Кен Фолет
Третият близнак (25)

24.

Стив Логън затвори телефона.

Беше се изкъпал, избръснал, бе облякъл чисти дрехи и бе нагълтал сготвената от майка му лазаня. Бе разказал на родителите си своите патила секунда по секунда. Двамата искаха да потърсят професионален съвет, въпреки че Стивън им бе казал, че обвиненията срещу него ще отпаднат след ДНК теста. Родителите му обаче настояваха упорито и той обеща, че още утре сутринта ще говори с адвокат. Бе проспал целия път от Балтимор до Вашингтон на задната седалка в бащиния си „Линкълн марк VIII“. Независимо че не бе успял да си навакса нощ и половина безсъние, чувстваше се чудесно.

Искаше да се види с Джийни.

Чувстваше се така още преди да й позвъни. Сега, след като знаеше колко проблеми са й се струпали, желанието му да я види нарасна. Искаше му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще се оправи.

Освен това чувстваше, че между нейните проблеми и неговите има някаква връзка. На Стив му се струваше, че всичко тръгна наопаки и за двамата от момента, в който тя го представи на шефа си и Берингтън превъртя.

Искаше му се и да научи нещо повече за произхода си. За това не беше говорил на родителите си, бе толкова невероятно и смущаващо. Трябваше обаче да обсъди с Джийни този проблем.

Той вдигна слушалката да й се обади отново, но промени намерението си. Тя щеше да му каже, че в момента иска да остане сама. Когато е потиснат, човек се чувства именно така, дори и да изпитва нужда да поплаче на нечие рамо. Може би трябваше просто да се появи на вратата й: Хей, нека се опитаме да се ободрим един друг, а?

Той влезе в кухнята. Майка му търкаше тавата от лазанята с телена четка, а баща му бе отишъл до службата си за около час. Стив започна да пълни миялната машина със съдове.

— Мамо — започна той, — това може да ти прозвучи малко странно, но…

— Искаш да се видиш с някое момиче ли?

Той се усмихна.

— Как позна?

— Аз съм ти майка и затова съм телепат. Как се казва?

— Джийни Ферами. Доктор Ферами.

— Еврейска баба ли ще ставам? И трябва ли да съм впечатлена от факта, че е лекарка?

— Тя е учен, а не лекар.

— Щом вече има докторат, значи е по-възрастна от теб.

— На двайсет и девет е.

— Хм, как изглежда?

— Ами… страхотно, по свой си начин, нали разбираш — висока, много добре поддържана, царица на тениса. Има разкошни тъмни коси, тъмни очи, а на носа си — много фина сребърна халкичка. И е някак си… целенасочена — казва направо какво иска, без да го усуква, но също и много се смее… На няколко пъти я разсмях, но най-важното у нея е, че е… — Той затърси точната дума. — Тя просто има присъствие — когато е около теб, не можеш да гледаш никъде другаде. — Думите му бавно заглъхнаха.

Известно време майка му просто го преценяваше втренчено, после каза:

— О, момчето ми, ти май си я загазил доста.

— Е, може бе не е точно така… — Той млъкна. Но бързо си призна: — Да, права си. Луд съм по нея.

— А тя?

— Още не.

Майка му се усмихна топло.

— Върви тогава. Надявам се, че те заслужава.

Той я целуна.

— Какво те е превърнало в толкова добър човек?

— Опитът — отвърна майката.

Колата на Стив бе паркирана отвън — бяха минали през университетския комплекс и майка му я бе докарала до Вашингтон. Сега той я подкара обратно към Балтимор.

Когато й се бе обадил, Джийни му бе разказала как баща й я е окрал и е била предадена от президента на университета. Трябваше й някой, който да я приласкае, а Стив бе квалифициран специалист в тая работа.

Докато караше, си я представи, седнала до него на дивана, да му казва със засмяно лице: Радвам се, че дойде. Чувствам се много по-добре. Защо не вземем да махнем тия дрехи и да се търкулнем в леглото?

