Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Beneath a Marble Sky, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Маргарита Терзиева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джон Шорс
Заглавие: Под мраморното небе
Преводач: Маргарита Терзиева
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Експреспринт
Редактор: Димитър Риков
ISBN: 954-9395-62-6; 978-954-9395-62-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3335
История
- —Добавяне
Тъмнина
Скоро съдбата ми показа колко е трудно да се грижиш за някого, особено ако този някой си самият ти. Ожениха ме по Ноуруз, точно преди сухия сезон. Дадоха ме на мъж, който щях да презирам с цялото си сърце.
През сухия сезон земята около Агра сякаш умира. Тревата вехне и пожълтява от горещината и сушата. Овцете и кравите не помръдват с дни и животът започва да тече на бавни обороти. Преди обаче да настъпи тягостното лято, милостивият Аллах ни осигурява кратка, но прекрасна пролет. Тогава празнуваме персийската Нова година — Ноуруз.
Обикновено чаках с нетърпение този празник. Той траеше две седмици и се празнуваше от всички в империята, независимо от религията им. Нещо повече, именно тогава организирахме най-големите тържества. Всички излизаха по площадите, радваха се на китайски ракети и си разменяха подаръци. Но тази година радостта ми беше помрачена от предстоящата сватба. Гледах фойерверките и ядях сладкиши, без да усетя нищо, освен горчивината на собствените си мисли.
В деня на сватбата станах рано, въпреки че предпочитах да не напускам постелята. Закусих пъпеш и се изкъпах във вана, ароматизирана с лавандулово и евкалиптово масло. След това слугите втриха в кожата ми парфюм от лотос и изсушиха косата ми на топлината на тлеещо палисандрово дърво. Дадоха ми няколко зърна карамфил и аз ги дъвках и смуках, докато дъхът ми замириса на него. Умели художници се погрижиха за грима ми, натриха устните ми с листо от бетел и ги изрисуваха с кармин. Украсиха ръцете и краката ми със смес от къна, лимонов сок и зехтин. Накрая прикрепиха към косата ми големи диаманти.
Церемонията се състоя на най-големия ограден площад в крепостта. Разстоянието от единия до другия край беше повече от триста крачки, а каменните му стени имаха четирийсет сводести изхода, водещи към пазарите, градините и жилищните сгради. Върху стените се вееха червени знамена.
Бяха поканени стотици гости. Повечето бяха тук още от сутринта, за да заемат по-предни позиции. Придвижихме се бавно и тържествено до площада. От двете ни страни вървяха бойни слонове, покрити с наметала от английско кадифе, китайска коприна или турски плат, тъкан със сърма. Бивниците им бяха обвити в черен плат, така върховете им изглеждаха още по-бели. По ъглите на площада бяха поставени позлатени клетки с леопарди в ленени елеци, избродирани със злато. На вратовете им дрънкаха сребърни вериги.
Бях отрупана със сватбени накити, десетки рубини и смарагди блестяха по ръцете, краката и гърдите ми. Одеждата ми беше истинско произведение на изкуството. Копринената роба беше толкова тънка, че ако не бяха изрисуваните върху нея ириси в индигов цвят, човек можеше и да не я види. Роклята под нея беше тюркоазенозелена. Платът й прилепваше плътно към тялото ми и подчертаваше движението на гърдите. Беше дълга до глезените и с форма на камбана.
Изглеждах великолепно, но сърцето ми страдаше. С Дара често говорехме за дълга ни към империята и ето, сега този дълг заплашваше да ме задуши. Всичките ми мечти за лично щастие изглеждаха далечни и недостижими, сякаш принадлежаха на друго, непознато на мен момиче, което все още отчаяно вярваше, че ще открие любовта.
Мъжът, за когото копнеех, остана в мечтите на онова момиче, а до мен застана ухиленият до уши Кондамир. Тромав и дебел, той едва достигаше до раменете ми и беше два пъти по-възрастен от мен, но притежаваше сребърни мини, беше един от най-богатите търговци в империята и си позволяваше да изразява несъгласие с политиката на императора. Татко се надяваше, че с нашата сватба ще му затвори устата. Освен това искаше да използва търговските му контакти в Персия, да намери сред тях съюзници и да постигне траен мир на север. Само така можеше да оздрави империята отвътре. Кондамир, изглежда, не проявяваше интерес към мен, но бракът ни му даваше възможност да седне по-близо до пауновия трон, а това означаваше повече власт.
