Кен Фолет
Третият близнак (2)

1.

Жегата покриваше Балтимор като лепкав саван. Зелените площи в града се освежаваха от около сто хиляди пръскачки, но онези негови жители, които можеха да си го позволят, си седяха вкъщи при надутите докрай климатици. Неуморните проститутки по Норт Авеню се бутаха под сенките и се потяха под пищните си прически, а хлапетата по ъглите вадеха дрога от джобовете на торбести бермуди. Беше краят на септември, но есента изглеждаше безкрайно далеч.

Един очукан бял датсун, с лепенка върху счупеното стъкло на единия фар, бавно се влачеше по улиците на работнически квартал, северно от центъра на града. Колата нямаше климатик и шофьорът й бе свалил стъклата. Бе хубав млад мъж на двайсет и две години, облечен в отрязани джинси и тениска, а на главата му се мъдреше червена бейзболна шапка с надпис „Охрана“. Изкуствената тапицерия под бедрата му бе хлъзгава от пот, но това не го притесняваше. Настроението му бе отлично. Радиото бе настроено на 92Q — „Двайсет хита накуп!“ На дясната седалка лежеше отворена папка. Той поглеждаше в нея от време на време, запомняйки напечатаните на страницата технически термини. Утре му предстоеше контролно. Лесно научаваше прочетеното и след няколко минути материалът щеше да бъде усвоен.

На следващия светофар до него спря порше кабриолет, карано от руса жена. Той й се усмихна:

— Чудесна кола!

Тя отвърна поглед, без да отговори, но на него му се стори, че видя зараждащата се усмивка в ъгълчетата на устните й. Скрита зад огромни черни очила, жената вероятно бе два пъти по-възрастна от него. Повечето дами, каращи поршета, бяха такива.

— Искате ли да се надбягваме до следващия светофар? — попита я той.

Тя се засмя с музикален, приемащ флирта смях. Сетне с малката си, добре гледана ръка включи на първа. Колата ревна и изхвърча от светофара като ракета.

Той присви рамене. Просто се упражняваше.

Мина покрай потъналото в зеленина градче на университета „Джоунс Фолс“. — Айви Лиг^[1] колеж, много по-престижен от този, в който той следваше. Докато подминаваше помпозния портал, покрай него претича групичка от десетина млади жени в спортно облекло: къси клинове, маратонки, влажни тениски и ленти на главите. Отборът по хокей на трева тренира, каза си той, а добре сложеното момиче отпред е сигурно капитанът им. Трябва да са във форма за сезона.

Когато свиха в университетското градче, изведнъж младият мъж бе обхванат от толкова мощно и възбуждащо видение, че едва виждаше къде кара. Представи си ги в съблекалнята: онази набитата се търкаше със сапун под душа, червенокосата бършеше медната си грива с хавлията, чернокожата грациозно навличаше чифт ослепителнобели дантелени гащички, капитанката се разхождаше наоколо гола, демонстрирайки мускули и съвършена фигура… Тогава стана нещо страшно и те полудяха от ужас. Представи си виковете и писъците им, представи си ги, блъскащи се насам-натам, с изхвръкнали от ужас очи, на ръба на истерията. Набитото момиче падна и остана да лежи, плачейки безпомощно, докато останалите го тъпчеха в отчаяното си желание да се скрият, да намерят вратата на всяка цена и да избягат от това, което ги бе изплашило.

Той спря колата встрани от пътя. Дишаше тежко, сърцето му блъскаше в гърдите. Това беше най-доброто видение, което бе преживявал. Но все пак нещо в него — нещо съвсем малко — липсваше. Какво ги бе изплашило? Той прерови богатото си въображение за отговора и изстена от удоволствие, когато го намери — пожар. Съблекалнята бе обхваната от пламъци и те се мъчеха да се скрият от тях. Лутайки се като овце, се давеха и кашляха в пушека, полуголи и полудели от страх.

— Божичко! — прошепна той, втренчен право пред себе си, виждайки сцената във въображението си като на филм, прожектиран на предното стъкло на датсуна.

След малко се поуспокои. Желанието му все още бе силно, но въображението вече не му бе достатъчно — все едно да мислиш за леденостудена бира, когато умираш от жажда. С края на тениската той избърса потта по лицето си. Знаеше, че трябва да забрави фантазиите си и да си продължи по пътя, но бе твърде прекрасно, за да го стори. Щеше да е много опасно, ако го хванеха. Щеше да се озове в затвора за доста години. Но опасността никога в живота му не го бе спирала.

— Искам го — промърмори той, направи обратен завой и влезе през портала на градчето.

