Джон Шорс
Под мраморното небе (20)

Победени

Червената крепост издържа един-единствен ден. И какъв друг шанс имаше със своите няколко хиляди войници срещу огромната тренирана армия на врага? Заключиха татко в Осмоъгълната кула. Навремето той бе построил тази двуетажна сграда на източната крепостна стена, за да могат жените от харема да се наслаждават на гледката на цяла Агра. Аурангзеб го бе затворил преднамерено тук, защото прозорците предлагаха чудесна гледка към Тадж Махал. Искаше той да гледа непрекъснато това, което обичаше най-много, и да страда, защото никога повече нямаше да се докосне до него.

Това беше най-черният ден в живота ми. Не заради загубата, а за това, което се случи после. Аурангзеб стана върховен повелител на империята и обвини Дара в ерес.

Брат ми щеше да бъде обезглавен.

Когато дойдох в съзнание, видях, че съм гола, но освен раната от удара на офицера нямах други белези от насилие. Лежах в тъмна, смърдяща на урина клетка. Трябваше ми време да посвикна с тъмнината, за да забележа, че не съм сама. Срещу мен седяха два ловни леопарда. Инстинктивно извиках, но после осъзнах, че е по-добре да мълча. Зверовете заръмжаха и започнаха да обикалят в кръг около мен, както правят с ранените газели по време на лов. В клетката нямаше никакво оръжие, но до мен се валяше един оглозган кокал, дълъг колкото ръката ми. Грабнах го и пропълзях в единия ъгъл.

Не мина много време и чух Аурангзеб да ме вика. Появи се с няколко свои приближени, които не пропуснаха да се надсмеят над голотата и страха ми.

— Не са хранени от няколко дни — кимна той към леопардите. — Мисля, че не си падат по грешници, но кой знае?

Вторачи се в мен, погледът му танцуваше по голото ми тяло.

— Щом гладът им стане нетърпим, сигурен съм, че ще се примирят и с теб.

— Аз например ще се примиря — каза един от мъжете и всички се изкискаха. Искаше ми се да потъна в земята, за да прикрия женствеността си.

— Искам да знаеш, че Дара е осъден за еретизъм и ще загуби главата си утре.

— Не! — извиках аз. Не можех да повярвам на ушите си. — Моля те, не го прави! Той е защитник на исляма. Той…

— Заслужава да умре!

— Защо? Какво е направил?

— Трябва ли винаги да спориш с мен? — изрева той. В яростта си плюеше. — Може ли един защитник на исляма да твърди, че хиндуистката религия е равна на нашата? Неговата книга разклати основите на империята.

— Искаше само да ни обедини. Да покаже, че бихме могли да живеем в мир помежду си. Къде е предателството тук?

— Навсякъде! Във всяка мръсна страница. И той ще умре за богохулството си!

— Моля те Аур… Аламгир, той е твой брат!

— Братята остават без глави както всички останали. Сестрите — също.

Понечи да си тръгне, но аз извиках след него:

— А какво казва Аллах за убийците?

Той се обърна светкавично и сграбчи решетката.

— „Еретиците се екзекутират, не се убиват!“

— Той не е еретик!

— Утре ще присъстваш на екзекуцията му — изсъска, — освен ако леопардите ми не огладнеят.

— Това е убийство! Убийство!

Мъжете се разсмяха и неприличните им жестове ме накараха отново да се свия в ъгъла. В опита си да защитя Дара забравих, че съм гола, и бях застанала открито пред тях.

— Какво става? — прошепнах, неспособна да сдържа сълзите си. Ако в този момент бях сама, без баща, любим и дъщеря, щях да се оставя на леопардите да ме изядат. — Как успяхме да стигнем дотам?