По време на церемонията погледът му често спираше върху гърдите ми, които през изминалите няколко месеца бяха пораснали. Този поглед ме плашеше, извърнах се към семейството си, едно стъпало по-надолу по позлатения подиум, и се опитах да не мисля за това, което щеше да се случи по-късно вечерта. Не бях виждала сестрите си от няколко дни и се зарадвах, че са тук. Бяха повити в тънки копринени пелени и две слугини ги носеха на ръце. Баща ми беше с военната си униформа, на кръста му бе запасана древна сабя с дръжка, обсипана с изумруди. Тя се предаваше от император на император от незапомнени времена. Майка ми приличаше на същинска роза. С аленочервена рокля и ефирна зелена роба, тя излъчваше красота и достойнство. Братята ми бяха с тъмносини туники и стояха между мама и татко. Дара изглеждаше тъжен, докато Аурангзеб ми се хилеше злорадо. Шах и Мурад дремеха зад тях.
Като всички подобни церемонии и брачната беше дълга и досадна. Отправиха се редица молитви към Аллах, четоха се откъси от Корана и се изказаха куп благопожелания. Миналата нощ си бях изплакала очите и днес не пророних нито сълза. Стоях до съпруга си, усмихвах се и се покланях.
След официалната част започна пиршество като в приказките. Слугите запалиха огньове и изпекоха дузина агнета. В златни и сребърни плата поднесоха шишове с биволско месо и задушени зеленчуци. Навсякъде имаше огромни купчини с ориз, нахут и плодове, както и мраморни купи с кълфи — десерт от захар, манго, лимонов сок, сметана и печен шамфъстък. Оттеглихме се под сянката на набързо разпънатите червени платнища, слугите покриха персийските килими със снежнобели покривки и се нахвърлихме на изисканите ястия. Развяха огромни ветрила пред императорското семейство, вятърът изсуши потта от телата ни и изгони мухите далеч от трапезата.
Докато се хранехме, очите ни се любуваха на красивите танцуващи момичета. Те бяха с прозрачни дрехи, не беше нужно да напрягаш въображението си, за да видиш какво има под тях. Телата им се гънеха като фиданки на вятъра под съпровода на тръби, тъпани и струнни инструменти. Жонгльори и акробати се съревноваваха с тях за вниманието ни.
Щом приключихме с храната, всички вкупом напуснахме площада и се отправихме към реката. Баща ми бе предположил, че игрите на поло ще бъдат еднакво интересни както за знатните гости, така и за простолюдието. Полото беше измислено от конните племена, населяващи равнините на изток от Агра и беше едно от любимите зрелища в империята. Специално за днешните тържества огромното игрище до реката беше почистено и изравнено. В двата му края бяха издигнати врати. Наоколо бяха опънати палатки за съпругите и наложниците на благородниците. Най-голямата палатка беше предназначена за нас. Седнахме на дебелия килим и проследихме подготовката на играчите.
Братята ми вече бяха на игралното поле. Дара и Шах бяха сменили празничните си дрехи с черни туники и тюрбани, а Аурангзеб и Мурад бяха с бели екипи. Баща ми доближи до устните си биволски рог и духна в него. Чу се силен гърлен звук и играчите се строиха от двете страни на игрището. Някои от тях продължаваха да се упражняват с високите, извити в долния край пръти, а конете им, със сресани гриви и сплетени на плитка опашки, нетърпеливо ровеха земята с копита.
Хвърлиха в средата на игрището топка от палисандрово дърво и играта започна. Забравил булката си, Кондамир зарева ведно с тълпата. Мама се опита да привлече вниманието ми, но за пръв път в живота си аз не откликнах на усилията й. Родителите ми вярваха, че Кондамир ще бъде добър съпруг и аз бях сигурна, че ще изпълня съвестно дълга си, но въпреки това се чувствах предадена от тях.
Следях разсеяно мача, защото бях заета да се моля на Аллах Кондамир да се окаже добър и почтен съпруг, но не можех да не забележа, че Аурангзеб е най-добрият играч. Топката винаги се оказваше пред неговия прът. В един момент Дара се оказа между него и вратата. Конят на Аурангзеб връхлетя върху жребеца му. Дара излетя от седлото и Аурангзеб спокойно отбеляза гол. Вдигна ръка да отбележи триумфа си и много от зрителите го приветстваха от сърце. Дара му кимна и закуцука към коня си.
