да й представя мнението на независим съветник. Ако обаче се окажеше, че това, което тя върши, е безобидно, просто щях да забравя и всичко щеше да приключи.

— И потърсихте ли съвет?

— Събитията се развиха така, че не ми остана време. Преди да успея да говоря с адвокат, Ню Йорк Таймс успя да се добере до случая.

— Пълни лайна! — прошепна Джийни.

— Сигурна ли си? — попита я Стив.

— Абсолютно.

Той си отбеляза нещо.

— Кажете ни, моля, какво се случи в сряда? — помоли Куин Берингтън.

— Най-лошите ми опасения се потвърдиха. Президентът на университета, Морис Обел, ме повика в кабинета си и ми поиска обяснение защо получавал агресивни телефонни обаждания от пресата относно изследванията в нашия факултет. Като база за обсъждане двамата с него съчинихме изявление пред медиите и повикахме доктор Ферами.

— Исусе Христе! — промърмори Джийни.

— Тя отказа да коментира изявлението — продължи Берингтън. — Отново избухна, настоя, че може да прави каквото си иска и изхвърча като фурия от кабинета.

Стив погледна въпросително Джийни и тя отговори тихо:

— Умна лъжа. Представиха ми изявлението като свършен факт.

Той кимна и реши да не повдига този въпрос при кръстосания разпит. Комисията и без това вероятно нямаше да повярва, че Джийни е изхвърчала от кабинета като фурия.

— Репортерката ни каза, че й били поставили краен срок до обяд същия ден — продължи гладко Берингтън. — Доктор Обел разбираше, че се налага университетът да предприеме някаква решителна стъпка и трябва да призная, аз бях напълно съгласен с него.

— А изявлението ви оказа ли ефекта, който очаквахте?

— Не, бе пълен провал. Но това стана само благодарение подмолната дейност на доктор Ферами. Тя казала на репортерката, че щяла да ни пренебрегне и че ние не можем да й направим нищо.

— А някои хора извън университета коментираха ли тази история?

— Да, разбира се.

Начинът, но който Берингтън отговори на този въпрос, накара Стив да застане нащрек и той си го отбеляза.

— По телефона ми се обади Престън Барк, президентът на „Дженетико“, която е важен дарител за университета и финансира целия проект за близнаците в частност — продължи Берингтън. — Той прояви естествената си загриженост за начина, по който се харчеха парите на фирмата. Статията внушаваше на читателя, че университетските власти са неспособни да се справят със случая. Господин Барк ми каза следното: „Кой, по дяволите, управлява това проклето училище?“ Получи се много неловка ситуация.

— За вас това ли беше главното? Че един младши преподавател ви се е противопоставил?

— Разбира се, че не. Главният проблем бе, че работата на доктор Ферами подронва авторитета на „Джоунс Фолс“

Добър ход, каза си Стив. Дълбоко в сърцата си професорите, членове на комисията, ни най-малко не одобряваха факта, че младши преподавател им се е опънал. Ако по този начин Берингтън печелете симпатиите им. Но Куин побърза да придаде на цялата история по-дълбок смисъл, така че членовете на комисията да си кажат, че с уволнението на Джийни спасяват престижа на университета, а не просто наказват по-млад колега за неподчинение.

— Един университет трябва да се съобразява с общественото мнение — подчерта Берингтън. — Донорите ни дават пари, студентите минават през конкурс, за да следват тук, тъй като това е един от най-уважаваните университети в страната.

Това бе спокойна и красноречива формулировка и цялата комисия би я одобрила. Стив кимна, за да покаже, че също е съгласен с нея, надявайки се останалите да го забележат. Искаше му се да им внуши, че това изобщо не подлежи на съмнение.

— И колко изхода имахте от създалата се ситуация? — обърна се Куин към Берингтън.

— Само един. Трябваше да покажем, че не само санкционираме университетските изследователи за нарушаване на анонимността, но и да демонстрираме властта си при прилагането на нашите собствени, университетски закони. Единственият начин да направим това бе да уволним доктор Ферами. Друг изход нямаше.

— Благодаря ви, професоре — каза Куин и седна.

