Кен Фолет
Третият близнак (37)

36.

Стив беше седнал на една ниска ограда пред къщата на Джийни и я чакаше да се върне. Беше горещо, но той се бе настанил в сянката на една черница. Тя живееше в стар работнически квартал, в който преобладаваха традиционни къщи, построени по еднакъв образец. Тийнейджърите от близкото училище се прибираха у дома, смееха се, караха се и дъвчеха закуски. Не бе много отдавна, когато и той бе като тях — осем или девет годишен.

Сега обаче бе разтревожен и обезпокоен. Днес следобед адвокатът му бе говорил със сержант Делауеър от отдел „Сексуални престъпления“ от Балтимор. Тя му бе казала, че резултатите от ДНК теста са готови. Пробите ДНК, взети от спермата във вагината на Лайза Хокстън, напълно съвпадали с пробите ДНК, взети от кръвта на Стив.

Това го уби. Бе абсолютно сигурен, че ДНК тестът ще сложи точка на цялата тази бъркотия.

Усети, че адвокатът вече не вярва в невинността му. Мама и татко вярваха, но бяха объркани — и двамата бяха запознати достатъчно, за да знаят, че ДНК тестът е изключително надежден метод.

Когато се чувстваше най-зле, си мислеше дали не страда от някакъв вид раздвоение на личността. Може би някой друг Стив е обсебил тялото му и е изнасилил момичето, а после отново се е отдръпнал от него. Само в този случай нямаше да знае какво е направил. Побиваха го тръпки, когато си спомнеше, че няколко секунди от боя с Тип му се губеха и никога не можа да си спомни какво е сторил през това време. И бе готов да мушне пръстите си в мозъка на Порки Бутчър. Да не би това да беше някакво alter ego^[1], което го караше да върши такива неща? Не му се вярваше много, сигурно имаше някакво друго обяснение.

Единственият лъч надежда проблясваше в мистерията около него и Денис Пинкър. Денис имаше същата ДНК като на Стив. Тук нещо не беше наред. И единствената личност, която можеше да разбере какво е то, беше Джийни Ферами.

Децата се бяха разотишли по домовете си и слънцето се бе спуснало зад къщите от другата страна на улицата, когато някъде към шест часа на паркинга, на петдесетина метра по-нататък, спря червеният мерцедес и Джийни излезе от него. Отначало тя не видя Стив. Отвори багажника и извади оттам голям черен чувал за боклук. После заключи колата и тръгна по тротоара към него. Бе облечена официално, с черен костюм с пола, но пристъпваше уморено и изглеждаше раздърпана. Сърцето му трепна от жалост. Запита се какво ли е станало, та има такъв вил, сякаш идва от бойно поле. Обаче пак бе прекрасна и той я загледа с копнеж.

Докато тя се приближаваше, той се изправи и пристъпи към нея.

Джийни му хвърли поглед, очите им се срещнаха и тя го позна. По лицето й се изписа ужас и тя закрещя.

Той се спря като закован и проговори смаяно:

— Джийни, какво има?

— Махай се оттук! — изпищя тя. — Не ме докосвай! Сега ще извикам ченгетата!

Загубил ума и дума от изненада, Стив вдигна ръце пред себе си.

— Добре, добре, както кажеш. Не те докосвам, нали? Какъв дявол е влязъл под кожата ти?

Съседът, с когото Джийни делеше къщата, излезе отвън. Той сигурно живее в апартамента на първия етаж, каза си Стив. Беше възрастен чернокож мъж с карирана риза и вратовръзка.

— Всичко наред ли е, Джийни? — попита я той. — Стори ми се, че някой вика.

— Аз бях, господин Оливър — отвърна тя с треперещ глас. — Тоя откачалник днес следобед ме нападна в колата ми във Филаделфия.

— Нападна? — невярващо възкликна Стив. — Никога не бих го направил!

— Копеле мръсно, а какво направи само преди два часа?

На Стив му дойде до гуша. Писна му да го обвиняват в какво ли не.

— Майната ти, не съм ходил във Филаделфия от години!

