Кен Фолет
Третият близнак (26)

25.

Берингтън имаше карта, която отваряше всички врати в Лудницата.

Никой не знаеше за нея. Дори редовните професори живееха в блажено неведение, мислейки, че никой не може да проникне в тяхната светая светих. Знаеха, че само чистачката и охраната имаха ключ за всички стаи. Но на учените и преподавателите изобщо не им минаваше през ума, че някой може да се снабди без особени усилия с ключ за всички врати.

Въпреки това Берингтън не беше го използвал никога досега. Да се промъква крадливо беше недостойно, не беше в неговия стил. Пит Уотлингсън вероятно криеше снимки на голи момчета из чекмеджетата си, Тед Рансъм сигурно имаше скрити запаси с марихуана някъде, а Софи Чапъл по всяка вероятност е сбутала някъде вибратора си, предназначен за тия дълги и скучни следобеди. Но Берингтън не се интересуваше от тези неща.

Това бе извънреден случай.

Университетът бе заповядал на Джийни да прекрати работата с компютърната си програма и бе заявил на света, че това е сторено, но как можеше той да е сигурен? Не можеше да види електронните импулси, сновящи между компютърните терминали… През целия ден мисълта, че тя отново може да се рови из медицинските данни, не му даваше мира. И не се знаеше какво може да намери.

Затова се бе върнал в кабинета си и сега седеше зад бюрото, гледайки как навън топлият здрач се сгъстява около сградите. Почукваше с пластмасовата карта по мишката на компютъра и се готвеше за нещо, което бе съвсем против принципите му.

Той ценеше достойнството си, бе го култивирал много отдавна. Като най-малкото момче в класа, без баща, който да му каже как да се оправя с побойниците, и с майка, твърде заета да свързва двата края, за да има време за него, той бавно бе си създал ореол на високомерна отчужденост, под който се криеше. В Харвард изучи подробно един от съквартирантите си, момче от стара и богата фамилия, отбелязвайки си педантично всички подробности — какъв е коженият му колан, носните му кърпички, скъпият плат на костюмите му, кашмирените шалове. Гледаше с какъв жест разгъва салфетката си, как придържа стола на дамите. Наслаждаваше се на смесицата от непринуденост и уважение, с която се отнасяше към професорите, и на повърхностния чар, с едва скрита хладина, с които се отнасяше към стоящите по-долу от него. Когато започна работа по магистърската си степен, за Берингтън вече говореха като за изпечен аристократ.

Освен това мантията на достойнството трудно се сваляше. Някои професори можеха да свалят сакото си и да се включат в играта на първокурсниците, но не и Берингтън. Студентите никога не му разказваха вицове, нито пък го канеха на купоните си, но пък и не го прекъсваха и не шумяха по време на лекциите му.

В известен смисъл целият му живот преди създаването на „Дженетико“ бе една измама, но той я бе играл храбро и надуто. Обаче в това да се промъкнеш някому в стаята и да я претърсиш — нямаше никакъв стил.

Той погледна часовника си. Лабораторията сигурно вече е затворена. Повечето от колегите му са си отишли, отправили се към крайградските си къщи или към бара на Факултетския клуб. И сега да опита, и по-късно — все едно. Нямаше време в денонощието, когато можеше да се гарантира със стопроцентова сигурност, че сградата е празна — учените работеха, когато имаха настроение за това.

Излезе от кабинета си, слезе по стълбите и спря пред вратата на Джийни. Наоколо нямаше никой. Прекара картата през четящото устройство и вратата се отвори. Берингтън влезе, запали лампата и затвори след себе си.

Това беше най-малкият кабинет в сградата. Всъщност това по-рано бе нещо като килер, но Софи Чапъл змийски бе настояла да го превърнат в кабинет за Джийни под смешния предлог, че за пакетите въпросници, с които работеше факултетът, трябвало по-голяма стая. Но Джийни бе дала живот на тясната стая с два дървени стола, боядисани в яркочервено, възлеста палма в саксия и репродукция от Пикасо — бой с бикове с ярки мазки жълто и оранжево.

Той вдигна поставената в рамка снимка от бюрото. Беше черно-бяла фотография, изобразяваща хубав мъж с бакенбарди и широка вратовръзка и млада жена с решително изражение. Родителите на Джийни през седемдесетте, каза си той. Освен тази снимка, на бюрото й нямаше нищо друго. Прибрано момиче.