Ислямът забранява алкохола и много правоверни страняха от този порок, но в днешния ден виното се лееше като вода. И аз опитах от сладостта му — единственото приятно изживяване през онзи дълъг следобед. Пихме от украсени със скъпоценни камъни чаши и пихме много. Дори жените, обикновено сковани от многобройни забрани и правила, започнаха постепенно да се отпускат. Кондамир най-после ме забеляза и ми се усмихна. Усмивката му разкри два реда жълти зъби и възпалени венци. Не след дълго тялото ми натежа, главата ми клюмна и умът ми, иначе толкова остър, започна да губи нишката на събитията, но аз продължавах да пия. Бях чувала, че мъжете пият, за да избягат от грижите си. Аз исках да избягам от всичко. Ако виното наистина можеше да ме спаси от Кондамир, бих пила, докато не остане и един грозд в цял Индостан.
Не разбрах кога е свършила играта, но видях, че здрачът вече размива очертанията на речния бряг. Нечии силни ръце ме вдигнаха и ме положиха на палки — малък диван, закрепен на четири здрави подпори с дръжки. Четирима мъже ме понесоха към дома на Кондамир — жалко подобие на палат, на един час път от реката. Бях го виждала отдалече и смътно си спомних, че е изграден от златист камък, заобиколен от палмови дървета.
Слугите запалиха факли около носилката ми. Кондамир яздеше сив кон на черни петна. Когато погледите ни се срещнаха, той се ухили похотливо, извади от торбата на седлото си парче месо и го налапа. Изпъшках и започнах да свалям цветята и диамантите от косите си. Светът пред мен се въртеше бясно, усетих, че ми прилошава, и затворих очи. Отворих ги едва когато ме внесоха в къщата. Поеха по дълъг, осветен от свещи коридор, после отвориха някаква врата и ме положиха на мек персийски килим. Измърморих някакви благодарности и се огледах. От всяка стена стърчаха рога на различни животни. Мислите ми пълзяха като голи охлюви, но някак успях да съобразя с размътения си мозък, че съпругът ми е ловец.
След малко той влезе в стаята. Беше пиян и едва се добра до килима. Престорих се на заспала. Помислих си, че може и да ме забрави, но скоро усетих ръцете му върху дрехите си. Пръстите му алчно заровиха из гънките на робата ми и с едно движение разпраха скъпия плат. Дръпна ги с такава сила, че се претърколих в ъгъла. Ужасена, продължих да се правя на заспала с наивната надежда, че той ще загуби интерес.
Тогава усетих дъха му над голите си гърди и разбрах, че няма да ми се размине. Той захапа стръвно зърното ми и аз усетих, че ми се повдига. Мърморейки си под носа, Кондамир се нахвърли върху мен, сякаш беше изгладняло прасенце, а аз — свинята майка. Въпреки че бях отвратена, зърната ми се втвърдиха и това го възбуди още повече. Той лижеше и хапеше плътта ми, а аз се извивах под гнусните му зъби, ужасена от грубостта му. Груби бяха и пръстите му, деряха безмилостно кожата ми и болезнено ровеха из най-тайните кътчета на тялото ми.
Чух го да плюе, после усетих влага между краката си. Миг след това ме притисна с огромното си тяло, дъхът му замърси дробовете ми, коремът му изшляпа по моя. Разтърси ме остра болка, когато проникна в мен. Но той не ми обърна внимание. Без да го е грижа, се придвижи по-навътре в мен и започна да рие в утробата ми. Вече не можех да се преструвам на заспала, отворих очи и извиках. Надявах се болката ми да го спре, но виковете ми сякаш го разпалиха допълнително. Тласъците му станаха още по-яростни, ръцете му ме притиснаха към килима с такава сила, че едва дишах.
Имах чувството, че се разпадам на парчета. Мама ме беше предупредила за болката, но това беше просто нечовешко. Заплаках с глас. Сълзите ми сякаш му харесаха и той прокара език по врата ми. Отвратена, аз се опитах да се освободя от хватката му. Не знаех нищо за физическата любов, но бях сигурна, че това, което ставаше, няма нищо общо с нея. Бях чула жените да говорят с удоволствие за това, знаех, че мама дори му се наслаждава, а аз лежах отчаяно под туловището му, хапех устните си до кръв и ридаех, докато съпругът ми разтърсваше вътрешностите ми.