У Стив се прокрадна чувство на песимизъм. Куин наистина бе изкусен адвокат. Берингтън звучеше страхотно правдоподобно. Бе представил картината на разумен и загрижен човек, полагащ всички усилия да се разбере с един избухлив и нехаещ за реномето на университета подчинен. Убедителността се подсилваше и от още нещо — Джийни наистина бе невъздържана.

Само че истината не бе такава. И това бе всичко, с което Стив разполагаше. Джийни бе права, но той трябваше да го докаже.

— Имате ли въпроси, господин Логън? — попита Джек Бъджън.

— Разбира се — отвърна Стив и помълча малко, събирайки мислите си.

Фантазиите му се сбъдваха. Не бе в съдебна зала и дори не беше истински адвокат, но все пак защитаваше невинен човек срещу обвиненията на мощна институция. Шансовете бяха нищожни, но истината бе на негова страна. Точно за това бе мечтал.

Той се изправи и втренчи тежък поглед в Берингтън. Ако теорията на Джийни бе вярна, този човек трябваше да се чувства като Франкенщайн, разпитван от създаденото от него чудовище. Стив реши малко да си поиграе на тази тема, преди да пристъпи към същността на въпроса.

— Вие ме познавате, нали, професоре? — попита го той.

Гласът на Берингтън прозвуча малко притеснено:

— Май се запознахме с вас в понеделник, да.

— И знаете всичко за мен.

— Аз… нещо не мога да ви разбера.

— Подложих се на тестове във вашата лаборатория, така че сигурно знаете много за мен.

— Разбрах какво имате предвид, да.

Берингтън изглеждаше напълно объркан.

Стив застана зад стола на Джийни, така че всички да виждат нея. Беше много по-трудно да мислиш злото на някой, който те гледа с открит и безстрашен поглед.

— Професоре, позволете ми да започна от първото ви твърдение, че сте решили да потърсите квалифициран съвет след разговора ви с доктор Ферами в понеделник.

— Да?

— Вие всъщност не сте говорили с адвокат.

— Не, развилите се събития ми попречиха.

— Не сте се обаждали за час при някой адвокат?

— Нямаше време…

— През двата дни между вашия разговор с доктор Ферами и разговора ви с доктор Обел относно статията в Ню Йорк Таймс вие даже не сте помолили секретарката си да се свърже с някой адвокат и да ви определи час.

— Не.

— Нито пък сте говорили с някой от вашите колеги, за да ви препоръча евентуално името на подходящ адвокат.

— Не.

— В такъв случай вие не можете да подкрепите това твърдение.

Берингтън се усмихна уверено.

— Обаче имам репутацията на честен човек.

— Доктор Ферами си спомня този разговор много ясно.

— Чудесно.

— Тя казва, че вие не сте споменавали за никакви правни проблеми и за нарушаване на анонимност. Единствената ви грижа била дали програмата работи.

— Може би е забравила.

— Или вие не си спомняте точно. — Стив усети, че е спечелил точка и рязко смени темата. — Репортерката от Ню Йорк Таймс, госпожа Фрийландър, каза ли ви как е научила за работата на доктор Ферами?

— Ако го е направила, доктор Обел не е сметнал за необходимо да ми каже.

— Значи не сте го питали?

— Не.

— Не ви ли дойде наум да се запитате откъде знае?

— Просто допуснах, че репортерите си имат източници на информация.

— Тъй като доктор Ферами не е публикувала нищо за този проект, значи източникът може да е някой вътрешен човек.

Берингтън се поколеба и потърси с поглед помощта на Куин. Онзи се изправи.

— Сър — каза той, обръщайки се към Джек Бъджън, — свидетелят трябва да излага само факти, а не предположения.

Бъджън кимна.

— Но това е неофициално гледане — каза Стив. — Защо трябва да се свиваме в рамките на съдебната процедура?

Джейн Еделсброу се обади за първи път:

— Въпросът ми изглежда интересен и съвсем уместен, Джек.

Берингтън й хвърли мрачен поглед и тя помръдна извинително с рамене. Това бе интимна размяна на послания и Стив се запита какви ли са отношенията им.