Господин Оливър се намеси:

— Този млад господин седи тука най-малко от два часа, Джийни. Днес следобед не е бил във Филаделфия.

Джийни го изгледа възмутено и, изглежда, бе готова да обвини и добронамерения си съсед в лъжа.

Стив забеляза, че тя е без чорапи — босите й крака изглеждаха странно на фона на официалното облекло. Лицето й от едната страна бе леко подуто и зачервено. Гневът му мигом се изпари. Някой наистина я бе нападнал. Искаше му се да обгърне раменете й, да я притисне към себе си и да я утеши. Страхът й от него само усили желанието му да го направи.

— Той те е удрял! — ахна Стив. — Копеле мръсно!

Изражението на лицето й се промени. Ужасът изчезна. Тя се обърна към съседа си:

— Дошъл е тук преди два часа?

Мъжът вдигна рамене.

— Два часа без малко.

— Сигурен ли сте?

— Джийни, ако е бил във Филаделфия преди два часа, трябва да се е прибрал с конкорда.

Тя погледна към Стив:

— Тогава трябва да е бил Денис.

Той се приближи към нея. Тя не се дръпна. Стив се пресегна и докосна подутата й буза с пръсти.

— Бедната Джийни! — въздъхна той.

— Помислих, че си ти — отвърна тя и очите й се напълниха със сълзи.

Той я привлече в прегръдките си. Скоро усети как тялото й бавно губи напрегнатостта си и доверчиво се отпуска на рамото му. Погали я по косата, заравяйки пръстите си в тежките им вълни. Затвори очи и си помисли колко стройно и силно тяло има. Обзалагам се, че и Денис има някоя и друга синина, помисли си той. Дано!

Господни Оливър се прокашля.

— Деца, не бихте ли пийнали по едно кафе?

Джийни се отдръпна от Стив.

— Не, благодаря, — каза тя. — Просто искам да махна тия дрехи.

По лицето й още се четеше напрежение, но изглеждаше по-омагьосваща от всякога. Аз се влюбвам в тази жена, помисли си Стив. Не е само това, че искам да си легна с нея. Искам да ми бъде приятелка. Да гледам телевизия с нея, да ходим заедно до супера, да й бутам сироп за кашлица в устата, като се разболее… Искам да я гледам как мие зъбите си, как навлича дънките си, как маже филийката си с масло… Искам да ме пита дали й отива оранжевото чернило, дали да купи самобръсначка, кога ще се прибера вкъщи…

Питаше се ще има ли кураж да й каже всичко това.

Тя прекоси верандата и се приближи към вратата. Стив се поколеба. Искаше му се да я последва, но първо трябваше да го поканят.

На прага тя се спря и се обърна:

— Влизай.

Той я последва по стълбите. Тя хвърли черния чувал на килима в хола. След това отиде в кухненския бокс, изрита обувките от краката си и за негова изненада, ги хвърли в кошчето за боклук.

— Никога повече няма да облека тия проклети дрехи — ядосано каза тя.

След това съблече сакото си и го запокити по посока на кошчето. Стив стоеше и вперил невярващ поглед в нея, гледаше как разкопчава блузата си, сваля я и също я пуска в боклука.

Отдолу имаше черен памучен сутиен. Е, това вече, каза си Стив, няма да го съблече пред мен. Но тя изви ръце назад, разкопча го и го хвърли при другите дрехи. Гърдите й бяха твърди и не много големи, с ясно изпъкващи кафяви зърна. На рамото й бе останала едва забележима червена следа, където презрамката е била малко по-стегната. Гърлото на Стив пресъхна.

Тя дръпна ципа на полата си и я остави да се изхлузи на пода. Отдолу имаше най-обикновени черни бикини. Стив стоеше и я гледаше с отворена уста. Тялото й бе съвършено — силни рамене, стегнати гърди, плосък корем и дълги стройни крака. Тя смъкна бикините си, събра ги накуп с полата и ги набута в кошчето.

После отправи празен поглед към Стив, сякаш не бе съвсем сигурна в присъствието му.

— Ще взема един душ — рече уморено.

