Кен Фолет
Третият близнак (30)

29.

Нощта във Филаделфия бе гореща. В жилищния блок, даван под наем, всички врати и прозорци бяха отворени — в нито една от стаите нямаше климатик. Звуците от улицата достигаха до апартамент 5A на най-горния стаж — клаксони, смях, откъслечна музика. На евтиното чамово бюро, изподраскано и прогорено от цигари, звънеше телефон.

Той вдигна слушалката.

Глас, подобен на кучешки лай, каза:

— Джим се обажда.

— Хей, чичо Джим, как си?

— Безпокоя се за теб.

— Защо така?

— Знам какво е станало в неделя вечерта.

Той се поколеба, без да знае какво да отговори.

— Те вече арестуваха друг човек за това.

— Но неговата приятелка мисли, че е невинен.

— Е, и?

— Утре идва във Филаделфия.

— За какво?

— Не знам със сигурност. Но мисля, че е опасна.

— По дяволите!

— Може бе не е зле да й направиш нещо.

— Какво например?

— Не знам, ти ще решиш.

— А как да я намеря?

— Знаеш ли къде се намира клиника „Авънтайн“? Наблизо ти е.

— Знам я, на Честнът Авеню, всеки ден минавам край нея.

— Тя ще бъде там в два часа следобед.

— А как да я позная?

— Висока, тъмнокоса, с халка в носа, на около трийсет години.

— Много жени са като нея.

— Вероятно ще пристигне със стар червен мерцедес.

— Това стеснява малко нещата.

— Не забравяй, че оня тип е пуснат под гаранция.

Той се намръщи.

— Е, и какво от това?

— Ами ако й се случи нещо неприятно, след като са я видели с теб…

— Сетих се. Те ще помислят, че това е бил той.

— Винаги си бил досетлив, момчето ми.

Той се разсмя.

— А ти винаги си бил майтапчия, чичо Джим.

— Още нещо.

— Слушам те.

— Тя е красива. Така че приятно прекарване.

— Довиждане, чичо Джим. И благодаря.