Бъджън изчака, вероятно надявайки се някой от останалите членове да се обади и да изрази противоположно становище, но никой не проговори.

— Добре — каза той. — Продължавайте, господин Логън.

Стив едва можеше да повярва, че е спечелил първия рунд от процедурния диспут. Професорите никак не обичаха някакво си там адвокатче да им казва коя линия на водене на разпит е правилна и коя — не. Гърлото му пресъхна от напрежение. Той взе гарафата от масата и си наля вода с трепереща ръка. После отпи и се обърна отново към Берингтън:

— Госпожа Фрийландър е знаела доста повече неща, а не само за същността на работата на доктор Ферами, нали?

— Да.

— Знаела е точно как доктор Ферами търси близнаци, отгледани поотделно един от друг, използвайки медицински база данни. Това е нова техника, разработена от нея и известна само на вас и още няколко нейни колеги от факултета по психология.

— Щом казвате…

— Изглежда, като че ли информацията й излиза от факултета, не мислите ли?

— Може би.

— Какъв мотив би имал някой неин колега да клевети доктор Ферами и нейната работа?

— Наистина не бих могъл да кажа.

— Но това прилича на дело, извършено от злобен и може би завистлив съперник, какво ще кажете?

— Може би.

Стив кимна със задоволство. Чувстваше, че навлиза в ритъма на процедурата и набира обороти. За първи път си помисли, че в края на краищата може и да спечели. Не се главозамайвай, каза си той. Да печелиш точки не означава, че ще спечелиш и делото.

— Позволете ми да премина към второто твърдение, което направихте. Когато господин Куин ви запита дали някой извън университета е коментирал тази история, вие отговорихте: „Да, разбира се.“ Поддържате ли това си твърдение?

— Да.

— Колко точно дарители ви се обадиха, освен Престън Барк?

— Ами… говорих и с Хърб Ейбръхамс…

Стив усети увъртането.

— Извинете, че ви прекъсвам, професоре. — Берингтън го погледна изненадано, но спря да говори. — Господин Ейбръхамс ли ви се обади или вие му се обадихте?

— Май аз се обадих на Хърб.

— Добре, ще се върнем на това след малко. Първо просто ни кажете точно колко дарители се обадиха на вас, за да изразят загрижеността си от обвиненията в Ню Йорк Таймс.

Берингтън изглеждаше объркан.

— Специално за това не съм сигурен колко хора ми се обадиха.

— А колко кандидат-студенти ви се обадиха?

— Нито един.

— Изобщо някой обаждал ли ви се е по повод статията?

— Май не.

— Да сте получавали по пощата нещо по въпроса?

— Още не.

— Изглежда, че не е предизвикан кой знае какъв шум.

— Не мисля, че това заключение е подходящо.

Отговорът бе слаб и Стив замълча, за да даде възможност и на останалите да го разберат. Берингтън изглеждаше смутен. Членовете на комисията седяха напрегнати и следяха всяка дума на страните. Стив погледна Джийни. Лицето й грееше от надежда.

Той поднови разпита:

— Нека тогава да поговорим за единствения телефонен разговор, който сте провели по този повод — обаждането на Престън Барк, президент на „Дженетико“. Вие представихте нещата така, като че ли той е просто един дарител, загрижен за начина, по който се харчат парите му. Но той е нещо повече от това, нали? Кога за първи път се срещнахте с него?

— Когато бях в Харвард. Преди четиридесет години.

— Той сигурно е един от най-старите ви приятели.

— Да.

— И доколкото съм запознат, преди години заедно с него създадохте „Дженетико“.

— Да.

— Значи той ви е и бизнес партньор?

— Да.

— Фирмата в момента води преговори да бъде купена от „Ландсман“, немския фармацевтичен конгломерат.

— Да.

— Без съмнение господин Барк ще направи доста пари от тази сделка.

— Без съмнение.

— Колко?

— Мисля, че това е поверителна информация.

Стив реши да не настоява. Нежеланието му да съобщи цифрата оказа достатъчно отрицателен ефект.

— Още един от вашите приятели се е прицелил нависоко — сенатор Пруст. Както казаха по новините, той ще използва парите, за да финансира кампанията си за президентските избори.

