Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Third Twin, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Огнян Алтънчев, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кен Фолет
Заглавие: Третият близнак
Преводач: Огнян Алтънчев
Година на превод: 1997
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1997
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Красимир Димовски
Художник: Борис Стоилов
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-429-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2315
История
- —Добавяне
22.
Стив се унесе в сън през ранните часове на утрото.
В затвора бе тихо, Порки хъркаше, а момчето не бе спало четиридесет и два часа. Опитваше се да остане буден, репетирайки молбата си за пускане под гаранция за утре пред съдията, но непрекъснато се унасяше в лек полусън, в който съдията му се усмихваше меко и казваше: Пускаме ви под гаранция, нека човекът си върви. И той излизаше от съда на заляната от слънцето улица. Седнал на пода в килията в обичайната си поза, опрял гръб на стената, на няколко пъти се хващаше да клюма и стреснато се събуждаше. Докато най-накрая волята му се пречупи пред умората.
Беше заспал дълбоко. Когато се стресна от болезнен удар в ребрата. Изстена и отвори очи. Порки го бе ритнал и сега се надвесваше над него с полудели очи, крещейки:
— Ти си ми откраднал дрогата, педал! Къде си я натикал, къде? Дай ми я веднага или си мъртъв!
Стив реагира, без да мисли. Скочи от пода като отпусната пружина и с изпъната дясна ръка и разперени два пръста се стрела към очите на Порки. Порки изрева от болка и отстъпи назад. Стив го последва, опитвайки се да набута пръстите през мозъка му чак до тила му. Някъде отдалече чуваше глас, който много приличаше на неговия, да крещи псувни и обиди.
Порки отстъпи още една крачка и тежко се тръшна на тоалетната чиния, закрил очите си с ръце.
Стив обгърна с две ръце шията му, дръпна главата му напред и с все сила заби коляно в лицето му. От устата на Порки рукна кръв. Стив го сграби за яката, вдигна го от тоалетната и го запокити на пода. Тъкмо се накани да го ритне, когато разумът му започна да се връща. Поколеба се, вперил поглед в проснатото в краката му кървящо тяло, и червената мъгла на яростта пред очите му започна да се вдига.
— О, не! — каза той. — Какво направих?
Вратата на клетката рязко се отвори и вътре влетяха две ченгета, размахали палки.
Стив вдигна ръце пред себе си.
— Просто се успокой — каза едно от ченгетата.
— Вече съм спокоен — отвърна Стив.
Ченгетата му сложиха белезници и го изведоха от килията. Едното ченге го удари силно в стомаха и Стив се преви одве, задъхан.
— Това е просто в случай че си решил да ни създаваш още проблеми — каза полицаят.
Стив чу зад себе си затръшването на вратата и гласа на Спайк в обичайното му хапливо настроение.
— Доктор ли ти трябва. Порки? Щото ако ти трябва, има един ветеринар на Ийст Балтимор Стрийт — изкиска се Спайк на собствената си шега.
Стив бавно се изправи, съвземайки се от удара. Още го болеше, но можеше да диша. Погледна през решетката — Порки бе седнал на пода и триеше очи. После размърда кървавите си устни и отвърна на Спайк:
— Ходи се шибай, задник такъв.
Стив изпита облекчение — нищо му нямаше…
— И без това беше време да те изведем от килията ти, колежанче — вметна Спайк. — Тези господа са дошли да те отведат в съда. — Той хвърли поглед на листа хартия, който държеше. — Дай да видим кой още е за Нортърн Дистрикт Корт. Господин Робърт Сандиландс, известен още като Сниф…
Той изкара още трима мъже от килиите им и закопча всички към Стив. После двете ченгета отведоха четиримата на паркинга и ги качиха в един бус.
Стив се надяваше повече никога да не види това място.
Вън все още бе тъмно. Според Стив бе някъде около шест. Съдилищата не отваряха преди девет-десет часа; така че имаше доста да чака. Пропътуваха през града петнайсет-двайсет минути, после завиха към паркинга на съда. Слязоха от буса и се спуснаха в сутерена.
В центъра имаше открита площ, а около нея бяха разположени осем зарешетени отделения. Във всяко отделение имаше пейка и тоалетна, но те бяха по-големи от килиите в полицейското управление, затова четиримата бяха настанени в килия, където вече имаше шест души. Веригите им бяха свалени и струпани на една маса в средата на отделението. Няколкото надзиратели командваше висока чернокожа жена в сержантска униформа.