С настъпването на нощта в клетката стана много студено. В мрака очите на котките проблясваха като малки луни. Не ме изпускаха от поглед нито за миг, угасваха само когато животните примигваха. Изпишках се, за да очертая територията си. Непознатата миризма ги спря за малко, но скоро ръмженето стана още по-заплашително. Бях толкова отчаяна, че бях готова да ги оставя да опитат месото ми, но мисълта, че никога вече няма да видя Арджуманд и Иса, върна силите ми. Опитах се да си представя какво правят в този момент. Дали спяха вече или Иса й разказваше приказка? Или пък й показваше как да строи? Сигурно често мислеха за мен. Навярно нашите мисли можеха да се срещнат някъде из пространството, въпреки че ни делеше цяла пустиня.

Изтощението си каза думата, изведнъж ми се зави свят и изпаднах в безсъзнание. Събудих се с усещане за нещо мокро на главата си. Дробовете ми се изпълниха с миризма на гнило. Изведнъж осъзнах, че по-големият леопард ближе раната на скалпа ми, и писнах. Животното оголи зъби и заръмжа. Вдигнах кокала и с всички сили го стоварих върху него. То изскимтя и избяга в отсрещния ъгъл.

Скоро и двата леопарда заръмжаха срещу мен. Започнаха да обикалят клетката в кръг, като постепенно стесняваха кръга. Размахах кокала пред себе си, започнах да ги ругая с цяло гърло и се опитах да изглеждам по-страшна, отколкото всъщност бях. Едно от животните се стрелна към мен и заби зъбите си в кокала. Изтръгна го от ръцете ми и аз останах напълно беззащитна. Зверовете се приближиха отново и аз замръзнах на място. Ако мръднех, можеха да захапят крак или ръка, както бяха захапали кокала.

„Очите — помислих отчаяно. — Ако ме нападнат, ще забия нокти в очите им.“

Неочаквано в клетката попадна лъч светлинка. Някой бе отворил вратата и слизаше тихо по коридора. Появи се неясна фигура в черна персийска роба без сандали. Нямах представа дали е изпратена да пререже гърлото ми или да ме освободи, но разбрах, че е тук тайно.

Две красиви ръце махнаха черната качулка и за моя радост видях лицето на Ладли. Тя бръкна в торбата си, извади два кървави къса месо и ги запрати в другия край на клетката. Леопардите се нахвърлиха с ръмжене на неочакваното лакомство. Аз изтичах при нея и ръцете ни се срещнаха през решетките. Бях затворена, но емоциите ми бяха свободни и заплаках с глас. Тя погали ръцете ми и се наведе да ме целуне.

— Нямам много време, сестричке — прошепна в ухото ми.

— Чула ли си нещо за…

— Иса?

— Ти знаеш?

Въпреки напрежението тя ми се усмихна:

— Не съм сляпа, Джаханара.

— Трябваше да ти кажа, но…

Тя вдигна рамене и примигна с дългите си мисли. Погледът й се спря на голото ми тяло и лицето й се сви от мъка.

— Как ми се иска да забия ножа в гърба му заради това. — Аз замълчах. — От какво имаш нужда? — попита ме.

„Да изгониш мъката от сърцето ми — помислих си. — Да ме измъкнеш от този кошмар.“

— Можеш ли да изпратиш съобщение на Иса?

Ах, ако можех да го прегърна, да целуна Арджуманд поне веднъж!

— Той е в Аллахабад с Арджуманд. В някаква голяма конюшня. Моля те, кажи му, че го обичам, че скоро ще съм при тях.

— Ще се опитам — каза тя и сгъна празната торба. — Не вярвам, че онзи страхливец ще те убие. Той знае, че хората те обичат, и не би посмял да го направи. Но би могъл да те заключи завинаги в някоя кула.

— Наистина ли ще обезглави…

Не успях да довърша думите си. Някога Ладли беше влюбена в Дара и сега сълзите й потекоха като моите.

— Смелост, сестричке! — прошепнах. Думите ми прозвучаха фалшиво, защото самата аз всеки момент щях да припадна. — Бъди смела и се пази!

— И ти.

— Обичам те, Ладли!

Тя целуна челото ми и се отдалечи. Замолих се да се върне незабелязано в стаята си и благодарих на Аллах, че ми беше дал такава вярна приятелка. Тази жена, дъщеря на обикновени поданици на империята, беше по-вярна и по-умна от най-приближените съветници на татко. Помолих Аллах един ден да я отърве от Аурангзеб и да ни събере отново.

