Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (17) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

17.

Откак бе дошъл Петкан, Робинзон престана да слиза в пещерата. Той се надяваше, че с новия другар животът на острова, работата и обредите ще го забавляват достатъчно, за да изчезне желанието за този вид забрава.

Но една нощ при пълнолуние се събуди и вече не можа да заспи. Навън нямаше никакъв вятър и дърветата бяха съвсем неподвижни, сякаш спяха като Петкан и Тен, прегърнати по навик пред вратата. Някакво усещане за голямо щастие бе завладяло Робинзон. Понеже нищо не се виждаше, не можеше и да се върши никаква работа, нямаше условности, нямаше униформи, нямаше губернатор и генерал, с една дума, ваканция. На Робинзон му се искаше нощта никога да не свършва, ваканцията да трае вечно. Но знаеше също, че скоро ще настъпи денят, а с него — всички грижи и задължения. Той стана, отиде и спря водния часовник, после отвори вратата, прекрачи телата на Петкан и Тен и се запъти към пещерата — там на нейното дъно нощта никога не свършваше, сънят продължаваше вечно.

На другата сутрин Петкан доста се изненада, че не видя Робинзон. Сънят му бе продължил два часа повече, защото господарят му не беше го събудил и той се чувствуваше чудесно. Какво да прави? Трябваше да полее зелето, да издои козите, да довърши наблюдателницата на върха на огромния кедър пред пещерата. Но щом Робинзон го нямаше, всички тези задължения отпадаха и Петкан слушаше само индианското си сърце. Погледът му попадна върху един затворен, но незаключен сандък под масата на Робинзон, чието съдържание можеше да изследва. Той го издърпа по плочите и го вдигна на рамо. После излезе, следван от Тен.

В североизточната част на острова, на мястото, където голямата ливада се губеше сред пясъците, имаше плантация от кактуси с най-причудливи форми и очертания. Напомняше шествие от зелени гумени плашила, целите в щръкнали бодли, топки, ракети, опашки, хоботи.

Петкан хвърли на земята сандъка, който бе натъртил рамото му. Ключалките на капака щракнаха и се отвориха с трясък и край кактусите в бляскав безпорядък се пръснаха скъпи платове и накити. На Петкан и през ум нямаше да му мине да си сложи тези дрехи. Но му се стори много забавно да облече с тях кактусите — всичките горе-долу наподобяваха хора. И над един час той си игра да облича странните растения, на бой почти колкото хора, с наметки, шалове и шапки, нахлузва им рокли, ръкавици и ги окичва с гривни, гердани, обеци и диадеми, в дъното на сандъка намери дори чадъри, монокли с дълги дръжки и ветрила и ги разхвърля тук-там, за да стане пълна приликата. После се залюбува на произведението си — тълпата изискани дами, висши духовници, дворцови управители и двуроги чудовища, които с разкошните си труфила сякаш се гърчеха, кланяха се един на друг, бяха се хванали на някакъв фантастичен и неподвижен танц. Той се изкиска високо и взе да имитира тези нелепи мъже и жени с ръкопляскане и подскоци, а край него Тен подскачаше насам-натам и лаеше весело. После обърна гръб на облечените кактуси и тръгна през дюните към плажа.

Времето беше чудесно и Петкан пееше от щастие, докато тичаше по белия чист пясък. Колко беше хубав — гол и весел — сам със слънцето и кучето си, свободен да прави каквото си иска, далеч от досадния Робинзон. Събираше лилави, сини и пъстри камъчета, далеч по-красиви в своята простота от едрите и натруфени накити, с които беше окичил кактусите. Подхвърляше ги на Тен, а той тичаше с лай към тях и ту ги носеше обратно. После започна да хвърля в морето късове дърво и кучето се спускаше, цапаше във водата с четирите си лапи и се връщаше към Петкан, носено от вълните.

Така двамата стигнаха до оризището, блеснало от слънцето като водно огледало. Петкан взе едно плоско камъче и го запокити ниско, за да подскача над водата. Камъчето подскочи цели седем пъти, преди да потъне без пръски. Но Петкан не бе предвидил едно — че Тен отново ще скочи да донесе обратно камъчето. Както се бе засилило, животното скоро се озова на двадесетина метра навътре, но там се спря: беше много плитко, за да може да плува и то нагази в тинята. Обърна се и направи опит да се върне при индианеца. С първия скок успя да се отдели от тинята, но тежко падна обратно и се замята обезумяло. Започна да се дави. Петкан се надвеси над мръсната и коварна вода. Да скочи ли, за да измъкне Тен? Тогава му дойде нещо друго наум; той изтича към шлюза, откъдето се източваше водата. Напъха една тояга в първата дупка и с всички сили натисна лоста. Веднага от другата страна на преградата водата започна да бълбука и равнището й бързо да спада. След няколко минути цялото оризище беше сухо. Реколтата беше погубена, но Тен можа да изпълзи до основата на дигата. Петкан го остави да се мие и се запъти с танцова стъпка към гората.