Кен Фолет
Третият близнак (29)

28.

Това беше отвратителен ден, но поне завърши добре, помисли си Берингтън, излизайки изпод душа.

Огледа се в огледалото. За петдесет и деветте си години той беше в чудесна форма — строен, изправен, с леко загоряла кожа и почти плосък корем. Срамните му косми бяха тъмни, но това бе, защото ги боядисваше, за да премахне досадния сив цвят. За него бе много важно да може да се съблече пред жена, без да става нужда да гаси лампите.

Бе започнал деня с мисълта, че е нахлузил юздата на Джийни Ферами, но тя се бе оказала по-печена, отколкото бе очаквал. Повече няма да я подценявам, каза си той.

На връщане от Вашингтон се бе отбил през дома на Престън Барк, за да го осведоми за последното развитие на събитията. Както винаги, Престън се обезпокои и притесни още повече, отколкото изискваше ситуацията. Повлиян от настроението на Престън, Берингтън се бе върнал у дома с помрачени мисли. Но още като влезе, телефонът бе започнал да звъни и Джим, използвайки импровизирани кодови думи, го бе информирал, че Дейвид Крийн може да прекрати сътрудничеството между Джийни и ФБР. Бе обещал да се обади там, където трябва, още тази вечер.

Берингтън се избърса с хавлията и облече синя памучна пижама, а върху нея — халат на сини и бели райета. Мариан, домашната помощничка, бе освободена за тази вечер, но в хладилника бе оставила пиле по провансалски, според бележката, която бе написала с внимателния си детски почерк. Той сложи купата във фурната и си наля малко малцово уиски. Отпи и точно в този момент телефонът иззвъня.

Беше бившата му жена, Виви.

— В Уолстрийт Джърнъл пише, че ще ставаш богат — каза тя.

Той си я представи — стройна блондинка на шейсет години, седнала на терасата в къщата си в Калифорния, загледана към потъващото в Тихия океан слънце.

— Предполагам, че искаш да се върнеш при мен.

— Мислих за това, Бери, и то много сериозно — не повече от десет секунди. После разбрах, че сто и осемдесет милиона просто не са достатъчни, за да ме върнат.

Това го накара да се разсмее.

— Сериозно говоря, Бери, радвам се за теб.

Той знаеше, че е искрена. Тя самата имаше много пари. След като го напусна, се захвана с недвижими имоти в Санта Барбара и се справяше добре.

— Благодаря.

— Какво ще правиш с парите? Ще ги оставиш на момчето ли?

Синът им учеше за счетоводител.

— Няма да му трябват. Счетоводството ще му донесе цяло състояние. Може би ще дам част от парите на Джим. Той ще се кандидатира за президент.

— А той с какво ще ти се отплати? Ще те направи посланик в Париж ли?

— Не, ще го помоля за поста министър на здравеопазването.

— Хей, Бери, ти май сериозно мислиш за това. Но сигурно не можеш да ми кажеш много неща по телефона.

— Вярно е.

— Трябва да свършвам, моят човек звъни на вратата. Доскоро, Марлборо.

Това беше стара семейна закачка за сбогуване и той отговори с останалата част от паролата:

— До след миг, Едвард Григ.

Берингтън затвори.

С изненада установи, че излизането на Виви с нейния човек му е като че ли неприятно — нямаше представа кой може да бъде. А той трябваше да си остане сам вкъщи с чаша уиски в ръка. Освен смъртта на баща му, разводът с Виви бе най-голямата мъка в живота на Берингтън. Не я обвиняваше, че го бе напуснала — той се бе оказал безнадеждно неверен съпруг. Но я бе обичал и тя все още му липсваше — тринайсет години след развода. Фактът, че именно той бе виновен за това, само увеличаваше мъката му още повече. Лекият тон, с който двамата бяха разговаряли по телефона, му припомни приятните мигове, прекарани с нея през добрите стари времена.

Включи телевизора и докато чакаше вечерята му да се притопли, се загледа в новините. Кухнята се изпълни с ароматите на подправките, които Мариан слагаше. Беше страхотна готвачка. Може би защото идваше от Мартиника — бивша френска колония.

Тъкмо бе извадил ястието от фурната и телефонът отново иззвъня. Този път бе Престън Барк. Гласът му звучеше развълнувано.

— Току-що ми се обади Дик Мински от Филаделфия — съобщи той с треперещ глас. — Джийни Ферами си е уредила среща да посети „Авънтайн“ утре.

Берингтън седна тежко на първия попаднал му стол.

— Това се казва изненада! — изпъшка той. — Е как така е успяла да стигне до клиниката?

— Не знам. Дик не е бил там, дежурният управител е разговарял с нея. Казала му, че някои от нейните обекти били лекувани в клиниката много отдавна и тя искала да види медицинските им картони. Обещала да изпрати разрешенията им по факса, щяла да бъде там в два часа следобед. Слава богу, че Дик случайно се обадил до клиниката за нещо съвсем друго и дежурният управител споменал за разговора.