След като изядоха храната, леопардите бързо заспаха. Въпреки студа затворих очи и изкарах останалата част от нощта спокойно. Когато утрото настъпи, с удивление видях, че големите котки са на една крачка от мен. Свити на кълбо, животните спяха едно до друго като живи произведения на изкуството. Сигурно нямаше художник в света, освен Иса, който би могъл да сътвори такава красота. Полюбувах им се и си обещах, че ако един ден избягам от брат си, ще се върна и ще ги освободя. Тази нощ те не искаха да ме убиват, но гладният звяр няма голям избор.

Малко след разсъмване се появи воин и ми подаде вехта роба. Облякох се набързо и миг след това в подземието се появи Аурангзеб в пълно бойно снаряжение с четирима телохранители. Отвори клетката, даде ми знак да изляза и ритна злобно един от леопардите.

— Безполезни животни! — скръцна със зъби и плю.

Избързах напред, но един от войниците му ме сграбчи за ръката, а друг ме ощипа по бедрото. Кипнах, но успях да сдържа езика си зад зъбите и тръгнах послушно към конюшните, където ме качиха на един кон. Аурангзеб възседна белия си ат и се наведе над мен.

— Ще гледаш как той умира, грешнице! И ако отвърнеш поглед само за миг, ще издълбая дупка в главата ти.

— Той никога не те е обиждал. Той…

Аурангзеб ме удари през лицето и аз едва не паднах от седлото. От устата ми потече кръв.

— Той е предател и еретик! — кресна брат ми. — И ще си плати затова.

Не изтрих устните си. Напротив, захапах раната и разкъсах месото, докато кръвта не покри цялата ми брадичка. Той потегли напред, а един от хората му поведе кобилата след него. Напуснахме крепостта и скоро тръгнахме по широките улици на Агра. Тълпата отпред вилнееше. Хората се бяха разделили на два лагера и сипеха закани едни на други. Стражите се опитваха да наложат спокойствие, но народът беше неудържим. Мюсюлманите повтаряха името на Аурангзеб като реликва, а индусите роптаеха срещу явната несправедливост.

В центъра на мелето стоеше Дара. Той и сина му Сюлейман бяха качени на боен слон. И двамата бяха голи, само с препаска през слабините, с вързани ръце. Телата им бяха покрити с нечистотии. С ужас видях как ги замерят с развалени зеленчуци, лук и картофи и оставят синини по телата им. Индусите се тълпяха пред войниците и молеха за живота на Дара. Други пък се опитваха да спрат мюсюлманите, които се гавреха с брат ми. Той призова привържениците си да не използват насилие, умоляваше ги да запазят спокойствие, защото смъртта им би го наранила много повече, отколкото собствената му екзекуция.

Призивът му за мир дори в такъв жесток за него момент ме накара да заплача.

— Дара! — извиках и разбутах тълпата.

Той се обърна към мен. Лицето му бе подпухнало и насинено. Опита се да ми каже нещо, но един пъпеш полетя към Сюлейман и той се хвърли пред него, за да го предпази. Детето заплака и това ме подлуди. Малкият беше само на тринайсет години и нямаше никаква вина.

— Освободи детето! — изкрещях към Аурангзеб.

Той срита коня си и направи жест към конника зад мен. Мъжът се усмихна и ме удари през гърлото. Внезапно усетих, че не мога да дишам. Вратът ми пламна и аз се заборих за въздух. Конникът ме изчака да се съвзема и ме удари отново, този път през лицето.

В този момент забравих за въжделенията на Дара да постигне хармония между хората. Прииска ми се индусите да се надигнат и да смажат мюсюлманите, дано Аллах ми прости. Исках да видя враговете ни мъртви, а труповете им — изхвърлени на бунището.

Поведоха слона с осъдените по улицата. Множеството тръгна след него. Скоро пристигнахме на площада, където върху висока площадка бе поставен опръскан с кръв дръвник. До него стоеше висок и мускулест роб с тежка сабя в ръце. Свалиха Дара от слона и го качиха на площадката. Той обърна обляното си в сълзи лице към мен и ми кимна, после каза „сбогом“ на сина си. Светът пред мен се завъртя.

