Кен Фолет
Третият близнак (24)

23.

Джийни се върна в кабинета си жлъчно настроена. Тоя Морис Обел бе страхливец. Някаква си оперена вестникарка направила една-две неточни инсинуации и той бе готов да вдигне ръце. А Берингтън се оказа твърде слаб, за да защити Джийни както трябва.

Програмата й за търсене на близнаци бе най-голямото й достижение. Бе започнала да работи по нея още когато разбра, че проучванията й в областта на криминологията няма да стигнат доникъде, ако не открие нови начини за намиране на обекти за изучаване. Три години се бе занимавала с нея. Това бе единственото й и най-голямо достижение, без да се броят победите й в тениса. Ако имаше някакъв особен интелектуален талант, то това бе именно този — да разрешава такива логически загадки. Въпреки че изучаваше психология на непредсказуемото поведение у нерационално мислещи хора, тя трябваше да обработи огромно количество данни за стотици хиляди индивиди — това бе чиста статистика и математика. Ако програмата й за търсене не бе добра, мислеше си, самата тя се превръщаше в безполезен човек. Тогава спокойно можеше да захвърли всичко и да стане стюардеса като Пени Уотърмедоу.

Бе изненадана да види, че пред вратата на кабинета я чака Анет Бигълоу. Анет бе студентка последна година и Джийни бе рецензент на дипломната й работа. Това влизаше в задълженията й на преподавател. Сега Джийни си спомни, че миналата седмица момичето й бе дало темата и двете бяха се уговорили да се видят тази сутрин. Реши да отмени срещата — имаше по-важна работа. После видя нетърпеливото изражение по лицето на младата жена и си спомни колко важни бяха тези срещи, когато си студент. Затова се усмихна насила:

— Извинявай, че те накарах да чакаш. Дай да започваме веднага.

За щастие тя бе прочела темата и си бе водила бележки. Анет искаше да прерови събраните данни за близнаците и да види дали няма да намери някакво взаимодействие в областта на политическото мнение и моралните възгледи. Това бе интересна тема и планът й бе научно обоснован. Джийни предложи няколко дребни подобрения и й даде зелена улица.

Докато Анет си тръгваше, Тед Рансъм подаде глава зад вратата.

— Приличаш на някой, който се кани да откъсне нечии топки — забеляза той.

— Не твоите обаче — усмихна се Джийни. — Влез да пием по едно кафе.

„Хансъм“^[1] Рансъм бе любимецът и от факултета. Доцент по психология на възприемането, той бе щастливо женен с две малки деца. Джийни знаеше, че я намира за привлекателна, но всичко спираше дотам. Между двамата имаше приятно и леко сексуално напрежение, което никога не бе заплашило да се превърне в проблем.

Тя включи кафеварката до бюрото си и му разказа за Ню Йорк Таймс и Морис Обел.

— Но има един голям въпрос — добави Джийни накрая. — Кой е подхвърлил информацията на Таймс?

— Сигурно Софи — предположи той.

Софи Чапъл и Джийни бяха единствените жени във факултета по психология. Въпреки че наближаваше петдесетте и бе професор, тя като че виждаше в лицето на Джийни възможна съперничка и от самото начало се бе държала с нея така, сякаш й завиждаше — оплакваше се от всичко, като се започне от късите поли на Джийни и се стигне до начина, по който паркира колата си.

— Дали би направила това?

— Като нищо.

— Струва ми се, че си прав. — Джийни винаги се бе чудила на дребнавостта у водещите учени. Даже веднъж в кафенето видя как известен математик удари най-големия ум по физика в Америка само за това, че го прередил на опашката. — Може би няма да е зле да я питам.

Той вдигна вежди.

— Тя ще те излъже.

— Но ще изглежда гузна.

— Ще се скарате.

— А не се ли караме и без това?

Телефонът иззвъня. Джийни вдигна слушалката и махна на Тед да налее кафето.

— Ало?

— Обажда се Наоми Фрийландър.

Джийни се поколеба.

— Не съм сигурна дали трябва да разговарям с вас.