— Не съм гледал новините тази сутрин.

— Но Джим Пруст е ваш приятел, нали? Сигурно сте знаели, че мисли да се кандидатира за президент.

— Според мен всички знаят, че той мисли да се кандидатира.

— А вие ще получите ли някакви пари от продажбата?

— Да.

Стив се отдалечи от Джийни и се приближи към Берингтън, така че всички погледи да бъдат насочени към него.

— Значи вие сте акционер, а не просто консултант?

— Доста често срещано явление е да бъдеш и двете.

— Професоре, колко пари ще направите от тази продажба?

— Мисля, че това е лично моя работа.

Този път обаче Стив реши да не го оставя на мира.

— Всеки случай според Уолстрийт Джърнъл цената, която ще платят за компанията, е сто и осемдесет милиона долара.

— Да.

Стив повтори сумата:

— Сто и осемдесет милиона долара. — След това млъкна малко, за да направи многозначителна пауза. Това бяха пари, които професорите никога не бяха виждали през живота си и той искаше да внуши на членовете на комисията, че Берингтън изобщо не принадлежи към тяхната класа и че никога няма да бъде като тях. — Вие сте един от акционерите, които ще си поделят сто и осемдесет милиона долара.

Берингтън кимна.

— Значи е имало от какво да се нервирате, когато статията излезе в Ню Йорк Таймс. Вашият приятел Престън продава фирмата си, вашият приятел Джим ще се кандидатира за президент, а вие самият ще получите цяло състояние. Сигурен ли сте, че сте мислили само за репутацията на университета „Джоунс Фолс“, когато уволнихте доктор Ферами? Или са надделели другите ви грижи? Нека бъдем откровени, професоре — вие сте изпаднали в паника.

— Разбира се, че…

— Прочели сте враждебна статия, видели сте как сделката с продажбата се стопява в далечината и сте реагирали прибързано. Ню Йорк Таймс ви е изплашил.

— Една статия в Ню Йорк Таймс далеч не е нещо, което може да ме изплаши, млади момко. Аз реагирах бързо и решително, а не прибързано.

— Но не направихте опит да откриете източника на информация.

— Не.

— Колко дни прекарахте в търсене на истината или, както е в случая, на обвиненията?

— Не отне много време…

— По-скоро часове, отколкото дни?

— Да…

— Или, казано още по-точно, по-малко от час ви е отнело, за да одобрите изявлението за пресата, в което се говори за спиране програмата на доктор Ферами, нали?

— Сигурен съм, че беше повече от час.

Стив повдигна рамене многозначително.

— Нека бъдем великодушни и да кажем, че са били два. Това достатъчно дълго ли е? — Обърна се и посочи Джийни, за да я погледнат. — Само след два часа размисъл вие сте решили да захвърлите цяла една програма на млад учен? — Болката ясно пролича по лицето на Джийни. Сърцето на Стив се изпълни с жалост, но сега трябваше да потиска емоциите. Продължи да върти ножа в раната: — Само след два часа вече сте събрали достатъчно информация, за да решите да съсипете работа, за която са отишли години упорит труд? Достатъчно, за да сложите край на една обещаваща кариера? Достатъчно, за да разбиете живота на една жена?

— Аз я молих да се защити — каза Берингтън възмутено. — Тя избухна и излезе от стаята!

Стив се поколеба, после реши да рискува с едно театрално представление.

— Тя излезе от стаята! — каза той с подигравателно смайване. — Вие сте й показали изявлението, съобщаващо за отмяната на програмата й. Никакви разследвания относно източника на информация, никаква проверка за валидността на обвиненията, никакво време за обсъждане, никаква процедура от какъвто и да било вид — вие просто сте съобщили на този млад учен, че целият му живот е съсипан… А нейната единствена реакция е била просто да излезе от стаята? — Берингтън отвори уста да каже нещо, но Стив не му даде възможност. — Когато си мисля за несправедливостта, незаконността и най-обикновената глупост, проявена от вас в сряда сутринта, професоре, не мога да си представя как доктор Ферами е успяла да прояви въздържаността и самодисциплината, необходима за изразяването на толкова простичък и красноречив протест. — Във внезапно настъпилата тишина той се върна на мястото си, обърна се към комисията и каза: — Нямам повече въпроси.