Мина покрай него съвсем гола и се запъти към банята. С широко отворени очи Стив я проследи, опивайки се от красотата на гъвкавата й походка, тънката талия, плавната извивка на бедрата и мускулестите й крака. Беше толкова хубава, че чак го заболя сърцето.

Тя излезе от стаята и секунда по-късно се чу шум от течаща вода.

— Исусе Христе! — пое си дъх той и седна на черния диван.

Какво означаваше това? Да не би да го изпитва нещо? Какво се опитваше да му каже?

Той се усмихна. Прекрасно тяло, толкова стройно и силно, съвършено пропорционално. Каквото и да станеше по-нататък, никога нямаше да забрави тази гледка.

Тя дълго се къпа. Стив се сети, че в суматохата не можа да й съобщи мистериозните си новини. Най-сетне водата спря. Минутка по-късно тя влезе в стаята, облечена в розов халат, с пръсната по раменете мокра коса. Седна на дивана до него:

— Сънувах ли нещо или наистина се съблякох пред теб?

— Никакъв сън — отвърна той. — Хвърли всичките си дрехи в боклука.

— Боже господи, не знам какво ме прихваща!

— Няма за какво да се извиняваш. Радвам се, че ми имаш такова доверие. Не мога да ти обясня колко много означава това за мен.

— Сигурно си помислил, че съм откачена.

— Не, обаче навярно шокът от случката във Филаделфия още не е преминал.

— Може би е това. Просто си спомням как изведнъж ми дойде наум, че веднага трябва да се отърва от дрехите, с които бях, когато това стана.

— Може би сега е моментът да отворим оная водка, дето я държиш в хладилника.

Тя поклати глава.

— Имам нужда само от един хубав жасминов чай.

— Нека аз да го направя. — Той стана и мина зад кухненския плот. — За какво си помъкнала тоя чувал?

— Днес ме изхвърлиха от работа. Събрали ми всичкия багаж в тоя чувал и заключили стаята.

— Какво? — запита той смаян. — Как така?

— В Ню Йорк Таймс излезе една статия, в която описват как съм използвала медицински данни и съм нарушавала анонимността на хората. Но мисля, че Берингтън Джоунс си е послужил с това, за да се отърве от мен.

Той пламна от възмущение. Прииска му се да се развика, да скочи в нейна защита, да я спаси от тези злобни инсинуации.

— Могат ли да те изхвърлят току-така?

— Не, утре сутринта дисциплинарната комисия ще разглежда случая ми.

— Двамата с теб караме непоносимо лоша седмица. — Той тъкмо се канеше да й каже за ДНК теста, когато тя вдигна телефона.

— Бихте ли ми казали телефонния номер на наказателна колония „Грийнууд“, моля? Близо е до Ричмънд, Вирджиния. — Докато Стив гласеше чайника, тя надраска някакъв телефонен номер и отново набра. — Може ли да говоря с директора Темойн? Казвам се доктор Ферами. Да, ще почакам. Благодаря. Добър вечер, господин директор, как сте? Добре, благодаря. Вижте, това може да ви се стори глупав въпрос, но Денис Пинкър още ли е в затвора? Сигурен ли сте? Със собствените си очи ли сте го видели? Благодаря. Довиждане. — Тя вдигна поглед към Стив. — Денис си е все още в затвора. Директорът говорил с него само преди час.

Стив сложи лъжичка жасмин в чайника и намери две чаши.

— Джийни, ченгетата имат резултата от ДНК теста.

Тя замря.

— ДНК-то от вагината на Лайза съвпада с ДНК-то от моята кръв.

— Дали не си мислим за едно и също нещо? — слисано прошепна тя.

— Някой, който прилича на мен и има моята ДНК, изнасилва Лайза Хокстън в неделя. Същият тип те напада днес във Филаделфия. И той не е Денис Пинкър!

Очите им се впиха един в друг.

— Вие сте трима — отрони Джийни.

— Исусе! — прошепна той отчаяно. — Но това е още по-малко вероятно. Ченгетата никога няма да го повярват. Как изобщо е могло да стане?