През следващия час пристигнаха още около трийсет затворници. Слагаха ги по дванайсет в отделение. Разнесоха се подвиквания и подсвирквания, когато въведоха и група жени. Тях ги настаниха в другия край на помещението.
След това няколко часа нищо не се случи. Донесоха закуска, но Стив отново отказа храната — не можеше да свикне с мисълта, че яде в тоалетна. Някои затворници шумно разговаряха, но повечето мълчаха, забили поглед надолу. Словесната престрелка между охрана и затворници не бе толкова мръсна, колкото там, откъдето идваше Стив, и той лениво се запита дали това не се дължи на факта, че парадът е командван от жена.
Затворите нямат нищо общо с тези, които показват по телевизията, помисли си той. По филмите те приличаха на долнопробни хотели — режисьорите никога не показваха неоградените тоалетни, мръсните хули и побоищата над тези, които не знаеха как да се държат.
Днес може би ще бъде последният му ден в затвора. Ако вярваше в Бог, щеше да му се помоли от все сърце.
Според него вече бе станало обед, когато започнаха да викат хора от лилиите.
Стив бе във втората партида. Отново им сложиха белезниците и ги вързаха на група от десет души. После се качиха в съда.
Съдебната зала приличаше на методистка църква. Стените бяха боядисани в зелено до черна ивица на нивото на кръста, а оттам нагоре — в кремаво. На пода имаше постлан зелен килим и девет реда пейки от светло дърво.
На най-задната редица бяха седнали майката и бащата на Стивън.
Той ахна от изненада.
Баща му бе облякъл униформата си на полковник и бе мушнал шапката си под мишница. Стоеше с изправен гръб, сякаш застанал мирно. Чертите му бяха келтски — сини очи и тъмни коси. Лицето му не изразяваше нищо. Майка му бе седнала до него, малка и закръглена, с подуто от плач приятно лице.
На Стив му се прииска подът под нозете му да се продъни. С удоволствие би се върнал в килията при Порки, само и само да избегне този момент. Той рязко спря, задържайки цялата редица затворници, и впери изпълнен с болка поглед към родителите си, докато един от надзирателите не го сбута и той залитна към предната редица.
Пред съда имаше седнала някаква чиновничка, обърната с лице към затворниците. Вратата се пазеше от надзирател. От другите официални лица присъстваше също така и някакъв чернокож чиновник на около четиридесет години с очила, сако, връзка и дънки. Той питаше за имената на затворниците и ги сравняваше по някакъв списък.
Стив погледна през рамо. По пейките, предназначени за публиката, нямаше никой, освен родителите му. Изпита благодарност за това, че семейството му е достатъчно загрижено за него, за да дойде в съда — на нито един от останалите затворници семейството не дойде. Въпреки това би му се искало да мине през тази унизителна процедура без свидетели.
Баща му се изправи и се приближи. Човекът в дънките се обърна с официален тон към него.
— Да, сър?
— Аз съм баща на Стивън Логън. Бих желал да поговоря с него — каза той с авторитетен глас. — А мога ли да узная кой сте вие?
— Дейвид Парди, следовател по предварителното следствие, обадих ви се тази сутрин, спомняте ли си?
Значи ето как мама и татко са разбрали, помисли си Стив. Трябваше да се сети. Онази чернокожа съдебна чиновничка му бе казала, че следователят ще проверява подробностите. Най-простият начин да се направи това бе да се позвъни на родителите му. Той изтръпна, като си представи как е протекъл разговорът. Какво ли е казал тоя следовател? Трябва да проверя адреса на Стивън Логън, който е задържан в Балтимор и обвинен в изнасилване. Вие неговата майка ли сте?
Баща му стисна ръка на непознатия:
— Здравейте, господин Парди.
Но Стив много добре виждаше, че не го харесва.
— Ако искате да говорите със сина си, говорете, няма проблеми — отвърна Парди.
Баща му кимна отсечено. Той се промъкна зад реда със затворниците и седна точно зад Стив. Сложи ръка на рамото му и леко го стисна. Очите на Стив се напълниха със сълзи.
— Татко, не съм го направил аз. — Успя да каже само това.
— Знам, Стив — отвърна баща му.