— Вярвам, че сте прекратили с използването на медицинската информация за проучванията ви.

— Не.

— Какво означава това „не“?

— Означава, че не съм прекратила. Вашето обаждане предизвика някои обсъждания, но не се взе никакво решение.

— Пред мен на бюрото ми има факс от кабинета на президента ви. В него университетът се извинява на хората, чиято анонимност е била нарушена, и ги уверява, че програмата е спряна.

— Това ли е изявлението им? — смая се Джийни.

— А вие не знаехте ли?

— Видях някаква чернова, но не се съгласих с написаното.

— Изглежда, отменили са програмата ви, без да ви кажат.

— Не могат да постъпят така.

— Какво искате да кажете?

— Аз имам договор с този университет. Просто нямат право да вършат каквото си искат, по дяволите!

— Да не би да искате да ми кажете, че отказвате да се подчините на университетските власти?

— Неподчинението тук няма нищо общо. Те просто нямат право да ми заповядват. — Джийни улови движението на Тед, който се бе изправил и махаше отрицателно с ръка. Прав е, каза си Джийни, не биваше да се говори така с пресата. Тя промени тактиката: — Вижте — подзе с разумен глас, — нали сама казахте, че вероятността да се наруши нечия анонимност е потенциална?

— Да…

— И изобщо не сте могли да намерите никой, който да е готов да се оплаче от програмата ми. Нямате никакви причини да искате този научен проект да се отмени.

— Аз не съдя. Аз отразявам.

— Знаете ли каква е целта на моите проучвания? Опитвам се да разбера какво прави хората престъпници. Аз съм първият човек, измислил наистина обещаващ начин за проучване на този проблем. Ако всичко върви добре, резултатите от откритието ми могат да превърнат Америка в по-безопасно място за живот на вашите внуци.

— Аз нямам внуци.

— Това ли е извинението ви?

— Не се нуждая от извинения.

— Може би не, но няма ли да е по-добре да се опитате да намерите някой, който да се оплаче от нарушаване на анонимността? Така статията ви няма ли да стане още по-убедителна?

— Оставете на мен да реша това.

Джийни въздъхна. Бе направила всичко възможно. Стискайки зъби, тя се опита да завърши разговора в приятелска атмосфера:

— Е, желая ви късмет.

— Благодаря ви за съдействието, доктор Ферами.

— Довиждане… — Джийни затвори и добави: — Кучко такава!

Тед й подаде чаша кафе.

— Доколкото разбрах, май са съобщили, че отменят програмата ти.

— Не мога да разбера какво става. Берингтън обеща, че ще обмислим какво да правим.

— Не познаваш Бери така добре, както аз. — Тед сниши глас. — Той е змия, от мен да го знаеш. Нямам му грам вяра.

— Може би е някаква грешка — каза Джийни, хващайки се като удавник за сламка. — Може би секретарката на доктор Обел е изпратила изявлението по недоразумение.

— Възможно е — каза Тед. — Но залагам всичко на теорията ми за змията.

— Дали пък да не звънна на Таймс и да кажа, че не са говорили с мен, а с някой, който се с представил за мен?

Той се засмя.

— Мисля, че е по-добре да отидеш в кабинета на Бери и да го питаш дали е имал намерение да изпрати изявлението, преди да е говорил с теб.

— Добра идея. — Тя глътна кафето и се изправи.

Тед тръгна към вратата.

— Късмет, стискам ти палци.

— Благодаря. — Джийни си помисли дали да не го целуне по бузата, но се отказа.

Тръгна по коридора, качи са на горния етаж и спря пред кабинета на Берингтън. Беше заключен. Отиде при секретарката.

— Здрасти, Джули, къде е Бери?

— Тръгна си, но ме помоли да му уредя среща с теб за утре сутринта.

По дяволите! Копелето се криеше от нея. Теорията на Тед беше вярна.

— За колко часа?

— Девет и половина.

— Ще бъда тук.

