Кен Фолет
Третият близнак (35)

34.

Джейн Еделсброу бе вдовица на около петдесет години. Внушаваща респект, но разхвърляна жена, тя обикновено се обличаше в широки рокли в етнически стил. Притежаваше богат интелект, но никой не би го допуснал, съдейки по външния й вид. Берингтън не разбираше такава мода. След като си умен, мислеше той, защо трябва да се маскираш като идиот, обличайки се лошо? Всъщност в университета само той бе изключение със своята загриженост за външността си.

Днес Берингтън изглеждаше особено спретнат в морскосиньото си сако и бледокремав панталон. Той придирчиво се огледа в огледалото зад вратата, преди да излезе за срещата си с Джейн.

Запъти се към Стюдънт Юниън. Преподавателското тяло рядко се хранеше тук — Берингтън никога не бе влизал вътре, — но според бъбривата секретарка във факултета по физика, Джейн винаги обядвала там.

Той пристъпи вътре и се огледа. Тя беше седнала в далечния ъгъл и ядеше пържени картофи с пръсти, четейки някакво списание. Берингтън взе табла и се насочи към плота. Зад стъклените витрини имаше няколко стари сандвича и умърлушени парчета кейк. Той потрепери — при нормални обстоятелства по-скоро би отишъл чак до съседния щат, за да се нахрани.

Щеше да е трудно, Джейн не бе от неговия тип жени. Затова и вероятността да се отклони по погрешен път утре при работата на комисията беше по-голяма. Трябваше да се сприятели с нея по най-бърз начин, прилагайки всичкия чар, на който бе способен.

Купи си парче кейк и чаша кафе и ги отнесе на масата, където бе седнала Джейн. Чувстваше се притеснен, но се насили да изглежда спокоен.

— Джейн! — възкликна той. — Каква приятна изненада! Може ли да седна при теб?

— Разбира се — отвърна тя живо, слагайки списанието настрана. Свали очилата си, откривайки дълбоки кафяви очи с бръчици в ъгълчетата, издаващи веселия й характер. Всичко останало в нея бе обаче пълна бъркотия — дългата й посивяла коса бе събрана отзад в нещо като раздърпана опашка, бе облечена в безформена сиво-зелена блуза с петна от пот под мишниците. — Не си спомням да съм те виждала тук преди.

— Никога не съм идвал. Но на нашата възраст не е зле да променяме понякога навиците си, не мислиш ли?

— Аз съм по-млада от теб — каза тя меко. — Въпреки че май никак не личи.

— Разбира се, че личи — отвърна той и отхапа от кейка. Бе твърд като картон, а плънката имаше вкус на бръснарски крем с лимонова есенция. Преглътна го с усилие. — Какво мислиш за предложението на Джек Бъджън за библиотеката по биофизика?

— Затова ли дойде тук да ме видиш?

— Не съм дошъл тук, за да те видя, а за да опитам храната. Но ми се иска да не го бях правил — ужасна е. Как можеш да се храниш тук?

Тя заби лъжичката си в нещо, прилично на десерт.

— Не гледам какво ям, Бери, а си мисля за моя ускорител на елементарни частици. Кажи ми за тази нова библиотека.

Едно време Берингтън беше като нея — потънал в работата си, без да забелязва нищо наоколо. За сметка на това никога не се бе оставял да прилича на хипи. Обаче животът му бе поел в друга посока. Книгите му бяха просто популяризация на трудовете на други хора — самият той от петнайсет-двайсет години не бе написал нито ред. За момент се запита дали нямаше да се чувства по-добре, ако изборът му бе бил друг. Раздърпаната Джейн, хранеща се с евтина храна, мислейки си за проблемите на ядрената физика, излъчваше чувство на спокойствие и доволство, каквито Берингтън никога не бе познал.

Но някак си не успяваше да я омагьоса. Тя бе много умна. Може би трябваше да я поласкае интелектуално.

— Просто си помислих, че може да си по-информирана от мен. Ти си един от ръководителите на катедрата по физика и един от най-добрите учени в „Джоунс Фолс“, затова си казах, че знаеш нещо повече за новата библиотека.

— А ще стане ли?

— Мисля, че „Дженетико“ ще осигури финансите.

— Е, това е добра новина. Но твоят интерес какъв е?

— Преди трийсет години си създадох име, когато започнах да се питам дали човешките характеристики се наследяват, или човек се учи на тях. Благодарение на труда ми и трудовете на други като мен сега вече знаем, че генетичното наследство на човека с по-важно, отколкото неговото възпитание и влиянието на околната среда.

— Природа, а не порода.

— Точно така. Доказах, че човекът — това е неговата ДНК. Младото поколение се интересува как действа този процес. Такъв е механизмът, по който комбинация от химически елементи ми дава сини очи, а друга комбинация ти дава очи с топла кафява отсянка, почти шоколадова, доколкото мога да видя.

— Бери! — възкликна тя с крива усмивка. — Ако бях някоя трийсет годишна секретарка с наперени гърди, щях да си помисля, че ме сваляш.

Е, така е по-добре, каза си той. Бе поомекнала малко.

— Наперени ли? — ухили се той, демонстративно сведе поглед към бюста й и после пак я погледна в очите. — Мисля, че са толкова наперени, колкото ги чувстваш.

Тя се разсмя, но той разбра, че й е приятно. Най-сетне бе стигнал донякъде с нея, но тя изведнъж каза:

— Трябва да вървя.

По дяволите! Не бе предвидил това. Налагаше се бързо да привлече вниманието й. Берингтън се изправи с явното намерение да си тръгнат заедно.

— Може би ще бъде назначена комисия, която ще се занимава с изграждането на новата библиотека — каза той, докато двамата излизаха. — Бих искал да чуя мнението ти кой да влезе в нея.

— Ще трябва да помисля. Точно сега имам лекция за антиматерията.

Мамка му, ще я изтърва, помисли си Берингтън.

Тя обаче продължи:

— Може ли да поговорим друг път?

Той се хвана като удавник за сламка:

— Какво ще кажеш за една вечеря?

Джейн го изгледа стреснато.

— Добре — отвърна тя след миг колебание.

— Довечера?

По лицето й мина дяволита усмивка.

— Защо не?

Това поне му даваше още един шанс. Той продължи с облекчение:

— Ще те взема в осем.

— Добре. — Тя му даде адреса и той си го записа в тефтерчето.

— Какво обичаш да си хапваш? — попита я Берингтън. — Не, не ми отговаряй, сетих се — ти си мислиш за твоя ускорител на елементарни частици. — Стисна леко лакътя й. — Ще се видим довечера.

— Бери — каза тя, — не си тръгнал да търсиш нещо, нали?

Той й намигна:

— А ти какво предлагаш?

Тя се засмя и си тръгна.