Кен Фолет
Третият близнак (21)

20.

В един магазин в покрайнините на Ричмънд Джийни си купи пакетче с три чифта памучни бикини. Веднага навлече едните в тоалетната на съседния „Бургер Кинг“ и моментално се почувства по-добре.

Странно колко беззащитна се усещаше без бельо! Просто не можеше да мисли за нищо друго. Въпреки това, когато бе влюбена в Уил Темпъл, много й харесваше да се разхожда без гащички. Така се чувстваше по-секси. Седнала в библиотеката или работейки в лабораторията, или просто вървейки по улицата, тя си представяше как Уил се появява внезапно, треперещ от страст, и й казва: Няма никакво време, но те искам сега, веднага, в този момент — и тя щеше да е готова. Но докато в живота й нямаше мъж, изпитваше нужда от бельо така, както от обувки.

Отново облечена, Джийни се върна в колата. Лайза подкара към летище „Ричмънд — Уилямсбърг“, където оставиха наетия автомобил и се качиха на самолета за Балтимор.

Ключът към мистерията сигурно е в болницата, където са били родени Денис и Стивън, мислеше си Джийни, докато самолетът излиташе. По неизвестен начин бе станало така, че еднояйчни близнаци са излезли от тази болница с различни майки. Приличаше й на приказка, но сигурно нещо подобно се е случило.

Разрови се из документацията, която извади от куфарчето си, и сравни рождените дати; на Стивън бе на 25-и август. За свой ужас откри, че Денис се бе появил на бял свят на 7-и септември — почти две седмици по-късно!

— Сигурно има някаква грешка — усъмни се тя. — Как така не съм обърнала внимание на това досега? — Погледна към Лайза и й показа документите.

— Ще проверим — отвърна Лайза.

— В някой от въпросниците включено ли е в коя болница е роден обектът?

Приятелката й се засмя мрачно:

— Мисля, че точно този въпрос сме изпуснали.

— В такъв случай сигурно е била военна болница. Полковник Логън е военен, а се предполага, че и Майора е бил такъв, когато се е родил Денис.

— Ще проверим — кратко отвърна Лайза.

Тя не споделяше нетърпението на Джийни. За нея това бе просто поредният научноизследователски проект. За Джийни обаче той бе всичко.

— Искам веднага да проверя — заяви тя. — Има ли телефон в този самолет?

Лайза се намръщи.

— Да не се каниш да се обаждаш на майката на Стивън?

Джийни долови неодобрението в гласа й.

— А защо не?

— Тя знае ли, че той е в затвора?

— Не знам, по дяволите! Не искам аз да й казвам.

— Той може вече да се е обадил вкъщи.

— Май е по-добре да се видя със Стив в затвора. Позволено е, нали?

— Сигурно имат часове за свиждане като в болниците.

— Просто ще отида и ще се надявам да ми провърви. Но мога да се обадя и на Пинкърови. — Тя махна на минаващата стюардеса: — Има ли телефон самолетът?

— Не, съжалявам.

Джийни се намръщи, но стюардесата изненадващо й се усмихна.

— Не ме ли помниш?

Джийни смаяно се загледа в нея, но веднага я позна.

— Пени Уотърмедоу! — възкликна тя. Пени бе подготвила защитата на доктората си в Минесота заедно с Джийни. — Аз съм в университета „Джоунс Фолс“ и съм подхванала научноизследователски проект, но непрекъснато попадам на проблеми. Мислех, че ще се захванеш с някаква академична работа.

— Исках, но не можах.

Джийни се почувства малко неудобно, че тя е успяла, а приятелката й — не.

— Но сега съм доволна — продължи Пени. — Работата ми харесва и освен това плашат повече, отколкото в колежите.

Джийни не можеше да повярва — жена с докторска степен, а работи като стюардеса!

— Винаги съм мислила, че от теб ще стане превъзходен учител.

— Е, преподавах малко в горните класове. Един от учениците ми посегна с нож, тъй като не бе съгласен с моето мнение за Макбет. Зададох си въпроса защо го правя — рискувам си живота да преподавам Шекспир на хлапета, които нямат търпение да дочакат края на часовете, за да изхвръкнат на улицата и да крадат пари, за да си купят кокаин.

Джийни си спомни името и на мъжа й.

— Как е Дани?