Вече мислех, че няма да оцелея, когато той изведнъж зави като ранен глиган. Усетих, че нещото в мен нараства още повече и влиза по-надълбоко. Кондамир се затресе в конвулсии, после се свлече върху мен като торба с ориз. Зловонието му ме заля, но не смеех да помръдна. В стаята се възцари пълна тишина. Макар че стените все още се люлееха пред очите ми, аз благодарих на Аллах за изпитото вино. Без него страданието ми щеше да бъде още по-голямо.
Кондамир скоро захърка. Напънах се и успях да го избутам от себе си. Свих се в ъгъла и зароних горчиви сълзи. Видях кръвта между краката си и разраненото си зърно и заплаках още по-горко. Плачех за себе си и за любовта, която нямаше никога да открия.
Нощта остаря, а с нея и аз.
Първите дни с Кондамир бяха истински кошмар. Не отстъпвах от дълга си и направих всичко възможно да забравя спомена от първата ни нощ. Продължих напред, както би искала мама. Реших, че за всичко е виновно изпитото вино, че не ме е наранил нарочно й трябва да направя всичко, за да ощастливя съпруга си занапред. Много скоро разбрах, че въобще не го е грижа за мен. Сякаш не съществувах, обръщаше ми внимание, колкото и на комара в ъгъла на стаята. Полагах големи усилия, но всичко беше напразно. Пренебрежението му ме обиждаше, бях свикнала да се отнасят към мен с нужното уважение и внимание. Дори баща ми, най-важният човек в империята, се вслушваше в съветите ми, но глупакът Кондамир продължаваше да си мисли, че се е оженил за безмозъчна камила.
Постепенно ми стана ясно, че ме е взел с единствената надежда да му родя син. Въпреки репутацията му на оса, пиеща нектар от много цветя, той никога не бе изпитвал насладата на бащинството. Защо си въобразяваше, че ще успея там, където десетки други се бяха провалили, си остана загадка за мен. А и честно казано, въпреки че желаех от все сърце деца, не можех да си го представя като техен баща. Не исках семето му да пусне корени в мен, тъй като след първата нощ последваха още много кошмарни нощи. Кондамир се връщаше пиян, използваше ме грубо и загубил съзнание, заспиваше отгоре ми.
Една нощ дори ме удари и разкървави устата ми. Изглежда, не бях успяла да откликна подобаващо на неговите щения. Докато треперех гола върху тигровата кожа, той извика един от слугите си и го изпрати до Червената крепост, за да доведе опитна куртизанка. Накара ме да ги гледам, за да усвоя движенията й и в бъдеще да ги прилагам. През тази нощ за пръв път открих сладостта на омразата. Сега вече сърцето ми познаваше цялата гама на чувствата — боях се от Аурангзеб, обичах баща си и боготворях майка си. Съжалявах просяците и завиждах на децата. Тази нощ, докато бършех сълзите и кръвта от устната си, аз познах и омразата. Започнах да кроя планове как да избягам от него или още по-добре — как да сипя отрова в ориза му. Бях убедена, че светът няма да оплаква загубата му.
През тези дни тъгувах много за семейството си. Мама и татко пишеха писма и изпращаха подаръци, но бяха далеч на юг, на военен поход заедно с братята ми. Дара ми писа за храбростта на Аурангзеб на бойното поле, разказа ми как изоставил сигурността на бащината шатра и се присъединил към войниците в предните редици. Държеше ме в течение за всичко.
Не се интересувах от военните работи, но щях да се радвам да бъда с тях, да опозная нови земи и да слушам разказите на офицерите. Сто пъти предпочитах да съм там, отколкото да се щурам по цял ден из дома на Кондамир, където почти нямаше книги, но пък навсякъде щъкаха намусени слуги.
Минаха дни, после седмици. Опитвах се да се примиря с положението си. Криех емоциите си и си позволявах да плача единствено под булото на нощния мрак. Мама никога не би позволила на някой мъж да се разпорежда с чувствата й и знаех, че очаква от мен да бъда силна като нея. И аз криех сълзите си и чаках безропотно Аллах да ме освободи от тази позорна съдба.
Една хубава свежа сутрин усетих, че повече не мога да сдържам порива си към свобода. Седяхме на терасата и закусвахме кисело мляко и малки сгърчени портокали. Килимът под нас беше мръсен, осеян с безброй петна от най-различен произход.
Събрах смелост и го помолих да ми разреши да пояздя един от конете му.