Той спря на един супер и купи пица с морски деликатеси, бутилка шардоне за десет долара, кутия сладолед „Бен — Джери“ и десет жълти карамфила. Погледът му се спря на първата страница на Уол Стрийт Джърнъл и в очите му се наби заглавие, в което ставаше дума за „Дженетико“, Инк. Това бе фирмата, финансираща проекта на Джийни за близнаците, спомни си той. Изглежда, май щяха да бъдат купени от „Ландсман“ — немски конгломерат. Той взе вестника.

Приятните му видения бяха помрачени от мисълта, че след като е говорила с него, тя може да е излязла. А може и да си е вкъщи, но да се прави, че я няма. Или пък да има гости.

С удоволствие видя паркирания отпред червен мерцедес. Обаче му мина през ума, че може да е излязла пеша, с такси или с колата на някой приятел.

Той натисна звънеца и впери поглед в домофона, сякаш да го накара да проговори. Оттам се чу пукот и сърцето му подскочи.

— Кой е? — запита раздразнен глас.

— Стив Логън. Дойдох малко да те поразведря.

Последва дълга пауза.

— Стив, не ми се занимава с гости.

— Нека поне ти поднеса тези цветя.

Тя не отговори. Изплашена е, помисли си той и изпита горчиво разочарование. Беше му казала, че вярва в невинността му, но това бе, когато той се намираше на безопасно място зад решетките. Сега обаче, когато звънеше на вратата й и тя си беше вкъщи сама, не беше толкова лесно.

— Не си променила становището си за мен, нали? — попита я Стив. — Все още вярваш, че съм невинен, нали? Ако не, просто ще си отида.

Ключалката избръмча и вратата се отвори.

Тя е жена, която не може да устои на предизвикателство, каза си той.

Влезе в мъничко фоайе с две врати. Едната бе отворена и водеше към стълбище. Горе стоеше Джийни, облечена в яркозелена тениска.

— Май е по-добре да се качиш — каза тя.

Посрещането не бе кой знае колко ентусиазирано, но той се усмихна и пое по стълбите, понесъл подаръците в хартиения плик. Тя го въведе в малък хол с кухненски блок в единия край. Обича черно-бялото, забеляза той, примесено тук-там с ярки цветове. Диванът й бе черен с оранжеви възглавнички, а на бялата стена висеше електриковосин часовник. Яркожълти абажури и бял кухненски плот с наредени по него червени чаши за кафе го убедиха в изискания й вкус.

Той сложи пакета на кухненския плот.

— Виж какво — започна, — трябва да хапнеш нещо, за да се почувстваш по-добре. — Извади пицата. — И от една чаша вино, за да се поотпуснеш. След това, когато се усетиш готова за нещо по-специално, хапваш от този сладолед, без обаче да си даваш труд да го слагаш в чиния, а направо от кутията. И след като ометеш всичката храна и пиене, остават ти цветята. Разбираш ли какъв е номерът?

Тя го гледаше като паднал от Марс.

— И още нещо — продължи той. — Помислих си, че имаш нужда някой да дойде и да ти каже, че си чудесен, превъзходен човек.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Мамка ти! — каза тя. — Никога не плача!

Той сложи ръце на раменете й. За първи път я докосваше. Плахо я придърпа към себе си. Тя не се отдръпна. Едва вярващ на щастието си, Стив я прегърна. Бе висока почти колкото него. Джийни положи глава на рамото му и тялото й се разтърси от плач. Той я погали по косата. Беше мека и падаше надолу на тежки вълни. Членът му моментално се втвърди и той се поотдръпна малко, надявайки се тя да не забележи.

— Всичко ще се нареди — каза Стив. — Ще се оправиш.

Джийни остана отпусната в ръцете му няколко дълги, прекрасни минути. Усети топлината на тялото й и вдъхна аромата й. Зачуди се дали да не я целуне. Поколеба се, страхувайки се, че ако избърза, може да я накара да го отблъсне. После моментът мина и тя се отдръпна.

Избърса носа си с края на тениската, давайки му възможност да зърне част от изкусително загорелия й плосък корем.

— Благодаря — каза му тя. — Имах нужда да поплача на нечие рамо.

Той почувства леко разочарование от равния й глас. За него това бе миг, изпълнен с чувства, а за нея, както изглеждаше, нищо повече от едно най-обикновено отпускане на напрежението.