— Справя се чудесно, сега вече е областен управител по продажбите. Това означава, че трябва много да пътува, но си струва.

— Е, радвам се, че те видях. В Балтимор ли е базата ви?

— Във Вашингтон.

— Дай ми телефона си, ще ти звънна.

Джийни й подаде химикалката си и Пени написа телефона си на една от папките.

— Ще хапнем някъде — добави тя. — Би било чудесно.

Пени отмина напред.

— Отворено момиче изглежда — изкоментира Лайза.

— Много е умна, но направо съм поразена от решението й. Няма нищо лошо в това да си стюардеса, но то е все едно да хвърлиш на вятъра двайсет и петте години, отишли за образование.

— Ще й се обадиш ли?

— Не, ще и стане криво. Присъствието ми ще й напомня каква се е надявала да бъде.

— Жал ми е за нея…

— И на мен.

Веднага след като кацнаха, Джийни намери обществен телефон и се опита да се свърже с Пинкърови в Ричмънд, но даваше заето.

— По дяволите! — изруга тя. Изчака пет минути, но отново чу същия монотонен сигнал. — Шарлот сигурно разправя на цялото си злодейско семейство за посещението ни — изръмжа недоволно. — Ще опитам пак по-късно.

Колата на Лайза бе на паркинга. Подкараха към града и Лайза остави приятелката си у тях.

— Мога ли да те помоля за една голяма, голяма услуга? — каза Джийни, преди да излезе от колата.

— Разбира се, но не обещавам, че ще ти помогна — усмихна се Лайза.

— Започни извличането на ДНК-то още довечера.

Лицето на Лайза помръкна.

— О, Джийни, цял ден се разкарвахме като луди. Поне трябва да напазарувам нещо за вечеря.

— Аз пък трябва да отида до затвора. Нека се видим по-късно в лабораторията — да кажем, в девет часа.

— Добре — съгласи се Лайза. — И аз като че ли нямам търпение да видя какво ще излезе.

— Ако започнем довечера, резултатите ще са готови вдругиден.

Лайза я погледна със съмнение.

— Ако посъкратим малко процедурата, да.

— Ей така те искам!

Зарадвана, Джийни слезе от колата и Лайза потегли.

На Джийни й се искаше веднага да скочи в колата и да подкара към полицейското управление, но най-напред трябваше да види какво става с баща й.

Той седеше и гледаше Колело на съдбата.

— Здрасти, мила, късничко се прибираш — каза той.

— Бях на работа и още не съм свършила — отговори му тя. — А как мина твоят ден?

— Скучничко… Цял ден сам вкъщи…

Дожаля й за него. Вероятно нямаше приятели. Обаче изглеждаше далеч по-добре от снощи — бе бръснат, изкъпан и отпочинал. Беше си притоплил пицата от хладилника и мръсните чинии бяха натрупани на кухненския плот. Джийни се накани да го пита за какъв, по дяволите, се мисли, та не ги сложи в миялната, но преглътна думите си.

Тя остави куфарчето си и започна да оправя стаята. Баща й не изключи телевизора.

— Бях в Ричмънд, Вирджиния — каза тя.

— Това е чудесно, златна моя. Какво има за вечеря?

Не, помисли си тя, така повече не може да продължава. Няма да се държи с мен, както се държеше с мама.

— Защо ти не приготвиш нещо? — попита го тя.

Това отвлече вниманието му от телевизора и той извърна глава към нея:

— Но аз не мога да готвя!

— Нито пък аз, татко.

Той се намръщи, после изведнъж се усмихна.

— Значи ще ядем някъде навън.

Изражението на лицето му й бе познато до болка. Джийни се върна двайсет години назад в спомените си. Тя и Пати бяха облечени в дънкови костюмчета. Видя татко с тъмна коса и бакенбарди и го чу да казва:

— Хайде да отидем на карнавала! Ще си купим ли захарен памук, как мислите? Скачайте в колата!

Бе най-прекрасният мъж на света.

Сега, долавяйки същото „хайде-да-се-забавляваме“ в пламъчето в очите му, на Джийни от дън душа й се прииска да е отново на девет години и да вярва безрезервно на всяка негова дума. Но бе пораснала вече.

— Колко пари имаш? — попита тя.

Той я изгледа глупаво.

— Нямам никакви пари, вече ти казах.