Берингтън седна и включи компютъра й. Докато машинката се зареждаше за работа, той прегледа чекмеджетата й. В най-горното имаше химикалки и бележници. В другото откри тампони и неотворен пакет чорапогащници. Той мразеше чорапогащниците. Приятно му бе да си спомня за жартиерите и чорапите с ръбове от юношеските си години. Освен това чорапогащниците бяха нездравословни — както найлоновите шорти. Ако президентът Пруст го направеше министър на здравеопазването, той щеше да постави надпис: „Внимание! Вредно за здравето!“ на всички чорапогащници. В следващото чекмедже откри малко огледалце и четка за коса с един-два черни косъма, а в последното — речник джобен формат и книга, озаглавена Хиляда акра. Дотук никакви тайни.

На екрана се появи главното меню. Той хвана мишката и цъкна на календар. Графикът й бе лесно предсказуем — лекции и часове, лабораторно време, тенис, срещи за по едно питие и посещения на кино. В събота щеше да гледа мача в „Ореол Парк“, Тед Рансъм и жена му я очакваха на късна закуска в неделя, колата й трябваше да отиде на преглед в понеделник. Нямаше директория, озаглавена Медицински файлове на „Акме Иншуърънс“. Списъкът с нещата, които трябваше да направи, бе също така пестелив — купи витамини, обади се на Гита, подарък на Лайза за рождения й ден, проверка на модема.

Той излезе от дневника и запрехвърля файловете й. Имаше огромна маса статистически данни и разработки по тях. Файловете на текстовия й редактор бяха по-малки — малко кореспонденция, проект за въпросник, чернова за някаква статия. С помощта на функцията за търсене по дума той издири всичките й файлове за думата „база данни“. На няколко пъти този термин се появи в статията и после още веднъж-дваж в копия на изпратени писма, но в нито едно от тези места не се разбираше къде се кани да използва програмата си Джийни следващия път.

— Хайде — каза той полугласно, — някъде трябва да се покаже нещо, за бога!

В шкафа за папки също нямаше кой знае какво — та тя бе тук само от няколко седмици. След година-две ще го натъпка с използвани въпросници и първоначални данни за научни изследвания.

В друг шкаф Берингтън откри само поставена в рамка снимка на Джийни с някакъв висок брадат мъж — и двамата се бяха подпрели на велосипеди на фона на някакво езеро. Каза си, че е намерил любовна история, която е свършила.

Безпокойството му нарасна. Това бе кабинет на организирана личност, от ония, които си планират нещата предварително. Тя си подреждаше входящите писма и си пазеше копия от цялата изходна поща. Тук някъде задължително трябваше да има нещо, което да му подскаже какво ще прави тя по-нататък. Няма причина да го пази в тайна — до този ден не бе дала повод да се мисли, че върши нещо, от което да се срамува. Сигурно планираше ново сканиране на някоя медицинска информационна банка. Единственото възможно обяснение за отсъствието на такива улики бе, че урежда въпроса по телефона или лично — може би с някой, който й е близък приятел. И ако това беше така, той нямаше да може да намери нищо.

От коридора долетя шум от стъпки и Берингтън замръзна. Чу се щракане, след като картата премина през четящото устройство. Той безпомощно се взираше във вратата. Не можеше нищо да направи — хванаха го на местопрестъплението, седнал на бюрото й и включил компютъра й.

Вратата се отвори. Той очакваше да види Джийни, но вместо нея в стаята влезе, човек от охраната.

— О, здравейте, професоре! — позна го мъжът. — Видях отвън, че свети и дойдох да проверя. Доктор Ферами държи вратата си отворена, докато е тук.

Берингтън се помъчи да не се изчерви.

— Всичко е наред — каза той. Не се извинявай, не обяснявай. — Ще затворя, като си тръгна.

— Чудесно.

Пазачът стоеше мълчаливо и чакаше обяснение. Берингтън стисна челюсти.

— Е, лека нощ, професоре — рече мъжът, след като постоя още малко.

— Лека нощ.

Пазачът си тръгна.

Берингтън се отпусна. Няма проблем.

Наведе се и провери дали модемът й е включен, после цъкна на Америка Онлайн и влезе в пощенската й кутия. Терминалът й бе програмиран да дава паролата автоматично. Имаше три писма и той ги изтегли. Първото бе за увеличение на цените за ползване на Интернет. Второто идваше от университета в Минесота и в него пишеше:

В петък ще бъда в Балтимор. Бих искал да се видим и да пийнем по чашка заради общите спомени.

Целувки,

Уил

Берингтън се запита дали Уил не беше оня брадат тип от снимката. Изтри писмото и отвори третото.

То го накара да се изправи на нокти.

Имам удоволствието да ти съобщя, че тази вечер ще пусна програмата ти да сканира файловете ни с пръстовите отпечатъци.

Обади ми се.

Гита

Писмото идваше от ФБР.

— Кучка гадна! — изсъска Берингтън. — Това ще ни убие!