Простичките думи съдържаха толкова дълбока вяра, че Стив не издържа и заплака. А след като започна, му бе трудно да спре. Чувстваше се отмалял от глад и безсъние. Напрежението и страданието, насъбрани през последните два дни, се отприщиха в свободно леещите се сълзи. Преглъщаше с усилие и бършеше бузи с окованите си ръце.
— Искахме да ти наемем адвокат, но нямаше време — продума развълнуван баща му. — Едва успяхме да дойдем тук.
Стив щеше да си бъде сам адвокат — само да успееше да се овладее.
Една надзирателка въведе две момичета. Не бяха с белезници и непрекъснато се кискаха. Изглеждаха на около осемнайсет години.
— Как, по дяволите, стана всичко това, Стив? — запита го баща му.
Мъчейки се да отговори, Стив успя най-сетне да се овладее.
— Сигурно приличам много на този тип, който го е направил — отвърна той. Подсмръкна и преглътна с усилие. — Жертвата посочи мен при разпознаването. Освен това бях близо, когато е станало това, казах го на полицията. ДНК тестът ще докаже, че съм невинен, но ще отидат още три дни. Надявам се днес да ме пуснат под гаранция.
— Кажи на съдията, че сме тук — каза баща му. — Може би това ще помогне.
Стив се почувства като дете, утешавано от баща си. Това извика в паметта му горчиво-сладкия спомен за деня, когато му купиха първия велосипед. Трябва да е било на петия му рожден ден. Велосипедът бе от онези, със страничните колелца отзад, за да не пада. Къщата им тогава имаше голям двор, до който се слизаше по две стъпала. „Карай го по двора или верандата, но внимавай да не паднеш по стъпалата“ — бе казал баща му тогава. Но първото нещо, което малкият Стив направи, бе да се опита да слезе с него по стълбата. Естествено — падна, повреди велосипеда, нарани се и с основание очакваше баща му да се ядоса. Той обаче просто го вдигна, почисти ударените места и поправи велосипеда. Въпреки че Стив очакваше избухването със свито сърце, баща му дори не се скара: Аз какво ти казах? Каквото и да се случеше, родителите на Стив винаги бяха на негова страна.
Съдията влезе.
Оказа се привлекателна дама на около петдесет години, много дребна и спретната. Беше наметнала черна мантия, а в ръката си носеше кутия диетична кока-кола, която постави на бюрото прел себе си.
Тя огледа затворниците на предния ред:
— Добър ден. Това е вашето предварително дело за пускане под гаранция.
Гласът й бе нисък и ясен, дикцията — прецизна. Всичко в нея изглеждаше точно и подредено, с изключение на тази кутия кока-кола — придаваше й някакво много близко и човешко излъчване, което обнадежди Стив.
— Всички получили ли са обвинителни актове?
Бяха ги получили. Тя продължи по-нататък по процедурата, обяснявайки какви са правата им и как да си наемат адвокат. След като приключи и с това, каза:
— Когато си чуете името, моля, вдигнете ръка. Йън Томпсън.
Един от затворниците вдигна ръка. Тя прочете обвинението и наказанието, което се полагаше за него. Йън Томпсън бе обрал три къщи в престижния квартал Роланд Парк. Млад испаноезичен мъж, с гипсирана ръка, провесена на врата, той не проявяваше никакъв интерес към съдбата си и явно тези процедури го отегчаваха.
Докато тя му казваше, че има право на предварително гледане на дело и процес пред съдебни заседатели, Стив с нетърпение чакаше да види дали ще го пусне под гаранция или не.
Следователят по предварителното следствие се изправи. Говорейки много бързо, той каза, че Томпсън живеел на този адрес от една година, имал жена и дете, но нямал работа. Освен това бил пристрастен към хероина и имал криминално досие. Стив не би освободил такъв човек.
Обаче съдийката отсъди пускане под гаранция от двайсет и пет хиляди долара. Стив се окуражи. Знаеше, че обвиняемият обикновено трябва да внесе само десет процента в брой, така че Томпсън ще бъде свободен, ако успее да намери две хиляди и петстотин долара. Това му се стори леко.