Очите на Джийни бяха сведени, но ръката й стисна неговата. Той се наведе към нея и прошепна:

— Как си?

— Добре съм.

Искаше да й каже: Мисля, че спечелих, но това означаваше да предизвиква съдбата.

Хенри Куин се изправи. Изглеждаше невъзмутим. Би трябвало да изглежда по-обезпокоен, след като Стив направи клиента му на кайма. Обаче без съмнение част от адвокатското му изкуство бе да се показва винаги с каменно лице, независимо накъде върви делото му.

— Професоре — започна той, — ако университетът не бе прекратил научноизследователската програма на доктор Ферами и не бе я уволнил, това щеше ли да окаже някакво влияние върху сделката на „Дженетико“ с „Ландсман“?

— Абсолютно никакво — отвърна Берингтън.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Доста ефектно, помисли си мрачно Стив. С две думи описа целия му кръстосан разпит. Той се опита да не покаже разочарованието си пред Джийни.

Бе ред на Джийни — Стив се изправи и започна да я разпитва. Тя бе спокойна, изразяваше се ясно, описа програмата си и обясни необходимостта от намиране на близнаци, отгледани отделно един от друг, при това поне един от тях да е с криминални прояви. Подробно описа мерките, които бе взела, за да осигури анонимността на обекта, така че никой да не може да види медицинското му досие, преди да е подписал разрешението за това.

Стив очакваше Куин да я подложи на кръстосан разпит и да се опита да докаже, че съществува възможност, макар и безкрайно малка, случайно да се разкрие поверителна информация. Снощи двамата с Джийни бяха отрепетирали този момент — Стив бе играл ролята на обвинител. За негова изненада. Куин обаче се изправи и каза, че няма никакви въпроси. Дали не се страхуваше, че тя ще се защити твърде умело? Или пък бе уверен, че вече е успял да предизвика произнасянето на желаната от него присъда?

Най-напред Куин направи резюме. Той още веднъж повтори много от казаното от Берингтън, но по-обстоятелствено и по-отегчително, отколкото Стив би сметнал за уместно. Затова пък заключителната му реч бе кратка.

— Това е криза, която не е трябвало изобщо да настъпва — каза той. — Университетските власти през цялото време са действали разумно. И буйното и безкомпромисно поведение на доктор Ферами е предизвикало цялата драма. Разбира се, че има договор и в този договор са предвидени отношенията й с нейния работодател. Обаче в края на краищата старшото преподавателско тяло би трябвало да надзирава младшото, а младшото, от своя страна, ако има разум в главата си, би трябвало да слуша мъдрите съвети, давани от по-старите и по-опитните. Упоритото и предизвикателно поведение на доктор Ферами е превърнало един проблем в криза и единственото разрешение да се преодолее тази криза е било тя да напусне университета.

Той седна.

Дойде време за речта на Стив. Беше я репетирал цяла нощ.

— За какво служи университетът „Джоунс Фолс“? — попита той, след като се изправи.

Помълча, за да постигне нужния драматичен ефект.

— Отговорът може да се изрази само с една дума — за знание. Ако трябва да дадем по-точно определение за ролята на университетите в американското общество, бихме могли да кажем, че функциите им са да събират знания и да разпространяват знания.

Той погледна всеки от членовете на комисията поотделно, търсейки съгласието им. Джейн Еделсброу кимна. Останалите не помръдваха.

