Кен Фолет
Третият близнак (20)

19.

Следобед Берингтън влезе в едно тихо и спокойно барче и си поръча мартини.

Внезапното предложение на Джим Пруст за убийство го бе разтърсило из основи. Берингтън знаеше, че постъпи глупаво, като сграби Джим за реверите и му се развика. Но не съжаляваше за предизвикания шум. Сега поне знаеше със сигурност, че Джим разбра какви са чувствата му.

Караницата между тях не бе нещо ново. Спомняше си първата им голяма криза, когато се бе разразил скандалът „Уотъргейт“^[1]. Бе ужасно време — консерватизмът бе дискредитиран, политиците, привърженици на закона и реда, се оказаха мошеници и на всяка прикрита дейност, независимо колко добри са намеренията й, се гледаше като на противоконституционна конспирация. Престън Барк бе изпаднал в ужас и искаше да се откажат от цялата програма. Джим Пруст го нарече страхливец, с гневни думи настояваше, че няма опасност и бе предложил да продължат програмата като съвместен проект на армията и ЦРУ и да затегнат още повече сигурността. Без съмнение бе готов да ликвидира всеки журналист, опитал се да пъхне носа си в работите им. Именно Берингтън бе този, който тогава им предложи да създадат частна компания и да се дистанцират от правителството. Сега отново той трябваше да намира изход от създалата се ситуация.

В барчето беше сумрачно и хладно. Телевизорът предаваше някаква сапунена драма, но звукът бе изключен. Студеният джин бе поуспокоил нервите на Берингтън. Ядът му към Джим постепенно се изпари и той съсредоточи мислите си върху Джийни Ферами.

Страхът го бе принудил да даде прибързано обещание. Безразсъдно бе уверил Джим и Престън, че той ще се оправя с Джийни. Трябваше да я спре да задава въпроси за Стивън Логън и Денис Пинкър.

Беше неимоверно трудно. Въпреки че именно той я бе наел и бе й дал работа, не можеше да й заповядва току-така — както бе казал на Джим, това е университет, а не казарма. Официално тя бе наета от ДФУ и „Дженетико“ вече бе осигурила средства за една година напред. Ако разполагаше с повече време, лесно щеше да й затвори вратата, но тя трябваше да бъде спряна веднага, днес или утре, преди да е научила всичко и да ги съсипе.

Спокойно, каза си той, спокойно.

Слабото й място бе, че използваше медицинските база данни без разрешението на пациентите. От това нещо вестниците спокойно биха раздухали един добър скандал, независимо от това дали анонимността на пациента е нарушена или не.

Бе трагедия да се срине толкова обещаващ научен проект. Това бе против принципите на Берингтън. Бе насърчавал Джийни, а сега трябваше да я дискредитира. Тя ще се почувства разбита, и то с основание. Берингтън се опита да се успокои с мисълта, че тя има лоши гени и рано или късно ще загази и без това, но така или иначе, щеше му се той да не е причината за падението й.

Опита се да не мисли за тялото й. Жените винаги са му били слабост. Друг порок той нямаше — пийваше си умерено, не играеше хазарт и не можеше да разбере защо хората взимат наркотици. Беше обичал жена си Виви, но никога не можа да устои на изкушението на другите жени и съпругата му най-накрая го напусна заради лудориите му с тях.

Сега, като си помисли за Джийни, той си представи как пръстите й се заравят в косата му, а гласът й шепне в ухото му: Толкова бе добър с мен, дължа ти толкова много, не знам дали някога ще успея да ти се отблагодаря!

Хващаше го срам от такива мисли. Той би трябвало да й бъде наставник и покровител, а не прелъстител.

Освен желанието, обаче се чувстваше и болезнено уязвен. Та тя е просто някаква си хлапачка, каква заплаха може да представлява за него? Някакво си хлапе с халка в носа да застрашава него, Джим и Престън, когато те бяха на косъм да постигнат амбициите си преследвани от тях цял живот! Немислимо бе някой да им попречи точно сега — при самата мисъл чак му прилоша от страх. Когато въображението му не бе заето с това как се люби с Джийни, Берингтън си представяше как я души.