— Моят брат, принц Дара — викна Аурангзеб, — е еретик и предател. Законът повелява смърт.

Скочих от коня и се втурнах към Дара, разбутах воините и го прегърнах.

— Знам, че ще отидеш в рая — успях да кажа, преди мъжете на Аурангзеб да ме свалят на земята. Един от тях ме ритна по бедрото. Това възбуди множеството. Дори мюсюлманите се размърдаха. Хората ме познаваха и обичаха, бяха готови да ме защитят. От всички страни се разнесоха гневни възгласи. Брат ми усети промяната на настроението, приближи коня си и ми подаде ръка да стана.

— Моля те! Моля те, помилвай го! — изплаках, но той се отдалечи от мен и даде знак на хората си. Те завлякоха Дара към дръвника и положиха главата му върху него. Той се обърна към Мека и устните му зашепнаха. Започнах да се моля заедно с него, молех се горещо, ридаех и умолявах Аллах да го преведе бързо през райските порти.

После затворих очи. Вместо издигащото се над главата му острие видях картини от нашето детство: двамата с Дара яздим малко пони, аз го обличам в роба на мама и слагам огърлица на врата му, двамата плуваме в Джамна, смеем се, гоним светулки. Винаги беше мил с мен и ме обичаше.

Чу се тъп звук от удар на желязо върху дърво и тълпата се разлюля. Втори звук, и аз разбрах, че синът му също е мъртъв.

Паднах на колене и заплаках както никога досега. Плачех, защото знаех, че без Дара светът ще загуби от блясъка си.

 

 

Мракът преследваше всяка моя стъпка.

По-късно същия ден ме изблъскаха в килията на татко. Той спеше на просто одеяло от зебло, единствената му завивка беше неговата туника. Все още имаше треска и беше удивително, че все още е жив, но не беше чудо, защото от този ден вече не вярвах в чудеса. Залитнах, препънах се и паднах на каменния под. Пропълзях до него. Той измърмори нещо несвързано. Лицето му беше лице на старец.

Избърсах сълзите си и огледах нашия затвор. Беше дълъг около дванайсет крачки. В него нямаше нищо, освен одеялото под татко и едно тапицирано гърне. Седем от осемте прозореца бяха заковани с дъски, но през осмия се виждаше Тадж Махал. Той излъчваше спокойствие и чистота — истинска перла, трептяща под лъчите на слънцето.

Гледката ми напомни за Иса и аз отново се запитах какво ли правят сега двамата с Арджуманд. Без тях се чувствах половин човек, сякаш някой бе откраднал най-добрата част от мен и я бе заровил дълбоко в земята. Не исках много, само да чуя смеха й, да докосна ръката му. Въпреки че устните ми още пулсираха и бедрото ме болеше, бях готова да се оставя на камшиците на войниците само за един миг, прекаран с Иса и дъщеря си. Кога щях да ги видя, попитах Аллах. След седмица? Година? Никога?

Зароних горчиви сълзи и се свих до татко. Притиснах се в него, дадох му от моята топлина и взех от силата му. Най-сетне той отвори очи, лицето му потъмня, когато видя състоянието ми.

— Какво се случи, момичето ми? — попита глухо той.

Бавно и през сълзи му разказах какво ни бе сполетяло — от битката до екзекуцията. Той беше така поразен, че не можа дори да заплаче. Просто затвори очи и ме прегърна по-силно.

— Защо… стана така? Цял живот търсех мир, а сега… моят син уби собствения си брат.

— Той умря без болка — опитах се да го утеша аз.

Татко поклати глава и чертите на лицето му се изостриха.

— Такава загуба… За нас… за Индостан. Само Дара можеше да обедини…

— Той го искаше от цялото си сърце.

Татко отново затвори очи и попита:

— Какво става с Иса и Арджуманд?

— Избягаха в Аллахабад.

