Джон Шорс
Под мраморното небе (7)

В ръцете ми изстива чаша чай. Вятърът си играе със спокойните води на реката. Аз съм строга жена с остър език, но сърцето ми е меко и понякога ме предава. Вятърът, особено този откъм Тадж Махал, често пълни очите ми със сълзи. Вятърът ми напомня за целувките на мама.

— Какво стана после? — пита тихо Гюлбадан.

Изплувам от спомените си и продължавам:

— Баща ми се заключи в покоите си. Не приемаше никого, дори мен.

Спирам и си припомням, колко много исках да го прегърна и да го утеша. Аз също имах нужда от утеха, но моята мъка отстъпваше пред неговата. Копнеех да почувствам любовта му, макар да знаех, че сърцето му ще остане завинаги владение на мама.

— Чувахме непрекъснато риданията и молитвите му — казвам и оставям чашата си. — Когато след две седмици се появи, очите му бяха зачервени и толкова увредени, че се наложи да сложи очила.

— Наистина ли? — възкликва Рурая и хваща ръката ми.

— Наистина. От онази стая излезе непознат за нас човек. Голяма част от него бе умряла заедно със съпругата му и сърцето му никога вече нямаше да обича.

Стискам пръстите на Рурая и ги галя. Тогава бях твърде млада, за да осъзная напълно загубата на татко, но сега разбирам всичко. Сега знам, че скръбта е създадена, за да съхрани любовта в сърцата ни.

— Тогава ли започна строежа? — пита Гюлбадан.

— Да — отвръщам и сърцето ми се изпълва с топлина. — Той реши да построи дом за своята любима. Повика най-добрия архитект в империята, мъж, който можеше да превърне нефрита в цвете, а мрамора — в райска градина.

— Как се казваше той?

Иса. Иса беше всичко, за което съм мечтала.