Кен Фолет
Третият близнак (16)

15.

В Ричмънд се чувстваше атмосферата на отминало величие и Джийни си каза, че родителите на Денис Пинкър се вписват идеално в нея. Шарлот Пинкър, червенокоса жена с напръскано с лунички лице и облечена в шумяща копринена рокля, имаше излъчване на великосветска дама от Вирджиния, въпреки че живееше в дървена къща на тясна уличка. Каза, че е на петдесет и пет, но според Джийни бе по-близо до шейсетте. Съпругът й, към когото тя се обръщаше, наричайки го Майоре, беше приблизително на същата възраст, но у него се усещаше небрежността и флегматичността на отдавна пенсионирал се мъж. Той намигна тарикатски на Джийни и Лайза и попита:

— Момичета, няма ли да пийнете по един коктейл?

Жена му имаше рафиниран южняшки акцент и гласът й звучеше малко височко, като че ли непрекъснато държеше речи.

— Боже милостиви. Майоре, десет часът сутринта е!

Той я изгледа невинно:

— Просто исках да дам добро начало на купона.

— Туй не ти е купон… Тези дами са дошли да ни изучават. Поради това, че нашият син е убиец.

Тя каза нашият син, забеляза Джийни, но това не означаваше кой знае какво. Пак може да е осиновен. С нетърпение чакаше да узнае кои са родителите на Денис Пинкър. Ако Пинкърови признаеха, че той е осиновен, щеше да се реши половината от пъзела. Но трябваше да бъде внимателна. Това бе деликатен въпрос. Ако го зададе изведнъж, те най-вероятно щяха да излъжат. Наложи си да изчака подходящия момент.

Нямаше търпение да види как изглежда. Дали беше двойник на Стивън Логън или не? Взираше се настойчиво в снимките, поставени в евтини рамки и пръснати навсякъде из малкия хол. Всички бяха правени преди много години. Бяха снимали малкия Денис в проходилка, качен на триколесен велосипед, облечен в бейзболни доспехи и как се здрависва с Мики Маус в Дисниленд. Нямаше снимки като юноша. Без съмнение родителите искаха да си спомнят невинното момченце, преди то да се бе превърнало в осъден убиец.

Шарлот и Майора бяха вече попълнили няколко въпросника предварително и сега всеки един от тях трябваше да бъде интервюиран за около час. Лайза заведе Майора в кухнята, а Джийни остана с Шарлот в хола.

Джийни имаше проблеми със съсредоточаването върху рутинните въпроси. Съзнанието й непрекъснато се връщаше към Стив в затвора. Все още смяташе за невъзможно той да се окаже изнасилвач. И не само за това, че предположението разбиваше теорията й. Тя харесваше момчето — беше находчиво и интересно, изглеждаше добро. Освен това имаше и уязвимо място — едва не изпадна в шок, когато научи, че има близнак — психопат. В онзи миг на Джийни й се прииска да го прегърне и да го успокои.

Когато попита Шарлот дали някой друг член от семейството й е имал проблеми със закона, дамата спря високомерния си поглед на Джийни и проточи:

— Мъжете от семейството ми винаги са били ужасно буйни. — Пое въздух през издутите си ноздри: — По рождение съм Марлоу, а ние сме семейство с твърде гореща кръв.

Това предполагаше, че Денис не е осиновен или пък осиновяването му не е официално оформено. Джийни скри разочарованието си. Дали Шарлот щеше да отрече, че Денис има брат — близнак?

Въпросът трябваше да бъде зададен. Джийни преглътна и запита:

— Госпожо Пинкър, вероятно ли е Денис да има брат близнак?

— Не.

Отговорът бе точен — никакво възмущение, никакви крясъци — съдържаше факт и нищо повече.

— Сигурна ли сте?

Шарлот се засмя.

— Скъпа, това навярно е единственото нещо, за което една майка няма да сгреши!

— Определено не е бил осиновен?

— Носих това дете в утробата си, нека Бог ми прости.

Настроението на Джийни помръкна. Шарлот Пинкър би излъгала с по-голяма лекота, отколкото Лорейн Логън, каза си Джийни. Но така или иначе странен и стряскащ бе фактът, че и двете отричаха възможността синовете им да са близнаци.

Бе настроена песимистично, когато се сбогуваха с Пинкърови и си тръгнаха. Имаше чувството, че щом види Денис, той няма изобщо да прилича на Стив.