— Моля, това бе просто част от услугите, с които се занимава нашата фирма — каза той весело, но веднага му се прииска да не го беше споменавал.

Тя отвори едно шкафче и извади чинии.

— Вече се чувствам по-добре. — Хайде да хапнем.

Стив се настани на една табуретка пред кухненския плот. Джийни наряза пицата и отвори бутилката. Той с удоволствие я гледаше как се движи из кухнята, затваря чекмедже с бедрото си, присвива очи към вдигнатата срещу светлината чаша да види дали е чиста, измъква ловко тапата със силните си и сръчни пръсти. Спомни си първото момиче, в което се влюби. Името й беше Бони и бе на седем години — колкото него. Той се взираше в сламенорусите й къдрици, в зелените й очи и си мислеше, че е цяло чудо такава съвършена красота да се разхожда из двора на детската градина. Доста време из ума му се въртеше мисълта, че тя наистина може да е ангел.

Не мислеше, че Джийни е ангел, но от нея се излъчваше някаква физическа грация, която като че ли го караше да се чувства по същия начин.

— Жилаво момче си — забеляза тя. — Последния път, като те видях, изглеждаше ужасно. Беше само преди двайсет и четири часа, а вече си напълно възстановен.

— Леко се отървах. Там, където детектив Аластън ми тресна главата в стената, още ме боли, а ребрата, дето ме ритна Порки Бутчър в пет часа тази сутрин, още са сини. Но ще се оправя, щом няма да се връщам вече в затвора.

Той изхвърли тази мисъл от главата си — ДНК тестът окончателно щеше да го елиминира като заподозрян.

Огледа библиотеката й. Имаше доста публицистика — биографиите на Дарвин, Айнщайн, Франсис Бейкън, няколко романа, написани от жени, за които никога не бе чувал — Ерика Джонг, Джойс Керъл Оутс, пет-шест романа на Есит Уартън, някои съвременни класици.

— Хей, та ти имаш любимата ми книга за всички времена! — възкликна той зарадвано.

— Чакай да позная. Да убиеш присмехулник?

Той я погледна изненадано:

— Как позна?

— Главният герой е адвокат, който се опълчва срещу социалните предразсъдъци, за да защити един невинен човек. Това не е ли и твоя мечта? Освен това не ми изглеждаш на такъв, който чете Женската стая.

Той поклати глава съкрушен.

— Знаеш толкова много за мен, чувствам се неспокоен.

— Добре, а коя, мислиш, е моята любима книга?

— Това да не е някакъв тест пак?

— И още как.

— Ами… Мидълмарч?

— Защо?

— Защото в нея героинята е силна, независима и волева.

— Да, но тя не прави нищо! Както и да е, книгата, която имам предвид, не е роман. Опитай отново.

Той поклати глава замислено.

— Не е роман значи. — После вдъхновението внезапно го осени: — Знам коя е. Разказва се за блестящо научно откритие, което обяснявало нещо много важно за живота на човека. Обзалагам се, че е Двойната спирала.

— Браво на теб!

Двамата започнаха да се хранят. Пицата все още бе топла. Джийни замислено мълча известно време.

— Днес наистина обърках всичко — въздъхна тя. — Чак сега го виждам. Не трябваше да вдигам пара, а просто да кажа: Добре, нека обсъдим всичко спокойно, нека не правим прибързани решения. Вместо това обаче се изперчих на университетското ръководство и съвсем оплесках нещата, като казах всичко на пресата.

— Правиш впечатление на безкомпромисен човек — забеляза той.

— Едно е да си безкомпромисен, а съвсем друго — глупав — отвърна Джийни.

Той й показа вестника.

— Това може би обяснява защо сега университетът ви е толкова чувствителен на тема лоша реклама. Спонсора ви скоро ще го купят.

Тя прочете първия абзац и подсвирна от изненада.

— Сто и осемдесет милиона долара… — След като прочете цялата статия, поклати глава. — Теорията ти е интересна, но не мога да я приема.

— Защо?