Бе идвал тук и преди. Университетският комплекс се простираше върху сто акра ливади, градини и гори. Повечето сгради бяха построени от тухли, но имаше и няколко модернистични от стъкло и бетон, като всички бяха свързани помежду си с гъста мрежа тесни алеи, обрамчени от паркинг апарати.

Отборът по хокей не се виждаше, но той лесно намери спортния комплекс — ниска сграда, покрай която се точеше писта за бягане, със статуя на дискохвъргач пред входа. Спря пред един паркинг апарат, но не пусна монета в него — никога не пускаше пари в паркинг апарати. Мускулестата капитанка на отбора стоеше на стълбите и разговаряше с някакъв тип в размъкнат анцуг. Той изтича по стълбите, усмихна й се, докато минаваше покрай нея, и бутна входната врата.

Фоайето бе пълно с влизащи и излизащи млади мъже и жени по шорти и с ленти на главите, с ракети в ръце, преметнали чанти през рамо. Без съмнение повечето отбори от този университет тренираха в неделя. Зад бюрото в средата на фоайето седеше човек от охраната и проверяваше студентските карти, но в този момент влезе голяма група спортисти и мина покрай охраната. Някои размахаха картите си, без да спират, а други не си дадоха и този труд, явно забравили. Пазачът само ги погледна и продължи да чете „Мъртва зона“.

Новодошлият се обърна и се загледа във витрините, пълни със сребърни и кристални купи — трофеи, спечелени от атлетите на „Джоунс Фолс“. Миг по-късно във фоайето влезе отбор по футбол — десет млади мъже и кльощава жена с високи обувки. Той побърза да се смеси с тях. Прекоси фоайето като член от групата им и ги последва по широка стълба, слизаща надолу към сутерена. Коментирайки оживено изминалата тренировка, футболистите не му обърнаха внимание.

Походката му бе небрежна, но от очите му не убягваше нищо. Краят на стълбата свършваше в малко фоайе с машина за кока-кола и пластмасова раковина на обществен телефон. Мъжката съблекалня бе от другата страна на фоайето. Жената от футболния отбор пое по дълъг коридор, водещ вероятно към дамската съблекалня.

Непознатият се приближи към телефона, вдигна слушалката и се престори, че търси монета по джобовете си. Мъжете един по един влязоха в съблекалнята. Той видя девойката да отваря една врата и да изчезва зад нея. Това сигурно бе дамската съблекалня. Ония момичета са там, помисли си той възбудено, събличат се, плискат се под душовете и се бършат с хавлиите. Само при мисълта, че се намира толкова близо до тях, го заляха горещи вълни. Избърса чело с опакото на ръката си. Това, което му оставаше да направи, за да превърне видението в действителност, бе да ги изкара оттам, полудели от страх.

Наложи си да се успокои. С бързане нищо нямаше да постигне. Трябваха му няколко минути, за да измисли план.

Пое по коридора и видя три врати: по една от двете страни и една в дъното. В тази отдясно бе хлътнало момичето. Той продължи и отвори вратата в дъното. Намираше се на прага на голяма и прашна стая, претъпкана с обемисти машини, бойлери и филтри, вероятно това бе оборудването на плувния басейн. Влезе и затвори вратата зад себе си. Чуваше се ниско и равномерно електрическо бръмчене. Той си представи момиче, побъркано от страх, само по сутиен и гащички на цветенца, легнало на пода и вдигнало към него изпълнен с животински ужас поглед, докато той разкопчава колана си. Остана усмихнат няколко секунди, наслаждавайки се на представата. Та тя бе само на няколко метра от него и сигурно в момента мисли за предстоящата вечер — вероятно си има приятел и си представя как довечера ще му позволи да отиде докрай. А може да е и свенливо и самотно новобранче, което няма какво да прави в неделя вечерта, освен да седне и да гледа „Коломбо“. Може пък да се кани да работи до късно през нощта. Нищо такова няма да стане, маце. Време е за малко кошмар, помисли той.

Беше правил такива неща и преди, но не и в такъв мащаб. Всъщност, откакто се помнеше, бе обичал да плаши момичетата. Докато учеше в гимназията, за него нямаше нищо по-хубаво от това да примъкне някое девойче зад ъгъла и да я стресне така, че да го моли за милост със сълзи на очи. Затова непрекъснато трябваше да сменя училищата. Понякога се срещаше с момичета просто за да прилича на останалите момчета и от време на време излизаше с някоя от тях. Ако очакваха от него да го направи, той го правеше, но му изглеждаше безцелно.