В същото време обаче не му се искаше да настройва общественото мнение срещу нея. Пресата трудно се поддава на контрол. Като нищо обектът й на внимание може да се прехвърли от Джийни към него. Това бе опасна стратегия. Но не можа да измисли друга, като се изключат дивотиите на Джим за убийство.

Берингтън пресуши чашата си. Барманът му предложи още едно мартини, но той отказа. Огледа се и видя обществения телефон до мъжката тоалетна. Прекара своята „Америкън Експрес“ през четящото устройство и набра кабинета на Джим. Един от нахаканите младши сътрудници вдигна телефона.

— Кабинетът на сенатор Пруст.

— Обажда се Берингтън Джоунс…

— Опасявам се, че сенаторът не може да говори с вас, защото е на съвещание.

Трябва да научи чираците си да се държат малко по-сърдечно, помисли си Берингтън.

— Тогава хайде да помислим дали не можем да минем без него — каза той. — Пруст има ли предвидена среща с медиите за днес следобед?

— Не знам със сигурност. Може ли да попитам защо се интересувате, сър?

— Не, млади човече, не може — въздъхна отегчено Берингтън. Надутите млади помощници бяха проклятието на Капитол Хил^[2]. — Можеш да отговориш на въпроса ми, можеш да извикаш Джим Пруст на телефона или да си загубиш проклетата работа. Казвай кое избираш?

— Момент, моля.

Последва дълга пауза. Берингтън си каза, че да иска от Джим да учи подчинените да се държат по-сърдечно, е все едно да се надява шимпанзето да възпита малките си на светски обноски. Стилът на шефа се предаваше и на подчинените му — невъзпитаният човек винаги имаше безцеремонни сътрудници.

В слушалката прозвуча друг глас:

— Професор Джоунс, след петнайсет минути сенаторът трябва да присъства на пресконференция, свързана с промоцията на книгата Нова надежда за Америка от конгресмен Динки.

Това бе идеално.

— Къде?

— Хотел „Уотъргейт“.

— Кажете на Джим, че ще бъда там и впишете името ми в списъка на гостите, ако обичате.

Берингтън затвори, без да дочака отговор.

Излезе от бара и хвана такси до хотела. Тази работа искаше деликатно отношение. Манипулирането на медиите бе нож с две остриета — един добър репортер може да отправи поглед встрани от очевидните факти и да вземе да си задава въпроса защо му ги подхвърлят. Но щом започнеше да мисли за рисковете, си напомняше благоприятния краен резултат и отблъскваше промъкналото се чувство на страх.

Намери залата, където щеше да се състои пресконференцията. Името му не беше в списъка на гостите — надутите помощници не се славеха с ефективна работа, — но издателят на книгата го позна и топло го приветства като допълнителна атракция за телевизионните камери.

Взе си чаша перие и се огледа. На стената бе окачен огромен плакат на обложката на книгата, а пред него бе сложен малък подиум. Телевизионните екипи нагласяха прожекторите си. Берингтън видя един-двама репортери, които познаваше, но не чак толкова, че да им се довери. Но това нямаше значение — пристигаха непрекъснато нови. Разхождаше се из тълпата, спираше се тук-там за кратък разговор и държеше вратата под око. Повечето от журналистите го познаваха — той бе малка знаменитост. Берингтън не бе чел книгата, но знаеше за традиционните десни убеждения на Динки, което бе мека версия на това, в което вярваха той, Джим и Престън, затова с удоволствие казваше на репортерите, че одобрява посланието на книгата.

Малко след три пристигнаха Джим и Динки. Плътно зад тях бе Ханк Стоун, един от старшите сътрудници на Ню Йорк Таймс. Плешив, с червен нос, с издут над колана корем и разхлабена връзка, той винаги бе най-зле изглеждащият мъж на пресконференциите в Белия дом.

