Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (1) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

1.

Късно следобед на 29 септември 1759 година край архипелага Хуан Фернандес, на около 600 километра от бреговете на Чили, небето изведнъж притъмня. Екипажът на „Вирджиния“ се събра на мостика, за да види пламъчетата, които лумваха по върховете на мачтите и реите. Това бяха огньовете на свети Елм, явление, предизвикано от атмосферното електричество и предизвестие за силна буря. За щастие, „Вирджиния“, на която пътуваше Робинзон, нямаше от какво да се страхува, дори и при най-лютия ураган. Това беше холандска гемия, по-скоро тумбесто корито с ниски мачти, тежко и немного бързо, но изключително устойчиво при лошо време. Затуй вечерта, след като видя как вятърът изведнъж пръсна като балон едно от платната, капитан Ван Дейсел заповяда на моряците да свият останалите платна и да се приберат заедно с него вътре, докато стихията отшуми. Единствената възможна опасност бяха рифовете или пясъчните наноси, но на картата не се виждаше нищо подобно и „Вирджиния“ можеше да се носи през бурята със стотици километри, без да срещне препятствие.

И тъй, капитанът и Робинзон играеха спокойно на карти, докато навън бурята се разразяваше все по-силно. Беше средата на XVIII век и много европейци — предимно англичани — се заселваха в Америка, за да трупат богатство. Робинзон беше оставил в Йорк жена си и двете си деца, за да опита късмета си в Южна Америка и да разбере не може ли да установи изгодни търговски връзки между своята родина и Чили. Няколко седмици преди това „Вирджиния“ беше заобиколила американския континент, преминавайки храбро пред страшния нос Хорн. Сега тя плаваше към Валпарайсо, където Робинзон възнамеряваше да слезе.

— Не мислите ли, че ще закъснеем доста с тази буря? — попита той капитана, докато разбъркваше картите.

Капитанът го погледна с тънка насмешлива усмивка и погали чашата с хвойнова ракия — любимото му питие. Той имаше много по-богат опит от Робинзон и често вземаше на подбив младежкото му нетърпение.

— Тръгне ли човек на пътешествие като вашето — каза той и подръпна дълбоко от лулата си, — потегля според волята си, но пристига, когато господ пожелае.

После отпуши едно дървено буренце, където държеше тютюна и пъхна вътре своята дълга порцеланова лула.

— По този начин — обясни той — я предпазвам от удари, а и тя поема медения мирис на тютюна.

Затвори буренцето и се отпусна лениво назад.

— Виждате ли — каза той, — хубавото на бурите е, че ни отървават от всякакви грижи. Можем ли да направим нещо срещу природните стихии? И ние нищо не правим. Осланяме се на съдбата.

Тъкмо в този момент закаченият на верига фенер, който осветяваше каютата, описа широка дъга и се разби в тавана. Преди да настъпи пълен мрак, Робинзон за миг зърна как капитанът политна през масата с главата напред. Робинзон се изправи и се запъти към вратата. Въздушното течение му подсказа, че врата вече няма. Най-страшното беше, че след неколкодневното клатушкане напряко и надлъж корабът не помръдваше. Навярно беше заседнал на някоя пясъчна плитчина или подводна скала. В бледата светлина на кръглата луна, замрежвана от облаци, Робинзон различи върху палубата група хора, които се мъчеха да спуснат на вода спасителна лодка. Той тръгна към тях, за да им помогне, когато страшен удар разтърси кораба. Веднага след това върху палубата се стовари огромна вълна и помете всичко — и хора, и предмети.