Кен Фолет
Третият близнак (32)

31.

Карайки към университета, Джийни непрекъснато мислеше за Стив.

Бе го нарекла голям и як хлапак, но всъщност той бе по-зрял от доста мъже. Плака на рамото му, значи можеше да му се довери. Харесваше й как мирише — на някакъв сорт тютюн, но преди да го запалиш. Въпреки сълзите обаче, не пропусна да забележи ерекцията му, макар че той се опита да я скрие. Приятно й стана, че той се възбуди само от една най-обикновена прегръдка. Усмихна се, спомняйки си сцената. Жалко, че не беше десет-петнайсет години по-голям.

Той бе единственото хубаво нещо, случило се с нея напоследък. Беше я загазила здраво. Точно сега не можеше да напусне работата си в университета. След като Ню Йорк Таймс я бе направил известна с това, че не се подчинява на шефовете си, щеше да й бъде много трудно да намери друга научна работа. Ако аз бях професор, не бих наела никой, който създава такива проблеми, каза си тя.

Късно обаче бе да заема по-предпазлива позиция. Единствената й надежда бе упорито да натиска, използвайки данните от ФБР, да постигне такива убедителни научни резултати, че да накара хората отново да се вгледат в методите й и да обсъдят проблема с етиката по-сериозно.

Беше девет часът, когато спря на мястото си на паркинга. Докато заключваше колата си и се насочваше към Лудницата, усети в стомаха си киселини — твърде много напрежение и никаква храна.

Още като пристъпи в кабинета си и разбра, че някой е влизал.

Не беше чистачката. Джийни знаеше какво пипа тя — стола преместен с пет-шест сантиметра, кошчето за боклука сложено от другата страна, поставките за чаши избърсани. Сега обаче бе различно. Някой бе седял пред компютъра й. Клавиатурата бе оставена под друг ъгъл — без да се усети, натрапникът я бе нагласил така, както бе свикнал да работи с нея, и после бе забравил да я върне в старото й положение. Мишката стоеше по средата на подложката, а тя имаше навика винаги да я оставя плътно опряна до клавиатурата. Като се огледа наоколо, забеляза, че вратичката на единия шкаф не е плътно затворена и отдолу се подава ъгълчето на лист хартия.

Кабинетът й бе претърсван.

Добре че поне го е направил аматьорски, каза си тя. Явно не ЦРУ е по следите й. Въпреки това се разтревожи много и стомахът й се сви, когато седна и включи компютъра. Кой е бил тук? Някой от преподавателите? Студент? Подкупен човек от охраната? Някой непознат? И защо?

Под вратата й бе пъхнат някакъв плик. В него бе разрешението, подписано от Лорейн Логън и изпратено по факса от Стив. Тя извади разрешението от Шарлот Пинкър и пъхна и двете в куфарчето си. Сега трябваше да ги изпрати по факса на клиника „Авънтайн“.

Седна отново зад бюрото и извика е-пощата си. Имаше само едно послание — резултатите от сканирането на ФБР файловете.

— Боже! — прошепна тя възбудено.

С огромно облекчение изтегли списъка с имената и адресите. Чувстваше се победителка — програмата й бе намерила двойки. Нямаше търпение да провери списъка и да види дали няма и други такива аномалии като Стив и Денис.

Преди да започне сканирането, Гита каза, че й изпратила писмо по е-пощата, спомни си тя. Какво беше станало с него? Запита се дали не е било изтеглено снощи от натрапника. Това може би обясняваше паническия среднощен разговор с Гита.

Тъкмо се канеше да огледа имената в списъка, когато телефонът иззвъня. Беше президентът на университета.

— Обажда се Морис Обел. Мисля, че няма да е зле да обсъдим тази статия в Ню Йорк Таймс, какво ще кажете?

Хайде, започва се, помисли си Джийни с горчивина.

— Разбира се — каза тя. — По кое време ще ви е удобно?

— Надявах се, че ще можете да дойдете в кабинета ми веднага.

— Ще бъда при вас след пет минути.

Тя прехвърли резултатите от ФБР на дискета и после излезе от Интернет. Извади дискетата от компютъра и взе една химикалка. Замисли се за момент, после написа на етикетчето ПОКУПКИ.СПК. Без съмнение това не бе толкова наложителна мярка, но така бе по-спокойна.

Навън започваше да става горещо. Докато вървеше през комплекса, се запита какво иска от тази среща с Обел. Единственото й желание бе да й позволят да продължи работата си по проекта. Трябваше да отстоява позициите си и да им даде да разберат, че не могат да я подмятат току-така. Но трябваше да спори по такъв начин, че да успокои гнева на университетските власти.