— Ти? — присмя ми се той с неестествено тънък за мъж с такъв огромен корем глас. — На кон?
— Винаги съм…
— Защо не пояздиш гола?
Изглежда, тази възможност му допадна, той се изкиска и от устата му изпадаха парченца портокал. Бях свикнала с грубите му шеги и не обърнах внимание.
— Господарю, не съм виждала приятелите си от няколко седмици.
— Седмици, месеци, какво значение има? Защо трябва да ме е грижа за приятелите ти?
— Защото съм ти съпруга.
Кондамир се оригна, дебелите му бузи противно се затресоха.
— Хленчиш като дете, каквото си всъщност. Защо не вземеш да посвършиш някаква работа из къщи?
— Защо не… — исках да продължа „вземеш да скочиш от някоя скала“, но спрях навреме, уплашена от последствията. — Защо не ми възложиш някаква работа?
— Ами да, ето, сготви ми вечеря.
Предпочетох да замълча. Дали всички мъже си мислеха, че съпругите им не стават за нищо друго, освен да варят ориз? Доядох млякото си, въздъхнах и зареях поглед към хилавите дървета в овощната градина пред нас. Кондамир беше богат човек, притежаваше най-големите сребърни мини в империята, но очевидно не плащаше добре на слугите си. Покривът на къщата се нуждаеше от ремонт, бурените задушаваха градината му, конете бяха мършави, а каменната стена около имота беше напукана и заплашваше да падне. Къде ли си харчеше рупиите?
— По дяволите тези портокали! — неочаквано извика той, малките му очички се свиха още повече. — Защо са толкова дребни?
После ме погледна и добави натъртено:
— Защо всичките ми плодове са толкова безвкусни?
Разбрах, че всъщност говори за моята апатия в леглото, но се престорих, че не съм схванала смисъла.
— Предполагам, защото не се грижиш достатъчно за тях.
— Ти да не си специалистка в тая област?
— Каква област, господарю? Просто отбелязвам, че плодните ти дръвчета загиват.
Той се обърна към градината и се загледа в дърветата. Бяха много, най-вече ябълки, портокали, круши и череши. Лятото беше в разгара си и се очакваше клоните им да са сочни, зелени и отрупани с плод, но вместо това листата им жълтееха, а плодовете бяха дребни и непрекъснато падаха.
— Имаш ли градинар? — попитах, сигурна, че скъперник като него не би наел специалист за градината си.
— За какво ми е нужен градинар? Какво трудно има да полееш една градина и да обереш плодовете й? — оригна се отново той и ме погледна с презрение. — Но за теб е непосилно, предполагам.
Станах бързо от масата. Бях прекарала много следобеди в градината и мислех, че знам какъв е проблемът.
— Мога ли да разчитам на отплата, ако ти кажа как да ги спасиш?
— Как смееш…
— Например една малка разходка с кон?
Той ме изгледа, сякаш бях досадна оса.
— С някоя от крантите обаче. Не с конете ми за лов.
— Добре, тогава извикай слугите си.
За разлика от слугите на другите видни граждани, неговите бяха облечени със стари, изядени от молци дрехи. Щом се събраха около масата, аз посочих най-дребното дръвче и им наредих да го изскубнат. Те изчакаха господаря си за потвърждение. Щом го получиха, отидоха до дървото и го извадиха от земята без усилия.
— Ела, господарю — казах и отидох при болната фиданка.
Коленичих пъхнах пръст в мократа земя. Той ме последва.
— Усещаш ли миризмата?
Доближих пръста си до големия му, осеян с разширени вени нос. Миришеше на гнило. Кондамир направи гримаса на отвращение.
— Защо смърди така?
— Защото поливаш прекалено много фиданките и корените им загниват.
— Щом знаеш толкова, кажи какво трябва да се направи?
Не беше ли най-големият глупак на света?
— Спри да ги поливаш. Остави ги поне десетина дни и ако Аллах ти се усмихне, те ще се оправят.
Кондамир изсумтя и сгълча слугите за невежеството им. После нареди на един от тях да оседлае най-стария кон в имението.
— Върви — изръмжа към мене, без да ме погледне.
Развълнувана от възможността да избягам поне за малко оттам, аз изтичах в стаята си и навлякох набързо проста кафява роба. Свалих и бижутата си. Понеже не вярвах на Кондамир, разкъртих една плочка в пода, изкопах малка дупка под нея и ги оставих там. Сложих пръстта в саксията на цветето в ъгъла, а плочката върнах на мястото й.
