Кен Фолет
Третият близнак (17)

16.

Берингтън Джоунс се видя с Джим Прус и Престън Барк в „Монокъла“, ресторант близо до сградата на Сената във Вашингтон. Това бе място, където винаги се срещаха познати хора — конгресмени, политически консултанти, журналисти, помощници. Берингтън бе решил, че няма смисъл да се правят на дискретни. И тримата бяха известни, особено сенатор Пруст с плешивата си глава и огромния си нос. Ако бяха седнали в някое забутано ресторантче, репортери можеха да ги засекат и да коментират в печата защо тези трима приятели провеждат срещите си тайно. По-добре да седнат някъде, където ще ги видят поне трийсет души, всеки ще си помисли, че те просто обсъждат поредния ход в бизнеса си.

Целта на Берингтън беше да запази интереса на „Ландсман“ към сделката. Тя и без това си беше рисково начинание, но намесата на Джийни Ферами го бе направила и опасно. Но другата алтернатива бе да се откажат от мечтите си. Щеше да има само един шанс Америка да се върне към старите си традиции на расово единство. Още не бе твърде късно… Идеята за уважаващ законите, богобоязлив и любящ семейството си бял американец би могла да стане действителност. Да, но те вече бяха по на шейсет, втори такъв шанс едва ли щеше да има.

Джим Пруст бе голяма личност — гръмогласен и безцеремонен, — но въпреки че често дразнеше Берингтън, обикновено можеше да бъде убеден. Човекът с фините маниери, Престън, бе по за предпочитане, макар че и той бе упорит.

Берингтън имаше лоши новини за тях, затова веднага след като поръчаха, подхвана:

— Днес Джийни Ферами е в Ричмънд, за да се види с Денис Пинкър.

Джим се намръщи:

— Защо, по дяволите, не я спря?

Гласът му бе дълбок и грапав от годините, прекарани в крещене на заповеди. Както винаги, невъздържаните му маниери подразниха Берингтън.

— А какво трябваше да направя, да я вържа ли?

— Ти си й шеф, нали?

— Това е университет, Джим, а не шибаната ти казарма.

— Нека не викаме, момчета — намеси се Престън. Носеше тесни очила с черни рамки, беше с този модел от 1959 и Берингтън бе забелязал, че той отново се връща на мода. — Знаехме, че това рано или късно ще стане. Аз предлагам да вземем инициативата и веднага да си признаем.

— Да си признаем? — смая се Джим. — Че да не сме извършили нещо нередно?

— Но хората може да реагират…

— Нека ти напомня, че когато ЦРУ изкара доклада Нови насоки в развитието на Съветския съюз, поради който започна всичко това, самият президент Никсън отбеляза, че туй е най-тревожната новина, идвала от Москва, откакто руснаците разбиха атома.

— Да, но докладът може да не е бил верен… — възрази Престън.

— Ние обаче мислехме, че е. Не си ли спомняш колко лесно се плашеха хората в ония времена?

Берингтън си спомняше много добре. Руснаците имат програма за култивиране на хора, бе съобщило тогава ЦРУ. Възнамерявали да произвеждат съвършени учени, съвършени шахматисти, съвършени атлети и… съвършени войни. Никсън бе заповядал на Военния департамент за медицински изследвания, както се казваше тогава, да създаде паралелна програма и да намери начин за създаване на съвършени американски войници. На Джим Пруст бе възложено да реализира заповедта.

Той веднага се бе обърнал за помощ към Берингтън, който само преди няколко години бе стреснал всички, особено жена си Виви, със записването си в армията. Точно тогава сред връстниците му бяха започнали да се проявяват антивоенни настроения. Бе заминал на работа във Форт Детрик, във Фредрик, Мериленд, и бе започнал да изучава умората у войника. До първата половина на седемдесетте той вече се бе превърнал във водещ експерт по наследствеността на воинските качества, като например агресивност и издръжливост. Междувременно Престън, който бе останал в Харвард, направи серия от открития, свързани с оплождането у човека. Берингтън го бе убедил да остави университета и да стане част от големия експеримент, започнат от него и Пруст.