Бе доволна, че облече черния костюм — въпреки че й беше горещо, с него изглеждаше по-възрастна и по-авторитетна. С равномерно тракащи токчета прекоси постлания с плочи Хилсайд Хил и влезе. Веднага я въведоха в луксозния кабинет на президента.

Вътре беше и Берингтън Джоунс с Ню Йорк Таймс в ръце. Тя му се усмихна, зарадвана, че вижда съюзник. Но той й кимна малко хладно:

— Добро утро, Джийни.

Морис Обел бе зад бюрото си, седнал в инвалидната количка. С обичайния си рязък маниер той започна:

— Университетът просто не може да толерира това, доктор Ферами.

Не я покани да седне, но тя нямаше да се остави да я третират като ученичка. Затова си избра стол, настани се и кръстоса крака.

— Жалко за изявлението ви пред пресата, че отменяте проекта ми, преди да проверите дали имате законно право, за да го направите — каза тя, влагайки всичката хладина, на която бе способна. — Напълно съм съгласна с вас, че това постави университета в глупаво положение.

— Не бях аз този, който го постави в глупаво положение. — Той вирна глава.

Стига вече съм се правила на строга, реши тя, сега е моментът да му кажа, че и двамата сме на една и съща страна.

— Разбира се, че не — каза тя. — Истината е, че и двамата действахме малко прибързано и пресата се възползва от това.

Берингтън се намеси:

— Белята вече стана, няма смисъл от извинения.

— Аз не се извинявам — тросна се Джийни, обърна се отново към Обел и се усмихна. — Обаче мисля, че е време да прекратим препирнята.

— Твърде късно е за това — намеси се отново Берингтън.

— Сигурна съм, че не е — отвърна тя. Чудеше се защо Берингтън постъпваше така. Той трябваше да търси пътища за мир и не бе в негов интерес да налива масло в огъня. Тя не помръдна погледа и усмивката си от президента. — Ние сме рационално мислещи хора и сигурно можем да намерим компромисно решение, което да ми позволи да продължа работата си и в същото време да спаси достойнството на университета.

Обел явно хареса предложението, въпреки че се намръщи:

— Не виждам как…

— Само си губим времето — рече Берингтън нетърпеливо.

За трети път правеше заядлива забележка. Джийни с усилие преглътна язвителния отговор. Защо се държи така? Да не би да иска да спре работата й, да се скара с университета и да се дискредитира? Изглежда, ставаше точно това. Дали именно Берингтън не бе този, който се бе промъкнал в офиса й, прочел е-пощата й и предупредил ФБР? А може би именно той бе подхвърлил името й на Ню Йорк Таймс? Тези мисли така я смаяха с перверзната си логика, че тя не успя да отговори.

— Вече решихме какви действия трябва да предприеме университетът — продължи Берингтън.

Джийни разбра, че е сбъркала с разпределението на властта в тази стая. Берингтън беше шефът тук, а не Обел. Берингтън бе човекът, осигуряващ милионите на „Дженетико“ за научноизследователска работа, от които Обел се нуждаеше. Берингтън нямаше защо да се страхува от Обел, по-скоро обратното. Тя бе гледала усмихнато жертвата, а не хищника.

Берингтън изостави преструвките, че президентът е шефът тук.

— Не те извикахме, за да те питаме за мнението ти — каза той.

— А за какво тогава? — попита Джийни.

— За да те уволним — отговори той.

Тя онемя. Очакваше да я заплашат с такова нещо, но не и да го направят. Просто мозъкът й отказваше да го възприеме.

— Какво означава това? — попита Джийни глупаво.

— Означава, че си уволнена — каза Берингтън и приглади вежди с върха на пръста си — признак, че е доволен от себе си.

Джийни се почувства така, сякаш някой я бе ритнал в стомаха. Не може да ме уволни, помисли си тя. Та аз съм тук едва от няколко седмици! Работата вървеше толкова добре! Мислех, че всички ме харесват, с изключение на Софи Чапъл.

Тя се опита да събере мислите си.

— Не можете да ме уволните.

— Току-що го направихме.

— Не! — Първоначалният шок бързо отминаваше и тя усети напиращия отвътре гняв. — Вие не сте племенни вождове! Тук си има процедура.