— Чакай малко — каза му тя възбудено. — Не знаеш какво открих днес следобед, преди да срещна двойника ти. Имам вече обяснението.

— Божичко, дано само да е вярно!

Лицето й изведнъж доби загрижен израз.

— Стив, трудно ще ти бъде да го чуеш.

— Хич не ме интересува, искам само да разбера истината.

Тя бръкна в черния чувал и извади чантата си.

— Виж това. — Измъкна лъскавата брошура, прегъна я на първа страница и му я подаде.

Клиника „Авънтайн“ е основана през 1972 година от „Дженетико“, Инк, като първи по рода си център за изследване и развитие на оплождане при човека по метода in vitro — това, което вестниците наричат „бебета в епруветка“.

— И ти мислиш, че двамата с Денис сме бебета, създадени в епруветка? — попита я Стив.

— Да.

Стори му се, че ще повърне.

— Странно! И какво обяснява това?

— Еднояйчни близнаци могат да се създадат при лабораторни условия и след това да се имплантират в утробите на две различни жени.

— А сперматозоидът и яйцеклетката от татко и мама ли са или от Пинкърови?

— Не знам.

— Значи Пинкърови могат да се окажат и мои родители! Господи!

— Има и друга възможност.

По израза на лицето й Стив разбра, че тази възможност също може да се окаже шокираща за него. Мисълта му се втурна напред и той се досети какво се канеше да му каже.

— Сперматозоидът и яйцеклетката може да не са дошли нито от мама и татко, нито от Пинкърови. Може да се окажа дете на абсолютно непознати хора.

Тя не му отговори, но сериозното изражение на лицето й му подсказа, че е прав.

Той се почувства объркан, сякаш сънуваше, че пада свободно във въздуха.

— Трудно е да се повярва — прошепна след малко.

Чайникът се изключи. За да си намери работа, Стив сипа врялата вода в съда за запарване.

— Не приличам нито на мама, нито на татко. А не приличам ли на някой от Пинкърови?

— Не.

— Значи най-вероятно произлизаме от абсолютно непознати.

— Стив, всяка от тия възможности не намалява ни най-малко значението на факта, че майка ти и баща ти са те дарили с всичката си любов, възпитали са те и пак биха дали живота си за теб.

С разтреперани ръце той наля чая в две чаши. После даде едната на Джийни и седна до нея на дивана.

— И как всичко това обяснява наличието на трети близнак?

— Щом в епруветката е имало близнаци, значи са могли да бъдат и трима. Процесът е един и същ — единият ембрион се дели още веднъж. Това става в природата, защо да не стане и в лабораторията.

Стив като че ли още продължаваше да се рее из въздуха, но вече усещаше и облекчение. Небивалиците, които Джийни разказваше, не бяха за вярване, но поне даваха рационално обяснение защо е бил обвинен в две тежки престъпления.

— Мама и татко имат ли представа за това?

— Не вярвам. Майка ти и Шарлот Пинкър ми казаха, че са се подложили на хормонално лечение в тази клиника. По онова време методът in vitro не се е прилагал. „Дженетико“ сигурно са били с години по-напред от всички в тази технология. И си мисля, че са го правили, без да казват на клиентите си.

— Нищо чудно, че от „Дженетико“ са се изплашили — забеляза Стив. — Сега чак разбирам защо Берингтън така отчаяно се мъчи да те дискредитира.

— Да, това, което те правят, е наистина неетично. В сравнение с него нарушаването на анонимността изглежда безобидна дреболия.

— И не само е неетично. Това може да съсипе „Дженетико“ финансово.

Тя се развълнува.

— Но това обяснява много неща. А как ще ги съсипе?

— Нарушение от гражданското право. Миналата година взехме тия неща в училище. — Някъде дълбоко в съзнанието му се мерна мисълта: Защо, по дяволите, и говориш за граждански права, а не й кажеш колко много я обичаш. — След като „Дженетико“ е подложило дадена жена на хормонално лечение, а след това нарочно са й имплантирали чужд плод, без да й кажат, това се нарича нарушаване на устен договор чрез измама.

— Но това е станало толкова отдавна. Няма ли някаква давност?