Тя слезе обратно на своя етаж и нахълта в лабораторията. Лайза бе на работното си място и проверяваше концентрацията на ДНК в пробите на Стивън и Денис. От всяка проба бе взела по два микролитра и ги бе смесила с по два милилитра флуоресциращ оцветител. При контакт с ДНК-то оцветителят започваше да свети и колкото по-силно светеше, толкова по-голяма концентрация на ДНК имаше.

— Как си? — попита я Джийни.

— Добре съм.

Джийни се взря изпитателно в лицето на приятелката си. Тя се намираше още във фазата на отричане, това бе очевидно. Лицето й бе безизразно, съсредоточено в работата си, но под тази маска личеше вътрешното напрежение.

— Обади ли се на майка си? — Родителите на Лайза живееха в Питсбърг.

— Не искам да я безпокоя.

— Затова ти е майка, обади й се.

— Може би довечера.

Докато Лайза работеше, Джийни й разказа историята с Ню Йорк Таймс.

Лайза бе шокирана от разказа на Джийни, но не показа такова съчувствие, каквото Джийни очакваше. Може би защото само преди три дни бе прекарала толкова тежка травма, че в сравнение с нея проблемите на Джийни бяха дреболия.

— Ако се наложи да се откажеш от проекта — попита я Лайза, — какво ще започнеш да изучаваш?

— Нямам представа — отвърна Джийни. — Не мога и да си представя да се откажа.

Лайза не разбира стремежа към познанието, кой го движи всеки учен, даде си сметка Джийни. За приятелката й, обикновена лаборантка, всеки научен проект бе работа и нищо повече.

Джийни се върна в кабинета си и позвъни в „Бела Виста“. Всички тези проблеми я бяха накарали да забрави, че трябва да се обажда на майка си.

— Може ли да говоря с госпожа Ферами, моля? — попита тя.

— Всички обядват — отговориха й кратко.

— Добре. — Джийни се поколеба. — Бихте ли й предали, че дъщеря й Джийни се е обаждала и че по-късно пак ще опитам да се обадя.

— Аха.

Джийни имаше чувството, че жената оттатък не записва.

— Д-ж-и-й-н-и — каза тя. — Дъщеря й.

— Аха, добре.

— Благодаря ви.

Джийни затвори. Трябваше да изкара майка си оттам. Все още не бе направила нищо по въпроса с предаване на уроци през уикендите.

Погледна часовника — бе малко след дванайсет. Хвана мишката и впери поглед в екрана на компютъра, но нямаше смисъл да работи, след като проектът й можеше да бъде отменен. Чувствайки се гневна и безпомощна, тя реши да приключи.

Изключи компютъра и излезе от сградата. Поне червеният мерцедес й бе останал. Качи се в него и погали волана, изпитвайки приятното чувство, че докосва стар приятел.

Опита се да се поободри. Имаше баща, а това бе рядка привилегия. Трябваше да прекара известно време с него и да се наслади на тази новост. Можеха да слязат до пристанището, да оставят колата на паркинга и да се разходят наоколо, или да му купи ново спортно яке от „Брукс Брадърс“. Нямаше пари в наличност, но щеше да използва кредитната си карта. Какво пък толкова, животът е кратък!

Почувствала се по-добре, тя паркира колата пред дома си и влезе вкъщи.

— Татко, дойдох си — подвикна бодро, докато се качваше по стълбите.

Когато влезе в хола, усети, че нещо не е наред. След секунда забеляза, че телевизорът не е на мястото си. Може би го е отнесъл в спалнята и е легнал там, помисли си тя. Но и там го нямаше. Пак се върна в хола.

— О, не! — изохка смаяно.

Видеото също беше изчезнало.

— Татко, не, не може да бъде! — проплака Джийни.

Липсваха и стереоуредбата, и компютърът.

— Не! — изстена тя. — Не мога да повярвам!

Изтича обратно в стаята и отвори кутията си с бижута. Обичката за носа с еднокаратовия диамант, подарена й от Уил Темпъл, я нямаше.

Телефонът иззвъня и тя с автоматичен жест вдигна слушалката.

— Обажда се Стив Логън — каза гласът. — Как си?

— Това с най-ужасният ден в живота ми — простена тя и се разплака.