— Аз също, затова не можем да ядем навън. — Тя отвори хладилника. Имаше кутия сладолед, един лимон, прясна царевица на зърна, пакет агнешки пържоли, един домат и полупразна кутия ориз „Ънкъл Бен“. — Знаеш ли какво? Ще хапнем прясна царевица с топено масло за ордьовър, за второ ще направим агнешки пържоли, а за десерт — сладолед.

— Ами че това е чудесно!

— Почвай да го правиш, докато ме няма.

Той се изправи и впери поглед в продуктите.

Джийни вдигна куфарчето си.

— Ще се върна след десет.

— Но аз не знам как да сготвя всичко това! — Той разрови царевицата.

От полицата над хладилника тя свали готварската книга и я тикна в ръцете му.

— Гледай оттук — каза му кратко, целуна го по бузата и излезе.

Подкарала към центъра на града, тя се запита дали не е прекадено жестока с баща си. Все пак той е от по-старото поколение. Да, но пък не можеше да му бъде прислужница, дори и да го искаше — трябваше да си запази работата. Като му осигури място, където да подслони глава, тя направи за него много повече, отколкото той за нея през целия й живот. Въпреки това й се щеше да го бе оставила в по-добро настроение. Беше неадекватен, но друг баща тя нямаше.

Остави колата на един паркинг и се упъти към полицейското управление. Влезе в помпозното фоайе с мраморни пейки и стенописи, изобразяващи различни етапи от историята на Балтимор, и се отправи към администраторката. Каза й, че иска да се види със Стивън Логън, който е арестуван тук. Очакваше, че ще й се наложи да се покара малко, но след като почака няколко минути, при нея дойде млада жена в униформа и я поведе към асансьора.

Въведоха я в стаичка колкото килер. В нея нямаше нищо, което да задържи погледа, с изключение на малкото прозорче на едната стена, разположено на нивото на главата и гледащо към друго такова килерче. Под него имаше ситна решетка, през която да минава звукът. Нямаше начин да предадеш на другата страна каквото и да било, без да пробиеш дупка в стената.

Тя впери поглед в прозорчето. След около пет минути доведоха и Стивън. Тя забеляза, че ръцете му са в белезници, а краката — оковани, като че ли беше извънредно опасен престъпник. Той се приближи към стъклото и надникна. После се усмихна широко.

— Каква приятна изненада! — възкликна. — Всъщност това е най-доброто нещо, което ми се случва през целия ден.

Въпреки бодрото държане, младежът изглеждаше ужасно напрегнат и уморен.

— Как си? — попита го тя.

— Малко пораздърпан. Сложиха ме в една килия с някакъв убиец с ужасен махмурлук. Страх ме е да заспя.

Сърцето й се преизпълни с жалост. Но трябваше да си напомни, че този човек може да е изнасилил Лайза.

— Колко още ще те държат тук?

— Утре съдията ще разглежда пускането ми под гаранция. Ако не ме освободи, ще трябва да чакам резултата от ДНК теста. За това отивали три дни.

Споменаването на ДНК й напомни целта на свиждането.

— Днес се видях с твоя близнак.

— И какво?

— Няма никакво съмнение, той е твой двойник.

— Може би той е изнасилил Лайза Хокстън.

Джийни поклати глава.

— Ако е избягал от затвора за уикенда — да. Но той е бил там и още е.

— А не може ли да е избягал и после да се е върнал? Просто за да си осигури алиби.

— Твърде фантастично звучи. Ако Денис избяга от затвора, нищо не може да го накара да се върне обратно.

— Май си права — съгласи се Стив мрачно.

— Искам да ти задам няколко въпроса.

— Питай.

— Кога беше рожденият ти ден.

— 25-и август.

Точно така бе написала и Джийни. Може би пък да не е разбрала датата на Денис.

— А случайно да знаеш къде си роден?

— Да, тогава татко е бил на служба във Форт Лий, Вирджиния, и аз съм се появил на бял свят в тамошната военна болница.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Мама е писала за това книга, казва се Да си имаш бебе. — Той присви очи по начин, който започна да й става все по-познат. Означаваше, че се опитва да разбере мисълта на събеседника си. — А къде е роден Денис?

— Още не знам.

— Но сме родени на една и съща дата.