— Има, но тя започва да тече от деня на откриване на измамата.

— И пак не виждам как това би могло да ги съсипе.

— Това е образцов случай за наказание с пълно възстановяване на нанесени щети. И означава, че парите не се дават само да компенсират жертвата, да речем, поради разходите от износването на нечие дете. Законът предвижда и наказание за тези, които са го направили, за да не им хрумне отново на тях или на някои други да сторят отново нещо подобно.

— И колко ще ги одрусат?

— „Дженетико“ съзнателно е използвало тялото на жена за свои тайни цели, нали така? Струва ми се, че всеки уважаващ себе си адвокат не би поискал по-малко от сто милиона долара.

— А според онази статия в Уолстрийт Джърнъл цялата компания струва едва сто и осемдесет милиона.

— Значи ще бъдат разорени.

— Години може да минат, преди делото да отиде в съда.

— Ама ти май не разбираш? Самата заплаха за това ще развали сделката с продажбата.

— И как така?

— Заплахата, че „Дженетико“ може да се наложи да плати цяло състояние, намалява стойността на акциите му. Най-малкото „Ландсман“ ще отложи покупката, докато оцени потенциалните щети.

— Значи не само репутацията им е под въпрос, а могат да загубят всички тия пари!

— Точно така. — Мислите на Стив се върнаха към собствените му проблеми. — Да, но това нищо не ми помага — каза той, отново помрачнял. — Иска ми се да мога да докажа теорията ти за третия близнак. Единственият начин да направя това е да го намеря. — Осени го някаква мисъл. — Дали не можем да използваме твоята програма за сканиране? Разбираш ли какво искам да кажа? — Вълнението му нарасна. — Ако при едно сканиране сме излезли аз и Денис, едно второ сканиране може да изкара мен и третия или Денис и третия, а може и тримата заедно.

— Да — съгласи се тя, но не толкова ентусиазирано, колкото би трябвало да бъде според него.

— Можеш ли да го направиш?

— След като ми скроиха такава лоша реклама, доста трудно ще намеря някой, който да ми разреши да ползвам база данните им.

— По дяволите!

— Но все пак има една възможност. Вече направих едно претърсване на файловете с пръстовите отпечатъци на ФБР.

Духът на Стив отново изхвърча до небесата.

— Няма начин Денис да не е вътре. Ако на третия някога са му взимали отпечатъци, програмата ти ще го намери! Но това е страхотно!

— Да, но резултатите са качени на дискета, която се намира в офиса ми.

— А той е заключен? О, не! Мамка му! Ще разбия вратата! Хайде да тръгваме, какво чакаме?

— Пак можеш да свършиш в затвора. Освен това вероятно има по-лесен начин.

Стив с усилие си наложи да се успокои.

— Права си, сигурно има и друг начин да се сдобием с дискетата.

Джийни вдигна телефона.

— Помолих Лайза Хокстън да се опита да влезе в кабинета ми. Да видим дали не е успяла. — Тя набра номера й. — Хей, Лайза, как си… Кой, аз ли? Не много добре. Слушай, това ще ти прозвучи малко невероятно. — В кратко резюме тя й разказа какво е открила. — Знам, че е трудно да се повярва, но мога да го докажа, ако сложа ръка на дискетата… Не си могла да влезеш в кабинета ми? По дяволите! — Лицето на Джийни помръкна. — Е, благодаря ти, че опита. Знам, че си рискувала. Високо го ценя. Довиждане.

Тя затвори и каза:

— Лайза се опитала да накара един от охраната да я пусне. Почти успяла, но след това онзи решил да пита шефа си и малко останало да го уволнят.

— Какво ще правим тогава?

— Ако утре успея да си върна работата, просто ще вляза в кабинета си.

— Кой ти е адвокат?

— Нямам адвокат. Никога не съм имала нужда.

— Можеш спокойно да се обзаложиш, че университетът ще наеме най-скъпия адвокат в града.

— Лайнарска работа. Не мога да си позволя адвокат.

Стив едва намери сили да каже това, което бе в ума му:

— Ами… аз нали съм адвокат?

