Кен Фолет
Третият близнак (31)

30.

Джийни отново сънуваше форд тъндърбърда.

Първата част от съня се базираше на истинска случка, станала с нея, когато бе на девет години, сестра й бе на шест, а баща им живееше за кратко с тях. Бе тъпкан с пари тогава, трябваше да минат години, докато Джийни разбере, че са от успешен грабеж. Той бе докарал пред къщи чисто нов форд тъндърбърд с блестяща тюркоазена боя, най-красивата кола, която може да си представи едно девет годишно момиченце. Всички се качиха да се повозят. Сложиха Джийни и Пати на предната седалка между мама и татко. Докато караха по магистралата, баща й по едно време се пресегна, сложи Джийни на коленете си и й даде волана.

Наяве Джийни веднага бе вкарала колата в бързата лента и се уплаши, когато един автомобил наду клаксона, за да ги задмине. Татко й кривна с волана и върна колата надясно. Така беше наяве, но в съня татко го нямаше, тя караше без чужда помощ, а мама и Пати седяха с каменни лица до нея, макар да знаеха, че тя не може да види над таблото и просто стискаше волана все по-здраво и здраво. Чакаше удара всеки момент, а колите се стрелкаха покрай нея, надувайки клаксоните си все по-силно и по-силно.

Събуди се с впити в дланите си нокти. Чу звънеца на входната врата. Беше шест часът. Тя полежа за секунда, наслаждавайки се на облекчението, че това е било само сън. После стана и отиде до домофона.

— Да?

— Гита е. Събуди се по-бързо и ме пусни да вляза.

Гита живееше в Балтимор, а работеше в щаба на ФБР във Вашингтон. Раничко е тръгнала за работа, каза си Джийни и натисна бутона на ключалката долу. После се върна и навлече огромна тениска, която стигаше почти до коленете й — за пред приятелка това бе достатъчно. Гита се качи тичешком по стълбите. Тя бе образец на бързо издигаща се в служебната йерархия дама. Носеше тъмносин костюм, златни топченца вместо обички и огромни очила с малък диоптър. Стискаше Ню Йорк Таймс под мишница.

— Какво, по дяволите, става? — започна Гита без предисловия.

— Откъде да знам, току-що се събуждам — отвърна сънено Джийни.

Замириса й на лоши новини.

— Моят шеф ми се обади късно снощи и ми нареди да си нямам нищо общо с теб.

— О, не! — Отчаяно се нуждаеше от резултатите от ФБР, за да докаже, че методът й е добър, въпреки загадката със Стивън и Денис. — По дяволите! Каза ли ти защо?

— Каза, че методите ти застрашавали анонимността на хората.

— Твърде необичайно за ФБР да се вълнува от такава дреболия.

— Изглежда, Таймс вижда нещата по същия начин.

Гита й показа вестника. На първа страница имаше статия, озаглавена:

ЕТИКА НА ГЕНИИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ:

СЪМНЕНИЯ, СТРАХОВЕ И РАЗНОГЛАСИЯ

Джийни се опасяваше, че тия „разногласия“ се отнасят до нея и имаше право. Бързо прочете:

Джийн Ферами е решителна млада жена. Въпреки желанието на колегите си учени и президента на университета „Джоунс Фолс“ в Балтимор, Мериленд, тя упорито настоява да продължи да сканира медицински досиета, търсейки близнаци. „Аз имам договор — казва тя. — Те не могат да ми заповядват.“

И съмненията относно етиката в нейната работа няма да я спрат.

Усети, че й призлява.

— Боже господи, това е ужасно! — изстена тя.

Статията променяше темата — изследвания върху ембрионалното развитие на човека — и Джийни трябваше да обърне на страница 19, за да намери какво е писано за нейната работа.

Още едно главоболие предизвика случаят с д-р Ферами от факултета по психология към университета „Джоунс Фолс“. Въпреки че президентът, д-р Морис Обел и известният професор Берингтън Джоунс постигнаха съгласие по въпроса, че работата й е неетична, тя отказва да я прекрати и те вероятно са безсилни да направят нещо, за да я спрат.

Джийни прочете статията до края, но никъде не се споменаваше и дума за твърдението й, че работата й е абсолютно издържана в етично отношение. Вестникът фокусираше вниманието само върху нейното неподчинение.

Бе отвратително и болезнено да я нападат по такъв начин. Чувстваше се отхвърлена и в същото време изпитваше гняв. Също като някога в един супер в Минесота, когато един крадец я блъсна на земята и й грабна портмонето от ръката. Макар да знаеше, че репортерката има зла умисъл и действа безскрупулно, изпитваше срам, като че ли наистина бе извършила нещо нередно. Освен това бе извадена на показ пред цял свят.

— Вече едва ли ще намеря някой, който да ми позволи да се ровя из каквито и да било данни — каза тя унило. — Искаш ли кафе? Ще ми се малко да се поободря. Не всички дни започват така лошо като този.