— За нещастие той казва, че рожденият му ден е на 7-и септември. Но може да е сбъркал, трябва отново да проверя. Още като отида на работа, ще се обадя на майка му. Ти говори ли вече с твоите родители?

— Не.

— Искаш ли аз да говоря с тях?

— Не! Моля те! Не искам да знаят нищо, докато успея да им кажа, че съм свободен.

— От това, което си ми разказвал за тях, разбирам, че те са мили хора, готови да ти помогнат.

— Точно такива са. Но не искам да им причинявам мъка.

— Е, това наистина ще бъде болезнено за тях. Но вероятно биха предпочели да им кажеш, за да могат да ти помогнат.

— Не, моля те, не им се обаждай!

Джийни сви рамене. Имаше нещо, което той криеше. Но това си бе негов избор.

— Джийни… как изглежда?

— Денис ли? Външно е точно като теб.

— Косата му каква е — дълга, къса, има ли мустаци, мръсно под ноктите…

— Косата му е къса точно като твоята, по лицето няма косми, ръцете и кожата му са чисти. Спокойно можех да кажа, че пред мен стоиш ти.

Стив изглеждаше доста смутен.

— Голямата разлика е в поведението му. Не знае какви отношения трябва да установи с останалата част от човечеството.

— Много странно.

— Всъщност поведението му изцяло потвърждава моята теория. И двамата сте били това, което аз наричам диви хлапета. Фразата откраднах от един френски филм. Така наричам всяко дете, което рядко изпитва страх, трудно се поддава на контрол и е хиперактивно. Такива деца общуват трудно. Шарлот Пинкър и съпругът й не са успели с Денис. А твоите родители са успели с теб.

Това обаче не го успокои.

— Но с Денис сме еднакви като психика.

— И двамата сте били диви.

— Обаче отвън аз вече имам тънък слой лустро.

Явно беше, че нещо силно го безпокои.

— Защо това те притеснява толкова?

— Искам да изглеждам в очите си като човешко същество, а не опитомена горила.

Въпреки сериозното си изражение, Джийни се засмя.

— Горилите също трябва да умеят да общуват. Както и всички животни, които ходят на групи. Точно оттам идват престъпленията.

В погледа му просветна интерес.

— От това, че се живее на групи?

— Разбира се. Престъплението представлява нарушение на някое важно социално правило. При самотните животни правила няма. Мечката спокойно може да нахлуе в бърлогата на друга мечка, да открадне храната й и да избие малките й. Вълците обаче не правят така, защото живеят на глутници. Вълците са моногамни, заедно се грижат за малките си и уважават личното жизнено пространство на останалите. Ако някой индивид наруши това правило, те го наказват. Ако пак продължи с нарушенията, те или го изгонват, или го убиват.

— А какво става, ако наруши някое маловажно социално правило?

— Като например да се изплюеш в асансьора ли? Това се нарича лоши маниери. Единственото наказание тук е неодобрението на околните. Но е смайващо ефективно.

— Защо се интересуваш толкова много от хора, които нарушават правилата?

Тя помисли за баща си. Нямаше представа дали е унаследила криминалните му гени или не. Ако Стив знаеше, че тя също има подобна генетична обремененост, може би това би му помогнало. Но толкова дълго бе лъгала за баща си, че сега й бе трудно да говори за него.

— Това е голям проблем — каза тя уклончиво. — Всички се интересуват от престъпленията.

Вратата зад нея се отвори и младата полицайка надникна вътре.

— Времето изтече, доктор Ферами.

— Добре — каза тя. — Стив, знаеше ли, че Лайза Хокстън е най-добрата ми приятелка в Балтимор?

— Не, не знаех.

— Работим заедно, тя е лаборантка.

— Как изглежда?

— Не е човек, който би отправил необосновани обвинения.

Той кимна.

— Въпреки това искам да те уверя, че не допускам ти да си го направил.

За миг Джийни си помисли, че той ще се разплаче.

— Благодаря ти — каза Стив задавено. — Не можеш да си представиш колко много означава това за мен.

— Обади ми се, като излезеш. — Каза му телефонния си номер. — Ще го запомниш ли?

— Без проблеми.

На Джийни не й се искаше да тръгва. Тя му се усмихна с някакво подобие на окуражителна усмивка и се надигна.

— Късмет!

— Благодаря, имам нужда от него тук.