Тя го загледа със съмнение.

— Изкарал съм само една година в това училище, но при упражненията по защита на „клиент“ бях най-добрият в класа.

Стив бе обхванат от трескаво вълнение при мисълта, че може да му се наложи да я защитава срещу цялата мощ на „Джоунс Фолс“. Но дали тя няма да го сметне за твърде млад и неопитен? Помъчи се да прочете какво мисли Джийни по въпроса, но не успя. Момичето продължаваше да го гледа. Той също втренчи поглед в тъмните й очи. Мога да продължавам така до безкрай, каза си Стив.

После тя изведнъж се наведе напред и го целуна по устните — съвсем леко и бързо.

— По дяволите, Стив, ти си наистина мъжко момче!

Целувката бе бърза, но му подейства като удар от ток. Почувства се на върха. Трябваше да оправдае вярата й в него. Започна да се безпокои от предстоящото разглеждане на случая й.

— Имаш ли някаква представа от правилата на тази комисия, каква е процедурата?

Тя бръкна в чантата си, извади една папка и му я подаде.

Стив прегледа съдържанието й. Правилата представляваха смесица от университетски традиции и съвременен правен жаргон. Нарушенията, за които един преподавател можеше да бъде освободен, включваха богохулство и содомия, но това, към което най-вероятно щяха да причислят провинението на Джийни, бе традиционно — подлагане университета на позор и неуважение.

Дисциплинарната комисия всъщност нямаше последната дума. Тя просто даваше препоръка на сената — управляващия орган на университета. Струваше си да се знае това. Ако Джийни утре загубеше, по-късно сенатът можеше да изиграе ролята на апелативен съд.

— Имаш ли копие от договора си? — попита я Стив.

— Разбира се. — Джийни отиде до малкото бюро в ъгъла и отвори едно от чекмеджетата. — Ето го.

Стив го прочете бързо. В клауза 12 тя се съгласяваше да се съобразява с решенията на сената. В правно отношение щеше да й бъде трудно да оспори окончателното решение.

Той отново се върна на правилата на дисциплинарната комисия.

— Тук пише, че трябва предварително да уведомиш председателя, ако решиш да наемеш адвокат или някой друг, който да те представлява.

— Веднага мога да се обадя на Джек Бъджън — каза Джийни. — Осем часът е, той си е вкъщи. — Тя вдигна телефона.

— Чакай малко — спря я Стив. — Нека първо помислим какво ще му кажем.

— Прав си. Ти мислиш стратегически, а аз — не.

На Стив му стана приятно. Първият съвет, който бе дал като адвокат, се бе оказал добър.

— Този човек държи съдбата ти в ръцете си. Как изглежда?

— Шеф е на библиотеката и ми е противник по тенис.

— Оня, с когото игра в неделя?

— Да, по-скоро е администратор, отколкото учен. Много добър в тактическо отношение, но според мен никога не е имал онази спортна злоба, необходима, за да стигнеш до върховете на тениса.

— Добре, значи отношенията ви с него са… как да кажа, малко състезателни, така ли?

— Сигурно.

— Сега да помислим какво впечатление искаме да създадем у него? — Той започна да изброява на пръсти. — Първо: искаме да се покажем бодри и уверени в успеха. Ти с нетърпение очакваш разглеждането на случая. Невинна си и се радваш на възможността да го докажеш и вярваш на комисията, че тя ще отсее истината под мъдрото ръководство на Бъджън.

— Добре.

— Второ: ти си по-слабата. Ти си слабо и беззащитно момиче…

— Що за шеги?

Той се усмихна.

— Зачеркни това. Ти си много млад учен и се изправяш срещу Берингтън и Обел, стари и печени корифеи, които знаят как да прокарват политиката си в университета. По дяволите, та ти даже не можеш да си позволиш истински адвокат! Тоя Бъджън да не е евреин?

— Не знам. Може и да е.

— Надявам се. Малцинствата по-често проявяват склонност да се обръщат срещу системата. Трето: историята защо Берингтън те преследва по такъв начин трябва да види бял свят. Шокираща е, вярно, но трябва да се разкаже.