Университетските власти не можеха да уволняват преподаватели и учени, без да разгледат случая преди това. Имаше го и в договора й, но тя не бе обръщала внимание на подробностите. Внезапно това бе станало обаче жизненоважно за нея.

Морис Обел услужливо й предостави информацията.

— Дисциплинарният комитет на университетския сенат ще разгледа случая, разбира се — каза той. — Обикновено се дават четири седмици предупреждение, но предвид лошата реклама, съпровождаща този случай, аз като президент призовах за спешна процедура и гледането ще се състои утре сутринта.

Джийни бе потресена от бързината, с която действаха. Дисциплинарният комитет? Спешна процедура? Утре сутринта? Та това не бе никакво обсъждане! Приличаше много повече на арестуване. Тя очакваше Обел всеки момент да започне да й чете правата.

И той наистина направи нещо подобно, побутвайки някаква папка към нея:

— Оттук можеш да се запознаеш с процедурните правила на комитета. Можеш да си намериш адвокат или какъвто и да било защитник, като за това уведомиш председателството на комитета предварително.

Джийни най-после успя да зададе разумен въпрос:

— Кой е председател?

— Джек Бъджън.

Берингтън рязко вдигна глава:

— Това окончателно ли е?

— Председателят се назначава за период от една година — каза Обел. — Джек го пое в началото на семестъра.

— Не знаех това.

Берингтън изглеждаше неприятно изненадан и Джийни се досети защо. Джек Бъджън бе нейният тенис партньор. Това я обнадежди — той поне би трябвало да е справедлив с нея. Още нищо не бе загубено. Щеше да й бъде предоставена възможност да защити себе си и работата си пред група учени. Щеше да се състои задълбочено обсъждане, а не повърхностни дрънканици като в Ню Йорк Таймс.

Освен това разполагаше и с резултатите от сканирането във ФБР. Започна да й става ясно как трябва да се защитава. Щеше да покаже на комитета резултатите от ФБР. Ако имаше малко късмет, от целия списък сигурно щяха да излязат две-три двойки, които да не знаят, че са близнаци. Това щеше да произведе нужното впечатление. А след това щеше да обясни мерките за защита анонимността на обектите…

— Мисля, че това е всичко — каза Морис Обел.

Отпращаха я. Тя се изправи.

— Колко жалко, че се стигна дотук — каза Джийни.

— Ти ни принуди — бързо отговори Берингтън.

Държеше се като инатливо дете, но тя нямаше търпение за безсмислени препирни. Хвърли му презрителен поглед и излезе от стаята.

Докато се връщаше, мина й през ума, че въобще не успя да постигне набелязаните цели. Бе искала да обмислят ситуацията трезво и бе изпълнена със спортна злоба. Но Берингтън и Обел бяха решили всичко още преди тя да влезе в кабинета. Тази среща бе просто една формалност.

Върна се в Лудницата. Приближавайки офиса си, забеляза, че чистачката е оставила пред вратата й голям черен чувал за боклук. Трябваше веднага да й се обади. Но когато се опита да отвори вратата, се оказа, че тя нещо заяжда. Прекара няколко пъти картата през четящото устройство, но напразно. Тъкмо се канеше да се обади в приемната, когато й хрумна ужасна мисъл.

Надникна в чувала. Не беше пълен с боклук и празни пластмасови чаши за кафе. Първото нещо, което видя, бе куфарчето си. Вътре беше и книжката Хиляда акра от Джейн Смайли кутията й салфетки, две поставени в рамка фотографии и четката й за коса.

Бяха изкарали целия й багаж и бяха заключили вратата.

Почувства се като убита. Това бе по-нечестен удар от онзи, който бе получила в офиса на Морис Обел. Онова бяха просто думи. Това е моята стая, каза си тя, как така ще ме заключват отвън?

— Мръсни шибани гадини! — изкрещя Джийни.

Сигурно охраната е свършила това, докато тя е била при Обел, Разбира се, че няма да я предупреждават — така щяха да й дадат възможност да вземе със себе си всичко, от което има нужда. Още веднъж я потресе безцеремонността им.

Като че ли бяха й ампутирали крака. Бяха й отнели науката, работата й! Не знаеше какво да прави, къде да отиде. Единадесет години се бе занимавала с научна работа — като студент, като дипломант, след това подготовка за докторат, след-докторатна квалификация и асистент — преподавател. Сега бе едно нищо.

Докато унинието й бавно се превръщаше в черно отчаяние, тя се сети за данните от ФБР. Разрови съдържанието на чувала, но вътре нямаше никакви дискети. Резултатите, гръбнакът на нейната защита, бяха заключени вътре в стаята.