Взетият под наем форд бе паркиран отвън. Джийни бе облякла рокля без ръкави, а върху нея — сако за авторитет. Климатикът на форда бълваше прохладен въздух. Джийни свали чорапогащника си и окачи сакото си на закачалката отзад. После седна зад волана и подкара. Докато излизаха на магистралата на път за затвора, Лайза прошепна:

— Безпокои ме мисълта, задето си мислиш, че съм разпознала не този, когото трябва.

— И мен ме безпокои — отвърна прямо Джийни. — Но знам, че не би го направила, ако не беше сигурна.

— Но откъде ти си толкова уверена, че греша?

— Просто имам силно чувство, че това не е Стив Логън.

— Струва ми се, че трябва да претеглиш чувството си срещу сигурността на очевидец и да повярваш на очевидеца.

— Знам. Но гледала ли си оня филм на Алфред Хичкок? Понякога го пускат по кабелната телевизия.

— Знам какво ще кажеш. Филмът, дето четирима души са очевидци на катастрофа и всеки от тях е видял нещо различно от останалите.

— Това обижда ли те?

— Би трябвало — въздъхна Лайза, — но твърде много си падам по теб, за да ти се сърдя за такива неща.

Джийни се пресегна и стисна ръката й.

— Благодаря.

Дълго мълчаха, после Лайза отрони:

— Никак не обичам, когато хората си мислят, че съм слаба.

Джийни смръщи вежди изненадано.

— Аз не мисля така!

— Да, но повечето хора го мислят. Това е, защото съм дребна и имам сладък малък нос, напръскан с лунички.

— Е, вярно е, че нямаш вид на борбена.

— Но съм. Живея сама и сама се грижа за себе си. Имам постоянна работа и никой не се ебава с мен. Или поне така си мислех до неделя… Сега вече ми се струва, че хората са прави — аз съм слаба. Изобщо не мога да се грижа за себе си. Всеки психопат от улицата може да ме хване, да опре нож в гърлото ми, да прави с тялото ми каквото си иска и да остави спермата си в мен.

Джийни извърна глава и я погледна. Лицето на Лайза бе пребледняло от вълнение. Това е добре, каза си Джийни, нека излее мъката си.

— Не си слаба — каза тя.

— Ти не си слаба — отвърна й Лайза.

— При мен е обратното. Хората си мислят, че съм неуязвима. Тъй като съм висока метър и осемдесет, имам обичка на носа и заплашителен вид, си мислят, че никой не може да ми направи нищо.

— Видът ти не е заплашителен.

— Не съм сляпа.

— И кой мисли, че си неуязвима? Аз не мисля.

— Управителката на „Бела Виста“, домът, където е настанена мама. Тя ми каза, и то съвсем направо: Майка ви няма да доживее шейсет и пет години. Просто ми го изтърси, без да се замисли. Знам, че предпочитате да бъда честна с вас, ей така ми каза. Исках да й отвърна, че след като нося обичка на носа, съвсем не означава, че нямам никакви чувства.

— Миш Делауеър каза, че сексът всъщност не вълнува особено изнасилвачите. Това, което им доставя удоволствие, е да упражнят властта си над жената, да покажат, че са над нея, да я уплашат и пребият от бой. Затова избират такива, които им се струва, че лесно се плашат.

— А кой не би се изплашил?

— Да, ама не избра теб, нали? Ти сигурно щеше да го смачкаш.

— И сега бих го направила с удоволствие.

— Както и да е, ти щеше да се съпротивляваш по-силно от мен и нямаше да бъдеш толкова безпомощна, толкова ужасена. Затова не е избрал теб.

Джийни разбра накъде бие този разговор.

— Лайза, това може и да е така, но от туй изнасилването не се превръща в твой фал. Никой не може да те обвини в нищо ни на йота. Все едно че си претърпяла автомобилна катастрофа. На всеки може да се случи.

— Права си — каза приятелката й.

Изминаха около десет мили по междущатската магистрала, после свърнаха по второстепенен път, на чиято табела пишеше „Наказателна колония Грийнууд“. Това бе старомоден затвор — група сгради от сив камък, заобиколени от високи стени и бодлива тел. Оставиха колата в сянката на едно дърво на паркинга за посетители. Джийни облече сакото си, но чорапогащника заряза в автомобила.

— Готова ли си за срещата? — попита тя. — Денис ще прилича точно на оня тип, който те изнасили, освен ако методологията ми е изцяло погрешна.

— Готова съм. — Лайза кимна мрачно.

Главният портал се отвори, за да пропусне снабдителски камион, и двете влязоха, без да ги спрат. Охраната не е много затегната, заключи Джийни. Очакваха ги. Някакъв офицер провери документите им и ги съпроводи през напечен от слънцето двор, където няколко чернокожи младежи в затворнически дрехи играеха баскетбол.