Берингтън се запита дали Ханк не би свършил работа.

Не се знаеше има ли някакви политически възгледи. Берингтън се бе запознал с него преди около петнайсет-двайсет години, когато репортерът публикува една статия за „Дженетико“. Откак бе минал на работа във Вашингтон, той бе писал за идеите на Берингтън един-два пъти, а за тези на Джим — неколкократно. Статиите му имаха по-скоро сензационно звучене, а не интелектуално, както винаги правеха вестникарите, но поне не морализаторстваше по оня богобоязлив начин, както правеха това либерално настроените журналисти.

Ханк щеше да оцени подхвърлена история по достойнство — ако му се стореше, че е добра, щеше да я напише. Но дали нямаше да се задълбае по-навътре? Берингтън не бе сигурен.

Той поздрави Джим и стисна ръка на Динки. Поговориха една-две минути, докато Берингтън се огледа за по-добра перспектива, но никой повече не дойде и пресконференцията започна.

През цялото време, докато траеха речите, Берингтън седя, с усилие сдържайки нетърпението си. Просто нямаше достатъчно време. Ако имаше още дни на разположение, той без съмнение щеше да намери някой по-добър от Ханк, но нямаше дни, а няколко часа. Освен това при пресконференция като тази бе далеч по-малко подозрително да направи такъв ход, отколкото да се обади на журналиста по телефона и да го води на обяд.

Когато речите свършиха, на хоризонта още не се бе мернал някой по-подходящ от Ханк.

Вестникарите тъкмо се разпръсваха, когато на Берингтън му се удаде случай да говори с него.

— О, Ханк, радвам се, че те виждам. Струва ми се, че имам нещо за теб.

— Чудесно!

— Става въпрос за използване на медицински база данни с користни цели.

Той направи гримаса.

— Не е точно по моята част. Бери, но давай нататък.

Берингтън изпъшка — явно Ханк не бе в нужното за такива неща настроение. Той обаче продължи да го обработва, пускайки в ход целия си чар:

— Мисля, че е именно по твоята част, защото в нея има потенциал, който някой друг обикновен репортер може и да пропусне.

— Добре, да видим.

— Първо — този разговор изобщо не се е състоял.

— Е, така звучи малко по-обещаващо.

— Второ — може да се чудиш защо ти казвам всичко това, но никога няма да питаш.

— Става все по-добре и по-добре — каза Ханк, но не обеща нищо.

Берингтън реши да не набляга повече на това.

— В университета „Джоунс Фолс“, във факултета по психология, има една млада научна работничка, която се казва доктор Джийн Ферами. В усилията си да намери по-добри обекти за изследване тя преглежда огромен обем медицински база данни без разрешение от хората, въведени във файловете.

Ханк подръпна замислено червения си нос.

— За компютри ли става въпрос тук или за научна етика?

— Нямам представа, ти си журналистът.

Ханк не изглеждаше особено ентусиазиран.

— Не е кой знае какво.

Не се прави на голям играч, копеле такова! Берингтън докосна лакътя му с приятелски жест.

— Направи ми услуга, поразрови се малко — каза той настоятелно. — Обади се на президента на университета, името му е Морис Обел. Обади се и на доктор Ферами. Кажи им, че ще се получи страхотна история и гледай какво ще стане. Сигурен съм, че ще видиш доста интересни реакции.

— Не знам.

— Обещавам ти, Ханк, струва си да загубиш малко време. — Кажи да, кучи сине, кажи да!

Ханк се поколеба, после каза:

— Добре, ще я поразчопля малко.

Берингтън се опита да скрие облекчението си зад сериозното изражение на лицето си, но не можа да прикрие леката тържествуваща усмивка.

Ханк я видя и по лицето му пробяга сянка на съмнение.

— Не се опитваш да ме използваш, нали. Бери? Като например да постреснеш някого, а?

Берингтън сложи ръка на рамото му.

— Ханк — внушително изрече той, — имай ми вяра.