В стаята се настани тишина, толкова дълга, че сякаш никога нямаше да си отиде. Най-накрая пресипналият му глас наруши тишината:

— Аз… време е да отида при майка ти в рая.

Знаех колко много го иска, но поклатих глава.

— Мама нямаше да одобри това. Щеше да ти напомни, че империята има нужда от теб.

— Но какво може да направи една маймуна, затворена в клетка?

Прогоних една кацнала на главата му муха. Изглеждаше странно без тюрбан. Малкото останала му косица имаше същия металносив цвят като брадата му. Загледах се в белезите на старостта по лицето му. Мислите ми изглеждаха далечни, като чужденец сред непознатата тълпа.

— Може да помогне на дъщеря си — казах след цяла вечност — да стане добър човек.

— Тя няма нужда от помощ за това.

Сгуших се в него като малко дете и може би съм заспала, защото когато отворих очи, в стаята стояха Аурангзеб, Ладли, Кондамир и едно младо момиче. Брат ми беше в оранжева туника, а Ладли, за мое учудване, носеше жълта роба. Търбухът на Кондамир беше стегнат в кожен жакет. Копринената му риза се издуваше по шевовете. В ръката си държеше наполовина оглозган лоясал овчи бут. Момичето до него, красиво като пеперуда, не беше на повече от четиринайсет.

— Подарък за вас — каза Аурангзеб и хвърли на пода главата на Дара.

Широко отворените мъртви очи бяха застинали в ням ужас. Усетих, че ми прилошава, и отместих поглед от тях. Татко се опита да стане, но не му достигнаха сили.

— Защо? Защо, Аурангзеб? — изхлипа той. — Можеше да го накажеш, да го оставиш да гние в затвора или да го оставиш да избяга в Персия.

— Само глупак като теб би оставил врага си да избяга. Но аз не съм глупак.

— Ти… не може да си мой син! Такъв страхливец и злодей… Нито в моите вени, нито в тези на майка ти тече такава кръв.

Аурангзеб се разтрепери от обида.

— Искам да си наясно, глупако — кресна той, но не посмя да погледне татко в очите, — че никога няма да излезеш от тази килия. Няма да те убия, защото Коранът забранява на сина да убие баща си, но ще те оставя да умреш тук. Ще гаснеш бавно и ще гледаш нейния гроб, ще се молиш да отидеш при нея, но няма да можеш.

Не знам дали татко се уплаши от тези думи или не, но изведнъж стана по-висок и думите му прозвучаха твърдо, както преди:

— По-добре да умра тук, отколкото да гледам как съсипваш империята.

Брат ми се отърси, сякаш думите на татко бяха прах върху красивите му дрехи, и се обърна към мен:

— Знаеш ли, грешнице, че твоята бивша приятелка прие правата вяра?

Погледнах изненадано Ладли, но веднага осъзнах, че го прави само за да му угоди. Въпреки това беше твърде голяма саможертва. Знаех колко много обича тя своите богове.

— Голяма грешка — погледнах я аз право в очите, за да избегна очите на Дара. Не можех да мисля за него сега. Това щеше да сломи сърцето ми.

— Ти ли го казваш? — изфуча Ладли. — Ти, която не струваш колкото нощното гърне на Аурангзеб!

Кондамир хвърли на земята оглозгания кокал и се разсмя:

— Някога струваше нещо, но повехна бързо. Сега би било истинско мъчение да те имам в леглото си.

Тогава бях на трийсет и една, но вярвах, че все още съм привлекателна за мъжете, затова думите му ме засегнаха. Татко се опита да каже нещо, но гласът ми заглуши думите му:

— Какво ли си мисли твоята любовница за онази вейка, която наричаш мъжко достойнство, Кондамир? Или още не е успяла да я види, понеже търбухът ти я скрива?

Кондамир посегна да ме удари, но Аурангзеб го спря.

— После ще я биеш! — заповяда той. — След малко важни и влиятелни благородници ще посетят баща ми. Не искам да си помислят, че се отнасяме с неуважение към нашите гости.