Полицайката я съпроводи до фоайето. Навън бе започнало да се стъмва. Тя се качи в стария мерцедес, изкара го на пътя за „Джоунс Фолс“ и запали фаровете. Караше бързо — нямаше търпение да стигне до университета. Винаги караше бързо. Бе добър, но малко безразсъден шофьор, знаеше го. Но нямаше търпение да се влачи с деветдесет километра в час.

Бялата хонда акорд на Лайза бе вече на паркинга пред Лудницата. Джийни спря до нея и влезе вътре. Лайза тъкмо палеше лампите в лабораторията. Хладилната чанта с пробите на Денис Пинкър бе на плота.

Кабинетът на Джийни бе от другата страна на коридора. Тя отключи вратата, като прекара картата си през четящото устройство, и влезе. Набра телефона на Пинкърови в Ричмънд.

— Най-сетне — каза, като чу сигнала свободно.

Обади се Шарлот.

— Как е синът ми? — попита тя.

— Жив и здрав — отвърна Джийни. „Изобщо не му личи, че е психопат — помисли си тя, — докато не извади нож и не ми открадна бикините.“ Опита се да измисли нещо: — Много отзивчив беше.

— Винаги е имал добри маниери — провлече Шарлот на южняшкия си акцент, който ползваше при най-неочакваните си изявления.

— Госпожо Пинкър, бих искала и вас да питам кога е роден синът ви.

— Роден е на седми септември. — Каза го така, сякаш този ден трябваше да се чества като национален празник.

Това обаче не бе отговорът, който Джийни се бе надявала да чуе.

— А в коя болница?

— По онова време бяхме във Форт Браг, Северна Каролина.

Джийни с усилие потисна разочарованието си.

— Майора обучаваше новобранци за Виетнам — съобщи й гордо Шарлот. — Във Форт Браг Военномедицинското командване разполагаше с голяма болница. Денис се появи на бял свят точно в нея.

Джийни не знаеше какво още да каже. Мистерията си оставаше.

— Госпожо Пинкър, искам още веднъж да пи благодаря за любезното сътрудничество.

— Няма за какво.

Тя се върна в лабораторията и се обърна към Лайза:

— Както се разбра, Стивън и Денис имат тринадесет дни разлика и са родени в различни щати. Нищо не мога да проумея.

Лайза отвори кутия с нови епруветки.

— Е, има само един неопровержим начин да разберем със сигурност. Ако са с една и съща ДНК, те са еднояйчни близнаци, независимо какво казват за раждането им.

Тя извади от кутията две малки епруветчици. Бяха само пет сантиметра дълги, с тапичка и конично дъно. Лайза взе два етикета, написа на единия „Денис Пинкър“, а на другия „Стивън Логън“, после ги залепи на епруветките и ги сложи на една стойка. Свали печата от кръвната проба на Денис и капна само една капка кръв в съответната епруветка. После извади кръвната проба и на Стивън Логън и направи същото.

С помощта на прецизно калибрована пипета тя капна точно измерено количество хлороформ във всяка от кръвните проби в епруветките. После извади нова пипета и по същия начин добави в тях фенол. След това затвори епруветките и ги сложи в клатещия смесител, за да се смесят хубаво препаратите в тях. Хлороформът щеше да разтвори мазнините, фенолът — да разгради протеина, обаче дългите спирали на молекулите на дезоксирибонуклеиновата киселина щяха да останат непокътнати.

Лайза извади епруветките от апарата и отново ги сложи на стойката.

— Това е всичко, което можем да направим през следващите няколко часа — каза тя.

Разреденият с вода фенол бавно щеше да се отдели от хлороформа. На границата между тях щеше да се образува менискус. ДНК-то бе там, във водната част, и можеше лесно да се изтегли с пипета. Обаче трябваше да се почака до сутринта.

Някъде иззвъня телефон. Джийни сви озадачено вежди — звънът май идваше от нейния кабинет. Тя прекоси коридора и вдигна слушалката.

— Да?

— С доктор Ферами ли разговарям?

Джийни много мразеше хора, които звъняха и те питаха как се казваш, без да се представят. Все едно да чукаш на нечия врата и когато някой ти отвори, да го питаш: Кой, по дяволите, си ти? Тя с усилие преглътна язвителната забележка:

— Аз съм доктор Ферами. Кой се обажда, моля?