Административната сграда бе климатизирана. Поканиха ги в офиса на директора Джон Темойн. Той бе облечен в риза с къс ръкав и връзка, а пепелникът му бе пълен с угарки от пури. Джийни се ръкува с него.

— Аз съм доктор Джийн Ферами от университета „Джоунс Фолс“.

— Как сте, Джийн?

Явно Темойн бе от онези мъже, на които бе трудно да наричат жените по фамилно име.

— А това е моята помощничка, госпожица Хокстън. — Джийни нарочно не му каза малкото име на Лайза.

— Здрасти, сладур.

— Обясних целта на посещението ни още в писмото ми до вас, господин директор, но ако имате още въпроси, с удоволствие ще ви отговоря.

Джийни все пак трябваше да го каже, въпреки че умираше от нетърпение да зърне Денис Пинкър.

— Предупреждавам ви, че Пинкър е буен и опасен човек — каза Темойн. — Знаете ли подробности по извършеното от него престъпление?

— Доколкото си спомням, той се нахвърлил върху жена, с цел да я изнасили в някакво кино и я убил, когато тя му оказала съпротива.

— Горе-долу е така. Станало е в стария салон на кино „Елдорадо“ в Грийнбърг. Давали някакъв филм на ужасите. Пинкър слязъл в сутерена и изключил електричеството. После, когато всички хукнали панически навън, той търчал из тълпата и опипвал момичетата.

Джийни и Лайза стреснато се спогледаха. Почти същото се бе случило и в УДФ в неделя. Диверсията бе предизвикала объркване и паника и извършителят се бе възползвал от нея. И в двата сценария имаше лек намек за извратена юношеска фантазия — опипването на момичетата в потъналия в тъмнина киносалон и гледането на изпадналите в паника голи жени в съблекалнята. Ако Стив Логън бе еднояйчен близнак на Денис, то и престъпленията им бяха извършени по почти един и същи начин.

Темойн продължи:

— Една от жените необмислено решила да му окаже съпротива и той я удушил.

Джийни избухна веднага.

— А ако беше опипал вас, господин директор, вие нямаше ли необмислено да се опитате да му окажете съпротива.

— Аз не съм момиче — отвърна Темойн с вид на човек, току-що изиграл най-силния си коз.

Лайза тактично се намеси:

— Трябва да започваме, доктор Ферами. Имаме много работа.

— Права си.

— Обикновено със затворниците се разговаря през решетка — обясни Темойн. — Вие специално настояхте да бъдете в една стая с него и аз имам заповед отгоре да ви разреша. Въпреки това настоявам да помислите още веднъж. Той е буен и опасен престъпник.

Сърцето на Джийни затрептя от тревога, но външно тя остана съвсем хладна.

— С нас през цялото време ще има въоръжен пазач.

— Разбира се, че ще има. Но щях да се чувствам много по-спокоен, ако между вас и затворника имаше решетка. — Той се ухили неприятно. — Не е задължително човек да е психопат, за да не устои на изкушението да пипне две такива привлекателни момичета като вас.

Джийни рязко се изправи.

— Много съм задължена за загрижеността ви, господин директор, но имаме да свършим някои работи, като например вземане на кръвна проба, правене на снимки на затворника и други неща, които не могат да се правят през решетки. Освен това някои части от интервюто ни са интимни и мислим, че само ще развалим резултата от него, ако оставим помежду ни каквато и да е бариера.

— Е, добре, дано се оправите. Ще ви придружа до килиите.

Те прекосиха нажежения двор и влязоха в двуетажна бетонна сграда. Охраната отвори желязната врата и ги въведе вътре, където бе също толкова горещо, колкото и отвън.

— Оттук нататък грижата за вас ще има Робинсън — каза Темойн. — Ако нещо ви потрябва, момичета, само викнете.

— Благодаря, господин директор — отвърна Джийни. — Благодаря за съдействието.

Робинсън бе успокояващо висок чернокож мъж на около трийсет години. В закопчания кобур на кръста му имаше пистолет, а от другата страна висеше внушителна на вид палка. Той ги въведе в малка стая за свиждане с маса и половин дузина столове, наредени един в друг. На масата имаше пепелник, а в ъгъла на стаята — охладителна машинка за вода. Нямаше прозорци.

— Пинкър ще дойде всеки момент — каза Робинсън.

Той помогна на Джийни и Лайза да подредят столовете около масата, после всички седнаха.

Минута по-късно вратата се отвори.