Безполезно заблъска вратата с юмруци. Случайно минаващ студент, който посещаваше лекциите й по статистика, стреснато я изгледа.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя си спомни името му.

— Здрасти, Бен. Ако можеш да разбиеш тази проклета врата с ритници…

Той огледа вратата с озадачено изражение.

— Шегувам се — каза тя. — Добре съм, благодаря.

Той сви рамене и продължи пътя си.

Нямаше смисъл да виси тук и да гледа заключената врата. Вдигна чувала и влезе в лабораторията. Лайза седеше зад бюрото си и въвеждаше някакви данни в компютъра.

— Уволниха ме — каза Джийни.

Лайза впери невярващ поглед в нея.

— Какво?

— Заключили са стаята ми и са натъпкали багажа ми в тоя шибан чувал!

— Не го вярвам!

Джийни извади куфарчето си от чувала и измъкна вестника.

— Заради това.

Лайза прочете първите два абзаца.

— Но това са пълни лайна!

Джийни седна.

— Знам. Защо тогава Берингтън се преструва, че е толкова сериозно?

— Мислиш, че се преструва ли?

— Сигурна съм. Твърде умен е, за да позволи да бъде раздрусан от подобен боклук. Има нещо друго наум. — Джийни потропваше с крак по пода, обхваната от чувство на безсилие. — Готов е да направи всичко, готов е наистина земята да разрови… Сигурно тук има нещо много важно за него.

Може би щеше да намери отговора в клиника „Авънтайн“, във Филаделфия. Погледна часовника си. Трябваше да бъде там в два часа, затова се налагаше да тръгва.

Лайза още не можеше да проумее ситуацията.

— Как ще те уволнят току-така? — каза тя възмутено.

— Утре дисциплинарният комитет ще разглежда случая.

— Боже господи, ама те наистина пипат сериозно.

— И още как!

— Мога ли да направя нещо за теб?

Можеше, но Джийни се страхуваше да я помоли. Тя впери изпитателен поглед в Лайза. Дали и нейното приятелство щеше да се окаже крехко като това на Гита? Джийни се ужасяваше от отговора. Ако и Лайза я подведе, тогава кой щеше да й остане? Но въпреки това трябваше да я подложи на проверка, нищо, че това бе най-неподходящото време за подобно нещо.

— Би могла да се опиташ да влезеш в кабинета ми — каза тя колебливо. — Резултатите от ФБР са там.

Лайза не отговори веднага.

— Сменили са ти бравата или какво?

— Има още по-лесен начин. Променят ти кода по електронен път и картата ти вече не играе. Освен това се обзалагам, че няма да мога да влизам в сградата в извънработно време.

— Трудно е да повярва човек, толкова бързо е станало всичко.

На Джийни не й се искаше да настоява Лайза да рискува и трескаво затърси друго решение.

— Може би аз ще успея да вляза. Някоя чистачка сигурно ще ме пусне, но мисля, че ключалката няма да реагира и на техните карти. И след като стаята не се използва, защо ще трябва да се чисти? Охраната обаче сигурно може да влиза.

— Тя няма да ти помогне. От охраната знаят, че са заключили вратата ти нарочно.

— Така е — каза Джийни. — Затова пък може да пуснат теб. Кажи, че си забравила нещо в стаята ми.

Лайза се замисли.

— Не ми се искаше да те моля за това — каза Джийни.

После изражението на Лайза се промени.

— По дяволите, да! — възкликна тя най-сетне: — Разбира се, че мога да опитам.

Джийни усети буца в гърлото си.

— Благодаря — задавено каза тя и прехапа устни. — Ти си истинска приятелка. — Пресегна се през бюрото и стисна ръката на Лайза.

Лаборантката се смути от този изблик на емоции у Джийни.

— Къде си сложила резултатите от ФБР? — попита тя практично.

— Информацията е качена на дискета, озаглавена ПОКУПКИ.СПК. Намира се в кутия заедно с други дискети в чекмеджето на бюрото ми.

— Ясно — замислено сви вежди Лайза. — Не мога да разбера защо са ти вдигнали толкова мерника.

— Всичко започна от Стив Логън — каза Джийни. — Откакто Берингтън го видя в офиса ми, имам само неприятности. Но мисля, че съм на път скоро да разбера защо.

Тя се изправи.

— Какво ще правиш сега? — попита я Лайза.

— Ще отида до Филаделфия.