Не държах да се сбогувам със съпруга си и затова тръгнах направо към оседлания кон — жалка кранта, отдавна прехвърлила годините за езда. Личеше, че някога е била истински бисер, но сега беше стара и недохранена. Въпреки това държеше главата си гордо изправена. Погалих челото й. За моя радост слугата бе сложил красиво и скъпо седло.
— Господарят нареди да оседлаем старата кранта, но за седлото не каза нищо — прошепна той.
Усмихнах му се и се качих на коня.
— Благодаря ти! Много ти благодаря! — казах и му дадох една монета. Тя моментално изчезна из гънките на дрипавата му роба. — Подсуши добре земята в градината, иначе и двамата ще загазим.
Той отвърза кобилата и ми подаде поводите.
— Господарят настояваше да ги поливаме два пъти на ден — каза и ми се усмихна приятелски.
Аз също му се усмихнах и пришпорих кобилата. За моя радост тя не се огъна под тежестта ми и спокойно пое по прашната отъпкана алея към Червената крепост. Семейството ми не беше там, но исках да видя Ладли. За последен път бях говорила с приятелката ми на сватбата си и копнех да разбера какво става с нея и какво става с империята.
Минах през много улици, покрай много домове. Повечето от тях бяха от червеникав камък, много малко се белееха. Щом навлязох в бедняшкия квартал, каменните къщи изчезнаха и на тяхно място се появиха постройки от кал, дърво и слама. Покрай пътя около палмите се навъртаха нещастни просяци. Хвърлих няколко монети, но това се оказа грешен ход. Скоро зад мен се събра цяла тълпа. Смушках коня и забързах напред.
Алеята се вля в широк път и аз се смесих с множество търговци, свещеници и военни части. Срещнах колона от войници, отиващи на юг, и предположих, че ще се присъединят към армията на баща ми. Бяха с кожени ризници, по които имаше железни шипове. Някои от тях притежаваха мускети, но повечето бяха въоръжени с лъкове и стрели. След тях вървяха слонове и дърпаха каруци с шлемове, щитове и хранителни запаси. Други животни теглеха оръдия, високи колкото човек.
Войниците ме изгледаха странно, рядко им се случваше да срещнат жена на кон, и то без охрана. Въпреки че бяха груби мъже и под дългите бради лицата им носеха белези от много битки, малко от тях си позволиха да подметнат нещо по мой адрес. Младият им командир ми беше познат. Извиках го, той ме разпозна и доближи коня си до моя. След размяната на любезности го попитах за положението на юг. Този път деканите бяха заграбили ориза на няколко села, подпалили къщите и отвели децата в робство. Такива случаи по южната ни граница ставаха често. Битката била кървава и без успех, ето защо баща ми бе поискал подкрепление.
Пожелах му победа и поех по павираните улици на града. Колкото повече наближавах Червената крепост, толкова по-неудобно се чувствах. Обикновено търговците ме затрупваха с предложения за най-различни стоки, но сега, в тази обикновена роба, само най-отчаяните от тях ми предложиха стоката си. Един беззъб касапин ми посочи висящо на кука говеждо месо. Мухите бяха покрили целия бут и аз побързах да отвърна поглед от неприятната гледка.
Скоро достигнах до цитаделата. Цяла армия роби миеха каменната рампа от прахта и животинската тор. Повечето от тях бяха индуси, защото на половината път мюезинът призова към молитва и само аз и няколко работници се обърнахме към Мека. Отправих молитва за победа на нашите войници и успешното завръщане на семейството ми. Понечих да изпрося и помощ срещу съпруга ми, но реших, че в момента Всевишният сигурно е зает с много по-достойни дела и не си струва да го занимавам с това нищожество.
Оставих кобилата на един млад коняр и тръгнах към апартаментите на императора. Не беше трудно да открия Ладли. Тя винаги беше в кухнята. Белеше моркови, но като ме видя, изписка и изпусна ножа от радост. По-старата готвачка я изгледа неодобрително, готова да я сгълчи, но аз се намесих и помолих да я освободят за малко.