— Но като неин съпруг…

— Когато му дойде времето, прави каквото искаш с нея — прекъсна го брат ми. — След месец, ако щеш, я продай в някой бордей. Или я остави гола в пустинята. Но засега ми трябва непокътната.

— В бордей ли? — захили се Кондамир и изтри мазните си ръце в кожения елек. — Че колко ли ще й взема!

Не бях виждала Аурангзеб да се смее от години, но сега се затресе от смях и пискливият му глас подразни слуха ми. Краката ми сами тръгнаха към него. Тъгата ми бързо се превърна в гняв.

— Винаги ще се моля за теб, задето уби брат си — процедих. — Дара вече е в рая, но Аллах няма да ти позволи да пристъпиш портите му.

— По-добре се моли за себе си, грешнице, защото ти първа ще се запътиш натам.

Приближих се още, докато между нас остана една педя разстояние. Впих поглед в него и казах:

— Ако аз или баща ми умрем, знай, че още на следващата нощ ще намериш в леглото си кобра. Тя ще впие зъбите си в теб и ти ще умреш в адски мъки.

— Кобра ли? — сепна се той. — Лъжеш, кучко!

— Нима мислиш, че нямам приятели? Че нямам шпиони сред твоите хора, готови при първия сигнал да те пратят при Аллах? Наивник! Какво дете си, ако си въобразяваш, че не съм взела мерки срещу теб!

Лицето му се сгърчи и той се огледа страхливо, сякаш очакваше отнякъде да изскочи кобра.

— Ако ти трябват доказателства — заявих дръзко, — нареди да ме убият довечера. Но очаквай утре или вдругиден кобрата в леглото си.

— Убий кучката! — изръмжа Кондамир и тръгна към мен.

— Тихо! — изрева Аурангзеб. Гърдите му се надигаха тежко. Мускулите на лицето му се свиха, сякаш думите ми пробиха дупка в главата му. Разтри слепоочията си, после рязко се обърна към мен и ехидно попита: — Ако това е истина, защо не им наредиш да ме убият още сега? Убий ме и край с проблемите ти.

— Аз не съм убийца като теб. Но ако ме убиеш, твоята смърт няма да е мое дело, а на приятелите ми. Не, твоята душа ще гние в земята, аз ще пия вино в рая с мама и Дара.

Кондамир направи още една крачка към мен.

— Позволи ми да я продам. Или да изтръгна мръсния й език.

Видях страха в очите на Аурангзеб и си позволих да се насладя на неочакваното си надмощие. Колко много мразех тези мъже! Те бяха готови да разрушат всичко само за да задоволят жалките си щения!

— Знаеш ли, Кондамир — стрелнах се към него, — че Арджуманд не е твоя дъщеря? — Той пребледня, но аз продължих без милост: — Нима си въобразяваш, че твоята вейка би могла да посее живот? Ха!

Той изрева и скочи към мен. Юмрукът му се стовари върху лицето ми толкова бързо, че нямах време да реагирам. Устната ми се сцепи отново, аз паднах на пода. Аурангзеб изпсува и дръпна Кондамир настрана. Но аз още не бях свършила.

— Как се смеех, докато ти пъшкаше върху мен — продължих да беснея. Пръски кръв изхвърчаха от устата ми. — Представях, че ме язди козел, но дори неговият образ бе по-приятен от твоя.

— Млъкни, жено! Млъкни или…

— Какво, Аурангзеб? — сопнах се. — Ще ме убиеш пред очите на нашите хора, както уби Дара? Направи го и ще се сдобиеш с още хиляди врагове. Не, Аурангзеб, няма да поемеш този риск, защото моята кобра ще те намери и жалките ти писъци ще се чуят чак в рая.

Юмрукът му потъна в корема ми и аз се превих на две. Болката беше толкова силна, че не можех да говоря. Аурангзеб ме заплю, изблъска компанията си към вратата и заключи след тях. Татко изстена и запълзя по пода. Строполи се до мен и ние останахме да лежим с наранени тела и души.

Аллах, къде се намирах?

Коранът греши, поклатих глава. В него пише, че адът е само за мъртвите. Бях все още жива, но със сигурност се намирах там.