— Защото ме нападаше Морис Обел, а не Берингтън. Въпреки че, както казват, Берингтън си падал малко фурнаджийска лопата. Тъй или иначе, не съм чак толкова важна. Представлявам само една миниатюрна част от научните изследвания, които „Дженетико“ спонсорира. Дори ако работата ми наистина нарушаваше анонимността на хората, скандалът нямаше да заплаши такава огромна продажба за стотици милиони долари.

Стив избърса пръстите си в салфетката и взе в ръцете си снимка на жена с бебе в ръце. Жената приличаше малко на Джийни, но бе с права коса.

— Сестра ти ли е това? — опита се той да познае.

— Да, Пати. Тя има вече три деца и всички са момчета.

— Нямам ни брат, ни сестра — каза Стив. После си спомни: — Ако не броим Денис Пинкър. — Лицето на Джийни се промени и той добави: — Ти гледаш на мен като на обект.

— Съжалявам. Искаш ли да опиташ сладоледа?

— И още как.

Тя сложи кутията на масата и извади две лъжички. Това го зарадва. Щом ядеш от един съд с нея, каза си той, значи си на крачка от целувката. Тя си хапна с явна наслада. Стив се запита дали прави любов със същия ентусиазъм.

Той преглътна и каза:

— Толкова се радвам, че ми вярваш. Защото ченгетата изобщо не ми вярват.

— Ако ти си похитителят, цялата ми теория отива на кино.

— Дори и така да е, не всяка жена би ме поканила тази вечер, особено пък такава, която знае, че с Денис Пинкър имаме едни и същи гени.

— Поколебах се — призна си тя. — Но се оказа, че не съм сбъркала.

— Как разбра?

Тя посочи остатъците от вечерята.

— Ако Денис Пинкър хареса някоя жена, той вади нож и я кара да си свали бикините. А ти донесе пица.

Стив се засмя.

— Може да ти звучи налудничаво — каза Джийни, — но разликата е от земята до небето.

— Има едно нещо за мен, което трябва да знаеш — започна колебливо Стив.

Тя остави лъжичката.

— И какво е то?

— Веднъж малко остана да убия един човек.

И Стив й разказа за сбиването си с Тип Хендрикс.

— Ето затова се вълнувам за произхода си — каза той. — Не можеш да си представиш какво изпитах, когато ми каза, че мама и татко може да не са ми родители. Ами ако истинският ми баща е убиец?

Джийни поклати глава.

— Това си е най-обикновено училищно сбиване, което се е изплъзнало от контрол. То не означава, че си психопат. А нещо да кажеш за другото момче? Тип?

— Няколко години по-късно някой друг го уби. По това време вече бе започнал да се занимава с дрога. Скарал се с доставчика си и оня го прострелял в главата.

— Именно той е психопатът, доколкото схванах — каза Джийни. — Точно такива работи стават с тях. Те просто непрекъснато си търсят белята. Голям и як хлапак като теб е напълно възможно да влезе в противоречие със закона веднъж, но го преодолява и после продължава да живее нормален живот. А Денис ще влиза и излиза от затвора, докато някой не го убие.

— На колко години си, Джийни?

— Не ти хареса, че те нарекох голям и як хлапак ли?

— На двайсет и две години съм.

— А аз съм на двайсет и девет. Разликата е голяма.

— На хлапак ли ти приличам?

— Не знам, но един трийсетгодишен мъж не би дошъл чак от Вашингтон само за да ми донесе пица. Това става импулсивно.

— Съжаляваш ли, че го направих?

— Не. — Тя докосна ръката му. — Наистина се радвам.

Той все още не знаеше как да класифицира отношенията им. Но тя все пак бе плакала на рамото му. За такова нещо хлапаците не стават, помисли си.

— Кога ще знаеш за гените ми?

Тя погледна часовника си.

— Отделянето сигурно вече е готово. Утре сутринта Лайза ще направи филма.

— И това означава, че тестът е приключил?

— Почти.

— А не можем ли да видим резултатите сега? Нямам търпение да разбера дали имам същите гени като на Денис Пинкър.

— Мисля, че можем — отвърна Джийни. — И аз съм доста любопитна.

— Тогава какво чакаме?