Следващо поред бе едно от момичетата. Сбила се с друго момиче и бе обвинена в нанасяне на телесни повреди. Следователят каза на съдията, че момичето живеело с родителите си и работело на касата на близкия супер. Съдийката я пусна да си върви, но само срещу поето задължение да се яви на процеса, което означаваше, че изобщо не трябва да внася никакви пари.
Това бе също меко решение и надеждите на Стив скочиха с още едно деление.
На ответницата бе също така заповядано да не ходи на адреса, където живееше другото момиче, участвало в кавгата. Това напомни на Стив, че към гаранцията съдията може да добави някои условия. Вероятно той сам трябва да каже, че няма да се доближава до Лайза Хокстън. Стив нямаше представа как изглежда тя и къде живее, но бе готов да обещае всичко, само и само да не се връща в затвора.
Следващият ответник беше бял мъж на средна възраст, който си показвал пениса на жените в един магазин. Той имаше дълго досие с подобни прояви. Живеел сам, но на един и същи адрес от пет години насам. За голямо разочарование на Стив съдийката отказа пускане под гаранция. Мъжът бе нисък и слаб — на Стив му се струваше безобиден откачалник, но явно съдийката като жена се отнасяше с особена строгост към сексуалните престъпления.
Тя наведе глава към списъка пред себе си и произнесе:
— Стивън Чарлз Логън.
Стив вдигна ръка. Моля те, изкарай ме оттук, моля те!
— Обвинен сте в изнасилване първа степен, което може да означава доживотна присъда.
Зад себе си Стив чу как майка му ахна.
Съдийката продължи да чете другите обвинения и наказания, после следователят се изправи. Той издекламира възрастта, адреса и занятието на Стив и каза, че нямал криминално досие и не бил пристрастен към нищо. Стив си помисли, че в сравнение с повечето от другите ответници той е гражданин за пример — дали дамата щеше да си го отбележи наум?
Когато Парди свърши, Стив се обади:
— Може ли да кажа нещо, Ваша Милост?
— Да, но имайте предвид, че ако ми съобщите каквото и да било за престъплението, то може да не се окаже във ваш интерес.
Той се изправи.
— Аз съм невинен, Ваша Милост, но, изглежда, имам някаква прилика с похитителя, затова ако решите да ме пуснете под гаранция, обещавам да не се приближавам до жертвата, ако поставите такова условие.
— Разбира се, че бих го поставила.
Искаше му се да се защити и да измоли свободата си, но всичките блестящи речи, съчинени от него в килията, се изпариха от главата му и той просто не можа да измисли нищо повече. Чувствайки се отвратително, седна.
Зад него се надигна баща му.
— Ваша милост, аз съм бащата на Стивън, полковник Чарлз Логън. С готовност бих отговорил на всички въпроси, които сметнете за уместно да ми зададете.
Тя му отправи леден поглед.
— Няма да е необходимо.
Стив се запита защо съдийката като че ли се ядоса на намесата на баща му. Може би, за да покаже, че не е впечатлена от военния му чин.
Баща му си седна.
Съдийката върна поглед върху Стив.
— Господин Логън, позната ли ви бе жертвата, преди да се случи това, в което ви обвиняват?
— Никога не съм я срещал — отвърна Стив.
— А виждали ли сте я?
Стив си каза, че съдийката иска да разбере дали не я е преследвал известно време, преди да я нападне.
— Не мога да ви кажа. Не знам как изглежда — отвърна той.
Съдийката като че ли помисли малко върху отговора. Стив стоеше на нокти. Само думичка от устата й и той е спасен. Но отказът щеше да е равносилен на падане в бездна.
Най-сетне тя каза:
— Разрешавам пускане под гаранция от двеста хиляди долара.
Облекчението заля Стив като приливна вълна и цялото му тяло се отпусна отмаляло.
— Слава богу! — прошепна той.
— Няма да се доближавате до Лайза Хокстън и да ходите на Вайн Авеню 1321.
Стив усети как баща му отново го стиска за рамото. Той вдигна окованите си ръце и докосна костеливите пръсти на ръката му.
Знаеше, че ще минат още един-два часа, преди да го пуснат, но тона сега нямаше значение — вече бе сигурен в свободата си. Щеше да изяде шест биг-мака и да спи цяло денонощие. Искаше да се наслади и на компанията на хора, които не казват „мамка ти“ във всяко изречение.
И си даде сметка, доста изненадан при това, че най-много от всичко му се искаше да се обади на Джийни Ферами.