С този момент Берингтън се гордееше най-много.

— Аз също си спомням колко вълнуващо беше — каза той. — Бяхме начело в тази област на науката, водехме Америка в правилна посока, нашият президент ни бе помолил да свършим това.

Престън ровеше в салатата си.

— Да, но времената се промениха. Вече не е никакво извинение да кажеш: „Направих го, защото президентът на Съединените щати ме помоли.“ Хора отиваха в затвора, защото са вършили това, което им е наредил президентът.

— И какво лошо има? — тросна се Джим. — Та това беше секрет, така е. Но какво има толкова да се признава, за бога?

— Ние продължихме нелегално.

Джим почервеня под тена си.

— Пренасочихме проекта в частния сектор.

Това е обикновена софистика, помисли си Берингтън, но не го каза гласно, за да опровергае Джим. Ония клоуни от Комитета за преизбиране на президента се бяха оставили да ги хванат, че са влизали тайно в хотел „Уотъргейт“ и всички от Вашингтон се разбягаха като уплашени пилци. Престън създаде „Дженетико“ като частна компания с ограничена отговорност, а Джим осигури достатъчно военни контракти, за да я направи финансово жизнеспособна. След известно време клиниките за борба с безплодието станаха толкова доходни, че печалбите спокойно покриваха разходите за научни изследвания без помощта на военните. Берингтън се върна обратно в академичния свят, а Джим от армията се премести в ЦРУ и оттам — в Сената.

— Не казвам, че не сме били прави, въпреки че някои неща, които вършехме в началото, бяха противозаконни.

Берингтън не искаше да изправя двамата си приятели един срещу друг. Той се намеси със спокоен глас:

— Иронията се състои в това, че се оказа невъзможно да се създаде съвършеният американец. Целият проект бе на погрешен път. Естественият начин на възпроизводство бе много неточен. Затова пък проявихме достатъчно ум, за да видим възможностите на генното инженерство.

— Никой даже не бе чувал тия думи по онова време — изръмжа Джим, режейки пържолата си.

Берингтън кимна.

— Джим е прав, Престън. Трябва да се гордеем с това, което постигаме, а не да се срамуваме. Само като си помислиш… Та ние направихме чудеса. Поставихме си за цел да разберем дали някои черти, като интелигентност и агресивност, са генетично заложени. След това идентифицирахме гените, носители на тези черти, и накрая ги имплантирахме на ембрион в епруветка — ами че ние сме на косъм от успеха!

— Целият клон на хуманната биология работи по същия проблем — скептично го прекъсна Престън.

— Не съвсем. Ние бяхме по-целенасочени и залагахме много внимателно.

— Това е вярно.

По различен начин двамата приятели на Берингтън бяха изпуснали парата. Толкова са предсказуеми, каза си той с топлота — може би всички стари приятели са такива. Джим се бе разпенил, а Престън бе помрънкал. Сега вече сигурно са спокойни и могат да обсъдят проблема с хладен разум.

— Това ни връща назад към Джийни Ферами — каза Берингтън. — След година или две тя може би ще ни каже как да правим хората агресивни, без да ги превръщаме в престъпници. Последните парченца от мозайката си падат на мястото. Покупката от „Ландсман“ ни предлага възможност да ускорим работата по програмата, а освен това и ще вкара Джим в Белия дом. Сега не е време да се отдръпваме.

— Всичко това е много хубаво, — каза Престън, — но сега какво ще правим? Знаете, че „Ландсман“ имат съвет по шибаната етика.

Берингтън преглътна хапка риба.