— И какво ще ми помогне това?

— Внушава представата, че Берингтън може да крие нещо.

— Добре. Друго?

— Това е достатъчно.

Джийни набра номера и подаде слушалката на Стив.

Той я пое с трепет. За първи път в живота си се обаждаше в качеството си на нечий адвокат. Моли се на Бога да не оплескаш нещата!

Докато слушаше сигнала свободно, той се опита да си припомни начина, по който Джек Бъджън бе играл тенис. Тогава почти цялото внимание на Стив бе съсредоточено върху Джийни, но все пак си спомни плешив и стегнат мъж на около петдесет години, играещ с добре обмислени и хитри действия. Бъджън бе победил Джийни, въпреки че тя бе по-млада и по-силна. Стив се зарече да не го подценява.

Отговори спокоен и културен мъжки глас:

— Ало?

— Професор Бъджън, казвам се Стивън Логън.

Кратка пауза.

Познаваме ли се, господин Логън?

— Не, сър. Обаждам ви се като на председател на дисциплинарната комисия на университета „Джоунс Фолс“, за да ви уведомя, че утре аз ще придружавам доктор Ферами. Тя с нетърпение очаква разглеждането на случая й и се надява да отклони отправените й обвинения.

Гласът на Бъджън охладня.

— Вие адвокат ли сте?

Стив усети как дишането му се ускорява, сякаш бе тичал, и с усилие си наложи да остане спокоен.

— Уча в правно училище. Доктор Ферами не може да си позволи адвокат. Но ще положа всички усилия, за да й помогна да представи случая си ясно и ако сбъркам, ще трябва да се оставя изцяло на вашата милост. — Замълча за миг, давайки възможност на Бъджън да направи някоя добронамерена забележка или поне съчувствено възклицание, но оттатък последва само ледено мълчание. Стив отново подзе: — Мога ли да попитам кой ще представлява учебното заведение?

— Разбрах, че са наели Хенри Куин от „Харви Хоръкс Куин“.

Стив бе изпълнен със страхопочитание. Това бе една от най-старите фирми във Вашингтон. Опита се гласът му да прозвучи спокойно.

— Дълбоко уважавана фирма с традиционен колониален стил — забеляза той с тих смях.

— Така ли?

Чарът на Стив явно не действаше на този човек. Време беше да прозвучи малко по-строго.

— Може би се налага да спомена още нещо. Трябва да разкажем защо Берингтън Джоунс е действал срещу д-р Ферами по такъв начин. При никакви условия не бихме приели отлагането на делото, тъй като това ще хвърли сянка върху репутацията й. Опасявам се, че истината трябва да излезе на бял свят.

— Не знам да има предложение за отлагане.

Разбира се, че нямаше такова предложение, но Стив продължи с приповдигнат тон:

— Но ако все пак излезе, считайте се за уведомен, че то ще бъде неприемливо за доктор Ферами. — Реши да привършва, преди да е задълбал по-надълбоко: — Професоре, благодаря ви за отзивчивостта и очаквам да се видим утре сутринта.

— Довиждане.

Стив затвори.

— Брей, какъв айсберг!

Джийни се изненада.

— Обикновено не е такъв. Вероятно просто е бил официален.

Стив бе почти сигурен, че за Бъджън нещата вече са решени и бе враждебно настроен към Джийни, но не искаше да й го казва.

— Както и да е, предадох му нашите три точки. И разбрах, че университетът е наел Хенри Куин.

— Добър ли е?

Той беше легенда. Само при мисълта, че трябва да се опълчи срещу Хенри Куин, Стив изстиваше. Но не искаше да потиска Джийни.

— По-рано беше много добър, но може вече да му е минало времето.

Тя прие обяснението.

— А сега какво трябва да правим?

Стив вдигна очи към нея. Тънкият халат се бе поотворил малко и той успя да види стегнатата й гръд, леко надничаща иззад гънките му.

— Трябва да се подготвим за въпросите, които ще ти бъдат зададени утре — каза той със съжаление. — Тази нощ ще имаме много работа.