Всеки си е луд посвоему, мислеше си той. Някои мъже обичаха да се обличат с женски дрехи, други искаха мацката да се кипри с кожено облекло и да ходи с високи токчета. Негов познат пък твърдеше, че най-силно у жената го възбуждали ходилата й — ставало му само като гледал как дамите обуват и събуват обувките в някой магазин.

А това, което него го възбуждаше, бе страхът. Гледката на трепереща жена. Без страх нямаше и наслада.

Оглеждайки се внимателно наоколо, той забеляза закрепена към стената стълба, водеща към железен люк, затворен отвътре. Бързо се изкачи по нея, бутна резетата и вдигна люка. Пред очите му се появиха гумите на паркиран крайслер. Вероятно се намираше откъм задната страна на сградата. Отново затвори люка и се смъкна по стълбата. После излезе от машинната зала.

Докато вървеше по коридора, го срещна една жена и му отправи враждебен поглед. За момент той се разтревожи: можеше като нищо да го попита защо, по дяволите, се размотава пред дамската съблекалня, а това го нямаше в сценария. Но погледът й се вдигна малко по-нагоре и се спря на надписа „Охрана“ на шапката му. Без да каже дума, жената извърна очи и влезе в съблекалнята.

Той се усмихна. Бе купил шапката от магазинче за сувенири за 8,99 долара. Но хората бяха свикнали да виждат охранители на рок концерти, облечени в дънки, детективи, приличащи на престъпници. Твърде много време щяха да губят, ако караха всеки задник, наричащ себе си „Охрана“, да си показва документите.

Той открехна вратата срещу съблекалнята и се намери в нещо като малък склад. Светна лампата. Около него на купчини бе събрано старо спортно оборудване: огромни медицински топки, износени гумени стелки, разсъхнати боксови ръкавици, очукани дървени сгъваеми столове. В стаята миришеше на влага. Под тавана минаваше голяма ламаринена тръба, навярно осигуряваща вентилацията на дамската съблекалня, пресичайки коридора.

Той вдигна ръка и опита болтовете, закрепящи тръбата към нещо, приличащо на перка на вентилатор. Не можеше да ги развие с пръсти, но в багажа на датсуна имаше ключ. Ако успееше да я откачи, вентилаторът щеше да засмуче въздух от склада, вместо отвън.

Щеше да запали огъня именно под вентилатора. Щеше да си отлее малко бензин в една бутилка и щеше да я донесе тук заедно с няколко клечки кибрит и един вестник. Да не забрави и гаечния ключ.

Огънят бързо щеше да се разгори и да забълва гъсти кълбета дим. Той щеше да си увие мокра кърпа около носа и устата и щеше да изчака, докато целият склад се задими. Тогава щеше да откачи тръбата. Вентилаторът щеше да засмуче пушеците и да ги вкара в дамската съблекалня. Отначало никой нямаше да забележи, после една-две щяха да вдигнат глави и да помиришат въздуха: Абе някой да не пуши тук?

Той щеше да отвори вратата на склада, за да се напълни с дим коридорът. Когато момичетата разберяха, че нещо наистина не е наред, щяха да нахълтат в изпълнения с пушек коридор и да изпаднат в паника, мислейки, че цялата сграда е пламнала.

Тогава той щеше да влезе в съблекалнята. Щеше да се озове в бушуващо море от сутиени, чорапи, бикини, голи гърди и дупета. Някои от тях щяха да изхвърчат изпод душовете голи и мокри, трескаво търсещи хавлиите си, но по-голямата част щяха да се лутат наоколо, дирейки вратата, заслепени от дима. Навсякъде щяха да се чуват хлипове, писъци и викове. Той щеше да се преструва, че е от охраната, крещейки заповеди:

— Не спирай, за да се обличаш! Действай бързо! Излизай! Цялата сграда гори! Бегом! Бегом!

Щеше да ги пляска по голите дупета, да ги бута, да рита дрехите им настрани и да ги опипва. Щяха да са побъркани от страх, за да му се противопоставят. Ако мускулестата капитанка бе все още вътре, може би щеше да запази присъствие на духа, но той просто щеше да я избута навън.

Оглеждайки внимателно ужасените момичета, щеше да си избере жертвата. Трябваше да е някое хубаво девойче, изглеждащо лесно уязвимо. Щеше да я хване за ръката:

— Оттук, моля! Аз съм от охраната.

Извеждайки я в коридора, щеше да свърне в погрешна посока — към машинната зала. И там — точно когато тя ще си помисли, че вече е в безопасност — той щеше да я зашлеви, да й удари един юмрук в корема и да я събори на мръсния бетонен под. Щеше да я гледа как се въргаля долу, после сяда задъхана и разплакана и му отправя поглед, преливащ от ужас.

Тогава той щеше да се усмихне и да разкопчае колана си.