— Тази функция — продължи той — обаче непрекъснато е подлагана на атаки. Винаги се намират хора, които искат да скрият истината по една или друга причина — политически мотиви, религиозни предразсъдъци… — Тук той погледна към Берингтън — … или комерсиална изгода. Мисля, всеки тук би се съгласил, че интелектуалната независимост на всяко учебно заведение е жизненоважно качество за неговата репутация. Тази независимост трябва да бъде балансирана наред с другите му задължения и най-вече с необходимостта да се уважават гражданските права на всеки човек. Енергичната съпротива на всеки университет срещу ограничаването на научната мисъл би увеличило многократно престижа му в очите на всички мислещи хора. — Той махна към прозореца, за да посочи университетския комплекс навън. — „Джоунс Фолс“ е важен за всеки един от вас. Репутацията на един учен може да се вдига и спада заедно с тази на учебното заведение, в което той работи. Искам да ви помоля да помислите за ефекта, който вашата присъда би оказала върху репутацията на УДФ като свободно и независимо учебно заведение. Ще се остави ли университетът да бъде тероризиран от плитката в интелектуално отношение статия на някакъв си ежедневник? Ще бъде ли изоставена цяла научноизследователска програма само заради някаква комерсиална сделка? Надявам се, че не. Надявам се комисията да подсили репутацията на УДФ, като покаже, че най-голямата ценност, която има значение тук, е една — истината.

Отново огледа комисията, давайки им възможност да смелят казаното. По изражението на лицата им не можеше да се познае дали са трогнати от речта му или не. Изчака още секунда и седна.

— Благодаря ви — обади се Джек Бъджън. — Моля всички, които не са членове на комисията, да излязат и да ни дадат възможност да помислим.

Стив отвори вратата пред Джийни и я последва в коридора. После излязоха от сградата и застанаха в сянката на едно дърво. Джийни бе побледняла от напрежение.

— Какво мислиш? — попита го тя.

— Трябва да спечелим — отвърна той. — Ние сме правите.

— А какво ще стане, ако загубим? — прошепна тя. — Да се преместя в Небраска ли? Да започна работа като учителка или да стана стюардеса като Пени Уотърмедоу?

— Коя е тази Пени Уотърмедоу?

Преди да му отговори, тя вдигна очи над рамото му и видя нещо, което я накара да се спре. Стив се извърна — зад него стоеше Хенри Куин с цигара между пръстите.

— Бяхте много добър — каза той. — Надявам се, няма да го сметнете за снизходителност, ако ви кажа, че изпитах истинско удоволствие да кръстосам шпаги с вас.

Джийни се извърна с отвращение.

Стив успя да се покаже по-въздържан. Адвокатите трябваше да поддържат приятелско отношение към противника извън съдебната зала. Освен това някой ден може би щеше да потропа на вратата на Куин за работа.

— Благодаря — каза той учтиво.

— Вие наистина изложихте най-добрите аргументи — продължи Куин, изненадвайки Стив с откровеността си. — От друга страна, в случай като този хората гласуват според интереса си, а всички членове на комисията са професори. Трудно биха дали поддръжката си на някой младеж, и то срещу човек от техния кръг, независимо какви аргументи е изтъкнал.

— Те всички са интелектуалци — отвърна Стив. — Свикнали са да разсъждават рационално.

— Може и да сте прав — кимна Куин, после погледна Стив преценяващо: — Имате ли представа за какво наистина става въпрос тук?

— Какво имате предвид? — попита Стив предпазливо.

— Нещо наистина е ужасило Берингтън и то не е лошата реклама. Питах се дали вие с доктор Ферами не знаете какво е точно.

— Мисля, че знаем — отвърна Стив, — но не можем да го докажем.

— Постарайте се — каза Куин. Хвърли цигарата си на земята и я стъпка. — Боже опази, ако Джим Пруст стане президент. — Той се извърна и си тръгна.

Какво ли значи това, помисли си Стив — прикрит либерал?

Джек Бъджън се появи на стълбите и покани всички с жест. Стив прихвана Джийни за лакътя и двамата отново влязоха вътре. Той огледа лицата на членовете на комисията. Джек Бъджън устоя на погледа му. Джейн Еделсброу му се усмихна леко.

Това бе добър знак. Надеждата му се усили.

Всички седнаха.

Без да е особено необходимо, Джек Бъджън започна да рови из бумагите пред себе си.

— Благодарим и на двете страни, че помогнаха на комисията да разгледа този случай с нужното достойнство. — Той направи тържествена пауза. — Решението ни е единодушно. Препоръчваме на сената на този университет да освободи доктор Джийн Ферами. Благодаря за вниманието.

Джийни зарови лице в ръцете си.