— Съжалявам, Джийни, но аз също съм в беда, задето съм намесила Бюрото.

Докато Джийни включваше кафеварката, внезапно й дойде нещо наум.

— Тази статия е една лъжа, но ако твоят шеф ти се е обадил късно снощи, то не вестникът го е накарал да го направи.

— Може би е знаел, че статията ще излезе.

— Чудя се кой ли му е издал?

— Не съобщи точно, но ми каза, че му се обадили от Капитолия.

Джийни смръщи вежди замислено.

— Замирисва на политика. Защо, по дяволите, някой конгресмен или сенатор е толкова заинтересуван от това, което върша, че да вдигне телефона и да каже на ФБР да не работи с мен?

— Вероятно е било просто приятелско предупреждение от някой, който е знаел, че статията ще излезе.

Джийни поклати глава.

— В статията не се споменава нищо за Бюрото. Никой не знае, че работя с неговите файлове. Не съм казала дори на Берингтън.

— Ще се опитам да разбера кой му се е обадил.

— Гита, предполагам, че не можеш да пуснеш програмата ми без знанието на шефа ти?

Не се надяваше много да се съгласи. Но отговорът я изненада.

— Вчера не получи ли електронната ми поща? — попита Гита.

— Тръгнах си рано. Какво имаше в нея?

— Съобщих ти, че довечера, тоест снощи, ще проведа сканирането, за което ме бе помолила.

— Е, и проведе ли го?

— Да, и точно затова дойдох тази сутрин.

Изведнъж Джийни отново се обнадежди.

— Какво? И имаш резултатите?

— Изпратих ти ги по електронната поща.

— Но това е страхотно! — Джийни се развълнува. — Успя ли да им хвърлиш едно око? Имаше ли много близнаци?

— Доста. Двайсет-трийсет двойки.

— Страшна си! Значи системата работи!

— Да, но казах на шефа си, че не съм сканирала нищо. Уплаших се и го излъгах.

Джийни сви устни.

— Неловка ситуация. Какво ще стане, ако някога разбере?

— Джийни, трябва да унищожиш този списък.

— Какво?

— Ако разбере, с мене е свършено.

— Но аз не мога да го унищожа! Не и след като доказва, че съм права.

Лицето на Гита прие упорито изражение.

— Трябва.

— Но това е ужасно! — каза Джийни умолително. — Как да унищожа нещо, което може да ме спаси?

— Аз се намесих, като ти направих услуга — каза Гита, размахала пръст. — Сега трябва да ме измъкнеш от тази каша.

Според Джийни вината не бе изцяло нейна.

— Не съм те карала да лъжеш шефа си — сприхаво каза тя.

Това ядоса Гита.

— Но аз се изплаших!

— Един момент, нека не се палим. — Джийни наля кафе в две чаши и подаде едната на Гита. — Да предположим, че днес отидеш на работа и кажеш на шефа си, че е станало недоразумение. Дала си инструкции да не се провежда сканирането, но по-късно си разбрала, че то е станало и резултатите от него са изпратени по пощата.

Гита пое чашата си, но не отпи. Изглежда, всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Можеш ли да си представиш как е във ФБР? Та аз съм изправена срещу мъжете, които се мислят за най-големите супермени в Америка! Търсят си само извинение да кажат, че жените не ги бива за тази работа.

— Но няма да те уволнят.

— Ти просто ме поставяш пред свършен факт.

Това бе вярно, Гита не можеше да направи нищо, за да принуди Джийни да унищожи списъка. Все пак се обади примирително:

— Е, хайде, не е точно така.

Гита обаче не омекна.

— Точно така е. В такъв случай нямам повече какво да ти кажа. — Гита се запъти към вратата.

— Не си тръгвай така — умолително извика след нея Джийни. — Толкова време си останахме приятелки.

Но Гита излезе.

— По дяволите! — изруга Джийни.

Чу как долната врата се затръшна.

Загубих ли една от най-старите си приятелки? — запита се Джийни.

Гита я бе подвела. Джийни разбираше причините — младите жени, опитващи се да изградят кариера, изпитваха голям натиск и напрежение. Тъй или иначе, Джийни бе тази, която бе на топа на устата в момента, не Гита. Приятелството на Гита не бе преодоляло кризисния момент.

Чувствайки се отвратително, тя бързо си взе душ и започна да се облича. После изведнъж се спря и се замисли. Предстоеше й битка — нека тогава се облече, както подобава. Свали си черните джинси и червената тениска, изми и подсуши косата си на сешоара. Внимателно разкраси лицето си — фон, пудра, грим и червило. Облече черен костюм с гълъбовосива блуза, прозрачни чорапи и кожени обувки с високи токчета. Смени халкичката на носа с обикновено златно топче.

После се огледа в голямото огледало. Чувстваше се опасна и изглеждаше страхотно.

— В атака, Джийни, в атака! — прошепна тя на отражението си и излезе.