Ладли скочи веднага и ние забързахме навън. В желанието си да се отървем от любопитните, скоро се озовахме на крепостния вал. Оттук войниците защитаваха крепостта от евентуални нападатели, насипът беше широк и предлагаше чудесна гледка към Агра. Погледът минаваше през къщи, джамии и пазари и стигаше чак до реката и полегатите склонове на планината. Минаретата на джамиите се издигаха към небето като гигантски кафяви зърна на женски гърди, за да могат призивите на мюезините да бъдат чути от всички. Имаше и друга причина — така те не можеха да надничат в прозорците на съседните къщи и гледката на чуждите жени в тях не ги отвличаше от задълженията им.
Строен по поречието на реката, Агра имаше форма на лунен сърп. Къщите на богаташите бяха по брега, там се виждаха красиви дворци от камъни и червени тухли и пъстроцветни градини. По-далеч от реката бяха домовете на обикновените граждани, толкова нагъсто, колкото са дъждовните капки по време на мусонните дъждове. Всяка година тук изникваха нови и нови къщи, защото населението на Агра непрекъснато растеше и вече достигаше петстотин хиляди.
Най-далеч от прохладата на Джамна бяха бедняшките квартали. От мястото, където бяхме с Ладли, те приличаха на стар протрит килим с хиляди кръпки. Копторите бяха толкова нагъсто, че едва различавах тесните пътечки между тях. Мама няколко пъти ни беше водила там, за да видим как живеят лишените от божията благодат. Това беше царство на плъхове, болести, смрад и мръсотия. Дрипави деца преследваха плъховете. Най-бедни от бедните, тези нещастни създания изпичаха гадните животинки върху купчини запалена тор и така се прехранваха. Беше мъчително да гледаш тези бездомници с кървящи, покрити с мухи рани и язви по лицата и телата. Повечето от тях нямаха покрив над главата си и спяха върху купчина слама. Тези, чиито домове бяха построени от кал, се смятаха за щастливци. Но много често къщите им се размиваха от дъжда, а гредите и камъните ставаха плячка на крадци.
— Шива има работа — каза Ладли и кимна към бедняшкия квартал.
Шива беше индуски бог на сътворението и разрухата и наистина имаше работа — беше запалил сламения покрив на една от схлупените колибки в квартала. Обърнах се към Мека и произнесох кратка молитва. Обещах му да изпратя по слуга няколко монети за пострадалите — отчасти, за да ядосам съпруга си, отчасти заради бедните хорица, които щяха да останат без дом. Щях да пратя и лекар. Ладли не го прие толкова трагично. Тя беше свикнала на подобни гледки.
— Липсваше ми — казах и стиснах ръката й.
— Защо? — попита закачливо тя. — Твоят ястреб не те ли прави щастлива?
— Щастлива ли? — Седнах върху насипа и въздъхнах. — Аз съм само поредната хапка месо за ненаситната му уста.
— Какво говориш, Джаханара!
Загледах се в дима, който идваше от кварталите и се размиваше в бледото небе над Индостан.
— Преди няколко години бяхме тук на пикник с родителите ми. Те си подаваха череши в устата и плюеха костилките долу. Аз събирах камъчета и ги хвърлях от високото. Те се обичат толкова много, Ладли! Цял живот съм се молела да ме сполети същата съдба.
— Но не стана така?
Тръбният рев на слонове прекъсна словата й. На брега някакви мъже се бяха събрали в кръг. Дори и от такова разстояние по ярките им дрехи разбрах, че са благородници. Всички държаха в ръце дълги копия. В средата на кръга стояха два слона. Знаех, че ще мушкат животните с копията, докато ги разярят достатъчно, за да се нахвърлят един срещу друг и да сплетат окървавените си бивници в жестока схватка. Погледнах в малкото огледало на пръста си. Колко много ми се искаше да отдам любовта си на мъж, който би харесал лицето ми, въпреки несъвършенството му. Лицето на мама все още беше гладко като праскова, но бях сигурна, че татко би обожавал всяка бръчка по лицето й, всеки крив зъб, стига да е неин.
— Миналата нощ ме удари — признах ненадейно, — а после…
— Какво после?
Поколебах се. Споменът беше твърде мъчителен и не исках да се връщам към него.
— После нищо, но можеш ли да си представиш татко да посегне на майка ми? Би умрял хиляда пъти, преди да направи такова нещо.
— Ах, куче проклето! — заекна от ярост приятелката ми. — Гаден червей, гнусно копеле!
Ругатните й винаги ме развеселяваха.
— Ох, Ладли, само да се чуеш! — усмихнах се.
— Ами ако не беше отгледана в харем…
— И аз мога да ругая, ако поискам.
— Я да чуя!