— Първото и най-важно нещо, което трябва да разберем, е, че не сме изпаднали в криза, а просто имаме проблем — внушително изрече той. — И този проблем не е „Ландсман“. Счетоводителите им няма да открият истината и сто години да се ровят из бумагите ни. Проблемът ни е Джийни Ферами. Трябва да й попречим да научи още подробности… Поне до понеделник, когато ще подпишем документите по продажбата.

— Но ти не можеш да й заповядаш — вметна саркастично, Джим, — защото това е университет, а не казарма.

Берингтън кимна. Сега вече бе накарал и двамата да мислят по начина, по който той искаше.

— Точно така — каза спокойно. — Не мога да й заповядам. Но има и по-изкусни начини да се манипулира човек от тия, използвани във войската, Джим. Ако вие двамата оставите тази работа в мои ръце, аз ще се оправя с нея.

Престън обаче не бе доволен:

— Как?

Берингтън не бе спирал да си задава този въпрос. Нямаше още план, но имаше идея.

— Струва ми се, че съществува някакъв проблем около използването на медицинските база данни. Това предизвиква възникването на въпроси, свързани с етиката. Мисля, че мога да я спра.

— Сигурно си е осигурила гърба.

— На мен не ми е необходима основателна причина, а само претекст.

— Как изглежда? — попита Джим.

— Около трийсетте. Висока, много атлетична. Тъмна коса, халка в носа, кара стар червен мерцедес. Дълго време мислех за нея само най-хубави неща. Снощи обаче разбрах, че в семейството й има и лоша кръв. Баща й е престъпник. Обаче тя е умна, избухлива и упорита.

— Омъжена, разведена?

— Неомъжена и без приятел.

— Отблъскваща ли е?

— Напротив, привлекателна е. Но трудно управляема.

Джим кимна замислено.

— Все още имаме доста верни приятели от разузнавателните кръгове. Няма да е кой знае колко трудно да се направи така, че това момиче да изчезне.

Престън го погледна уплашено.

— За бога, Джим, без насилие!

Дойде сервитьорът да разчисти масата и те млъкнаха. Берингтън знаеше, че е необходимо да им каже какво бе научил от съобщението на сержант Делауеър. Той изчака сервитьорът да се махне и със свито сърце каза:

— Има още нещо, което трябва да знаете. В неделя вечерта в спортната зала е било изнасилено момиче. Полицията е арестувала Стив Логън. При организираното разпознаване пострадалата е посочила него.

— Той ли го е направил? — попита Джим.

— Не.

— А знаеш ли кой?

Берингтън го погледна право в очите:

— Да, Джим, знам.

— Ах, мамка му! — изстена Престън.

— А може би трябва да направим така, че момчетата да изчезнат — каза замислено Джим.

Берингтън усети как гърлото му се стяга, сякаш се задавяше. Лицето му почервеня. Приведе се и насочи пръста си в лицето на Джим.

— Повече не искам да чувам такива думи от теб! — изръмжа той.

Джим стреснато се отдръпна, въпреки че бе много по-едър мъж.

— Стига бе, хората гледат! — изсъска Престън.

Берингтън отдръпна пръста си, но още не бе свършил. Ако мястото бе по-забутано, щеше да стане и да стисне Джим за гърлото. Вместо това го сграбчи за ревера и продължи, едва сдържайки гнева си:

— Дадохме живот на тия момчета. Ние ги изведохме на белия свят. Лоши или добри, ние ще си носим отговорността за тях.

— Добре де, добре — примирително каза Джим.

— Просто искам да ме разбереш. Ако някой от тях пострада, Бог да ти е на помощ, ще ти смачкам шибаната глава, Джим!

Сервитьорът отново се появи и попита:

— Ще желаят ли господата десерт?

Берингтън пусна ревера на Джим.

С подчертано гневни движения приятелят му оправи сакото си.

— По дяволите! — промърмори Берингтън.

Престън се обърна към сервитьора:

— Донесете ми сметката, моля.