Дик Мински бе един от първите, които „Дженетико“ нае още през седемдесетте. Тогава отговаряше само за пощата, а сега вече бе управител на клиниката. Никога не го допуснаха до вътрешния кръг — само Джим, Престън и Берингтън имаха право да бъдат в този клуб, — но знаеше, че миналото на компанията си има своите тайни. Дискретността у него се включваше автоматично.

— Ти какво му каза да прави?

— Да отмени срещата, разбира се. И ако пак дойде, да я отпрати. Да й каже, че не може да види картоните.

Берингтън поклати глава.

— Това не е достатъчно.

— Защо?

— То просто ще възбуди любопитството й още повече. Ще се опита да стигне до картоните по друг начин.

— Като как например?

Берингтън въздъхна. Престън просто нямаше въображение.

— Е, ако бях на нейно място, щях да се обадя в „Ландсман“, да повикам секретарката на Мадигън на телефона и да й кажа да предаде на шефа си да погледне в досиетата на клиника „Авънтайн“ отпреди двайсет и три години. И това да стане, преди да подпише документите по сделката с нас. Ако не друго, то поне ще го накара да започне да задава въпроси…

— Добре тогава, какво предлагаш? — попита Престън троснато.

— Мисля, че трябва да нарежем всички картони от седемдесетте — отвърна той.

Престън помълча малко.

— Бери, тези картони са уникални. Научно погледнато, те са безценни…

— Мислиш ли, че това не ми е ясно? — ядоса се на свой ред Берингтън.

— Сигурно има и друг начин.

Берингтън въздъхна, на него също му бе неприятно да прави това. С умиление си представяше онзи ден, далеч в бъдещето, как някой щеше да напише разказ за първите им експерименти и тяхната дързост, упоритост и научна гениалност щяха да станат известни на цял свят. За съжаление друг начин нямаше.

— Докато картоните съществуват, те са заплаха за нас. Трябва да се унищожат.

— А какво ще кажем на персонала?

— По дяволите, откъде да знам, Престън! Измисли нещо, за бога. Нова политика за документиране. Ти почни да ги нарязваш още от сутринта, а какво ще им кажеш изобщо не ме интересува.

— Май си прав. Добре, веднага ще позвъня на Дик. Ще се обадиш ли на Джим да го поставиш в течение?

— Разбира се.

— Довиждане.

Берингтън набра домашния телефон на Джим. Съпругата му, тъпичка и кротка жена, веднага го повика на телефона.

— Вече съм си легнал. Бери, какво, по дяволите, има пак?

Отношенията между тримата с всеки изминал час ставаха все по-напрегнати.

Берингтън разказа на Джим какво му бе казал Престън и за мерките, които бяха взети.

— Добро решение — съгласи се Джим. — Но не е достатъчно. Има и други начини, по които тази Ферами може да се добере до нас.

За миг Берингтън изпита раздразнение. За Джим никога нищо не е било достатъчно. Каквото и да се предложеше, той винаги настояваше за по-строги мерки, за по-крайни действия. Берингтън потисна надигналия се язвителен отговор, защото този път Джим имаше право. Джийни се бе оказала истинска хрътка, неотклонно следваща дирята. Едно малко объркване изобщо нямаше да я накара да се предаде.

— Съгласен съм — каза той на Джим. — Освен това, както чух сутринта, Стивън Логън е на свобода, така че тя не е съвсем сама. Трябва да я откажем веднъж завинаги.

— Да я подплашим!

— Джим, за бога…

— Знам, че получаваш тик от такива думи. Бери, но трябва да се направи.

— Забрави! Имам по-добра идея, Джим, и ако спреш за минутка, ще я чуеш.

— Добре, слушам те.

— Ще я уволня.

Джим помисли малко.

— Не знам дали това ще свърши работа.

— Разбира се. Слушай сега. Тя си мисли, че се е сблъскала с някаква биологическа аномалия. Това е такова нещо, което може да изгради кариерата на всеки млад учен. Изобщо няма представа какво има отдолу — просто си мисли, че университета го е страх от лоша реклама. Ако изгуби работата си, ще загуби и средствата, с които да продължи проучването, и няма да има мотив да се занимава повече с него. Освен това ще бъде твърде заета да си търси нова работа. Случайно знам, че има нужда от пари.

— Може и да си прав.

Берингтън усети как у него се промъква подозрение. Нещо много лесно се съгласи Джим.

— Не се каниш да вършиш нещо на своя глава, нали, Джим?

Джим избегна прекия отговор.

— Можеш ли да го направиш? Да я уволниш?

— Разбира се.

— Във вторник нали ми разправяше, че това е университет, а не шибана казарма?

— Вярно е, не можеш да крещиш на хората и те да изпълняват заповедите ти на бегом. Но прекарах последните четиридесет години, движейки се из академичния свят, и знам как работи машината. Когато това наистина стане необходимо, мога да се отърва от един асистент — преподавател, без дори да си мръдна пръста.

— Добре.

Берингтън се намръщи.

— Заедно сме в това, нали, Джим?

— Точно така.

— Добре. Приятни сънища.

— Лека нощ.

Берингтън затвори. Пилето по провансалски бе изстинало. Той го изсипа в боклука и си легна.

Дълго остана с отворени очи, мислейки за Джийни Ферами. В два часа взе приспивателно и след това най-сетне заспа.