— Какво?
— За кого си се омъжила?
Засмях се с глас. Изведнъж се усетих свободна и окрилена от близостта й.
— За пришката върху мазната брада на човек, дето има в главата си тухла, вместо мозък и купчина лайна вместо къща.
Ладли се засмя така, че едва успя да си поеме дъх.
— Не е зле за принцеса, но съм сигурна, че можеш и по-добре. Трябва ти повече практика. Наблюдавай го и открий на какво ти напомня противната му физиономия.
— Веднага се сещам. На глиган.
— Глиганът е твърде умен. По-скоро бих го сравнила с жаба. Няма по-глупаво и грозно животно от жабата.
Тя оправи сарито си и охлаби пищните си гърди от прегръдката му. Въпреки че изглеждаше фантастично в дрехата си, никога не се чувстваше удобно в нея.
— Само да ми падне умникът, дето е измислил това чудо, така ще го сритам! — закани се тя. — Или по-добре да накарам мъжете да се увият с него поне за един ден.
— Представяш ли си Кондамир със сари?
— Предпочитам да не си го представям, приятелко.
Избухнахме в смях. Аз започнах да хвърлям камъчета отгоре, а Ладли продължи да оправя сарито си. Долу огънят се бе разпрострял и върху съседните къщи. Произнесох втора молитва за жертвите на пожара и се обърнах към Ладли:
— Мога ли да те попитам нещо?
— Щом ти се пита…
— Вие с Дара… целували ли сте се някога?
За миг на устните й разцъфна усмивка, но угасна бързо.
— Не бих му отказала, но сега, когато е женен, това никога не може да се случи. Не може да се целувам с женен мъж, при това толкова класи над мен.
Дара се бе оженил два месеца преди мен. Съпругата му беше мила жена и аз малко му завиждах за късмета.
— А имала ли си някой друг?
— Има един…
— Познавам ли го?
— Знам ли кого познаваш? — усмихна се и добави, преди да си отворя устата: — Но него — едва ли. Той е син на рибар, срещаме се на лодката му.
— И сега… връзката ви продължава ли?
— Да, защо не?
— Ами ако някой ви види? Тогава никой няма да иска да се ожени за теб.
Ладли щеше да отговори, но случайно зърна една калинка до крака ми. Вдигна я и разтвори шепа, за да й даде възможност да отлети. Вятърът я поде и я отнесе надалеч.
— Може в нея да се е вселила душата на прабаба ми.
Каза го на шега, но аз знаех, че приема сериозно тези неща.
— Та какво ще кажеш за момчето?
— Никой няма да разбере. И не виждам смисъл да се пазя непокътната, за да може някой дърт козел да си прави кефа с мен.
Замислих се за собствения си опит в любовта. Бях започнала да свиквам, но все още най-силното усещане от акта беше болката.
— Разкажи ми за… знаеш за какво — попитах за сравнение.
Ладли ми се усмихна дяволито, после се замисли:
— Понякога имам чувството, че целият свят се разтърсва заедно с мен. Друг път е тихо и успокояващо, като ромон на река.
— Боли ли?
— Колкото боли шербетът, когато те кара да потръпваш от сладост.
Припомних си потните, смрадливи прегръдки на съпруга си. Нямаше начин усещането да предизвика в мен такива сравнения. Правенето на любов с него беше като да лежиш до нощно цукало без похлупак.
— Моля те, внимавай — казах примирено.
— Не се тревожи за мен, Джаханара. Не се тревожи и за твоето бъдеще. Сигурна съм, че скоро ще намериш някой, който ще накара земята под теб да се разлюлее от страст.
— Съмнявам се — отвърнах тъжно.
Ладли стана, за да спаси от краката ми голяма гъсеница.
— Ето, това е храна за твоята домашна жаба — каза тя и внимателно я премести далеч от нас.
— Вероятно не би отказал да я изяде. Винаги дъвчи нещо.
— Вземи я и му я сготви с къри. Ще видиш, че няма да забележи.
Представих си сцената и се разсмях. Колкото и да не ми се тръгваше, знаех, че е време да се прибера при Кондамир. Прегърнах приятелката си и двете забързахме към кухнята.
Тогава не можех да си представя, че предсказанието на Ладли щеше да се сбъдне. Наистина щях да намеря такъв мъж. И този мъж, чието лице щях да покривам с целувки, чиято душа щеше да се слее с моята, беше вече тук, в Червената крепост.