— Наоми Фрийландър, от Ню Йорк Таймс. — Гласът звучеше така, сякаш принадлежеше на петдесетгодишна пушачка. — Имам няколко въпроса към вас.

— По това време?

— Аз работя по всяко време. Изглежда — и вие също.

— Защо се обаждате?

— Правя проучване за една статия на тема научна етика.

— О! — Джийни веднага си помисли за Стив, който не знаеше дали не е осиновен. Това бе наистина етичен проблем, но не неразрешим и Таймс едва ли знаеше за него. — Какво точно ви интересува?

— Доколкото съм осведомена, вие сканирате медицински база данни, за да подберете подходящи обекти за изучаване.

— О, да. — Джийни се отпусна. По този въпрос нямаше защо да се безпокои. — Написах си програма, която сканира компютърни база данни и намира еднакви двойки. Целта ми е да открия еднояйчни близнаци. Може да се приложи на всякакъв вид база данни.

— Но вие сте проникнали в медицински файлове, с цел да прилагате програмата си.

— Много е важно да се определи какво имате предвид, като казвате „проникнали“. Когато създавах програмата, много внимавах да я напиша така, че да не наруша ничия анонимност. Програмата не показва никакви медицински файлове.

— А какво показва?

— Изкарва имената на двама души, техните адреси и телефони.

— Но ги изкарва по двойки.

— Разбира се, точно това е целта.

— Значи ако използвате програмата си, да речем… при база данни електроенцефалограми, можете да кажете, че мозъчните вълни на Джон Доу са същите като на Джим Фиц.

— Нещо такова. Но няма да разбера нищо за здравословното му състояние.

— Обаче ако знаете предварително, че Джон Доу е параноиден шизофреник, бихте могли да заключите, че Джим Фиц е също такъв.

— Няма как да разбера такова нещо.

— Но ако случайно познавате Джон Доу?

— Откъде ще го познавам?

— Ами може да е вашият портиер, откъде ли не.

— О-о, прекадено много случайности!

— Възможно е.

— Такава ли ще е статията ви?

— Може би.

— Добре, теоретически това е възможно, но вероятността е толкова малка, че всеки разумен човек би я пренебрегнал.

— По това може да се поспори.

Репортерката е решена да прави сензация, независимо какви са фактите, каза си Джийни и я обхвана тревога. И без това имаше проблеми, сега оставаше и вестниците да увиснат на шията й!

— А в действителност намерили ли сте някой, който мисли, че анонимността му е нарушена? — заинтересува се тя — Има потенциална вероятност от такава ситуация и точно това ме интересува.

На Джийни внезапно й хрумна нещо:

— Кой ви посъветва да ми се обадите?

— Защо питате?

— Поради същата причина, заради която и вие задавате въпросите си. Искам да знам истината.

— Не мога да ви кажа.

— Това е доста интересно — замисли се Джийни. — Аз ви разказах накратко за моята работа и методи. Нямам какво да крия. Вие обаче не можете да ми отвърнете със същото. Като че ли изпитвате срам, доколкото усещам. Срамувате ли се от начина, по който разбрахте за моя проект?

— От нищо не се срамувам — рязко отговори репортерката.

Джийни усети, че едва овладява гнева си. Тая пък за каква се мисли?

— Е, все някой се срамува. В противен случай защо нямате желание да ми кажете кой ви е казал? Или казала?

— Трябва да пазя източниците си на информация.

— От какво да ги пазите? — Джийни разбираше, че трябва да спре. Нищо нямаше да постигне, ако се опълчеше срещу пресата. Обаче гледната точка на тази жена бе направо непоносима. — Както вече обясних, в методите ми няма нищо нередно и те не заплашват ничия анонимност. Защо тогава вашият информатор се крие?

— Хората си имат причини…

— А причините, подтикващи информатора ви да се спотайва, крият зла умисъл, не е ли така? — Дори и като го произнасяше, Джийни не спираше да мисли: Защо някой ще иска да ми погоди такъв номер?

— Не мога да коментирам това.

— Без коментар, така ли? Ще запомня този израз.

— Доктор Ферами, искам да ви благодаря за съдействието.

— Моля! — отвърна Джийни и тресна телефона. После дълго остана така, вперила поглед пред себе си…