Джон Шорс
Под мраморното небе (2)

Пробуждане

Избърсах петната от кисело мляко по устните си и се огледах. Имперският харем беше невероятно съчетание от апартаменти, градини, алеи, места за почивка, тераси и изкуствени пещери. Тук управляваха жените. Мъже не се допускаха, с изключение на императора, синовете, гостите му. И евнусите, разбира се.

Червената крепост приличаше на лакирана кутия с безброй различни по размер отделения. В очертания от цитаделата периметър имаше общинска земя — пазари, джамии, храмове и съдилища! Отвътре пространството бе разделено на отделни сегменти посредством здрави каменни стени. Там имаше частни апартаменти, градини, обори и конюшни. И в самото сърце на тази плетеница от сгради се намираше имперският харем.

Тук живееха хиляди жени, всичките на издръжка на императора. Най-влиятелни от всички бяха съпругите му. Те имаха собствени дворци в рамките на харема. Моят дядо, император Джаганхир, е имал седемнайсет съпруги — нищожна цифра в сравнение с неговите прадеди. Дядо почина, но жените му — до една по-млади от него, все още живееха в харема и имаха свой бюджет и прислуга. Най-многобройни бяха наложниците. Те усъвършенстваха изкуството на танца и музиката и винаги бяха на разположение на императора и гостите му.

Децата от царски произход също живееха тук. За тях съществуваха строги правила и аз не бях много доволна от този факт. Братята ми можеха да правят каквото си поискат, но ние, момичетата, нямахме почти никаква свобода. По времето на дядо за охраната и реда са се грижили жени от Амазония. След смъртта му татко ги бе освободил, но бе наел нови телохранители и те следяха зорко всяка наша стъпка.

Стаите в харема бяха богато украсени и много удобни. Подовете бяха покрити с дебели кашмирени килими и копринени възглавници, а стените — с картини и огледала. Алеите бяха оградени с лакирани дървета, достатъчно нагъсто, за да обезкуражат любопитните погледи на хората от външния свят, но не и приятния ветрец, който освежаваше въздуха. Изкуствени езерца с бликащи фонтани внасяха мир и спокойствие в женското царство.

Седях в огромна стая заедно с няколко наложници и слуги. Бях с братята и сестрите си, целите в коприна и скъпоценни камъни. Зад тях седеше моята майка, Арджуманд. Като повечето знатни жени тя носеше копринена риза с къс ръкав, толкова тясна, че изглеждаше като втора кожа върху стройната й гъвкава снага, и широка пола, дълга чак до глезените. На раменете й беше наметнат фин вълнен шал.

Всички в стаята, без евнусите, слугите и някои от наложниците, носеха много бижута. Вратовете бяха покрити с нанизи от перли, от ушите висяха скъпоценни камъни. Краката и ръцете бяха отрупани със съкровища — златни и сребърни гривни с инкрустирани сапфири и смарагди, а пръстените бяха безброй. Ноктите на жените блестяха в различни цветове, най-често в алено.

В харема красотата беше на особена почит и повечето жени се надпреварваха да измислят нови цветови комбинации и модни предизвикателства. Най-суетните забождаха в косите си паунови пера или втъкаваха в тях свежи цветя. Други предпочитаха цветни воали, закрепваха ги с красиви шноли и диадеми и ги оставяха да падат свободно по раменете им. Воалите бяха най-често от коприна, но в студено време някои предпочитаха пашмина — тънък плат от чиста вълна, изтъкан от най-фините й нишки.

Евнусите и слугите носеха прости туники и роби. До мама бе нейният роб, Низам. Макар че й служеше повече от хиляда луни, аз бях научила историята му съвсем наскоро и едва тогава си обясних нежността и предаността му към нея. Когато Низам бил на пет години, един персийски воин посякъл родителите му, а него превърнал в роб. Обикновено робите биват кастрирани, но персиецът искал един ден да направи от тях войници и отказал да ги скопи. Въпреки това, за да е сигурен, че Низам няма да преследва жените му, отстранил една част от мъжествеността му, но мама не пожела да уточни коя.

Няколко години той живял в палатка и слугувал на жените на воина. Ако успеел да задоволи капризите им, го хранели, но ако нещо не било както трябва, ядял бой. Изглеждало, че съдбата му щяла да остане такава до края на земните му дни, но се случило така, че всевишният Аллах дал сили на нашата войска и тя прегазила персийците. Баща ми забелязал насиненото лице на малкия Низам, отделил го от останалите роби и го довел в двореца. Дал го на майка ми за личен роб и тя се погрижила за раните му.

Низам беше на петнайсет лета. Аз бях с две години по-малка от него, но достатъчно мъдра, за да прозра колко малко знам за света извън харема. Все пак разбирах някои неща — любовта между родителите ми и обожанието им един към друг. Последното не беше трудно за осъзнаване. Мама беше винаги до татко, независимо дали са на военен поход, или се занимават с държавни дела в двора. Често водеха и нас. Мама искаше да ни въведе в сложното изкуство на управлението и държеше да присъстваме винаги, когато е възможно.

От всичките ми четири братя най-мил ми бе Дара. Беше само една година по-голям от мен и ние бяхме по-близки, отколкото беше прието за брат и сестра.

Уверих се, че съм почистила всички петна от киселото мляко, и се преместих по-близо до него.

— Ще ми помогнеш ли? — го попитах и му подадох повредената бамбукова клетка, голяма колкото юмрука на татко.

Той откъсна очи от калиграфията си и ме погледна.

— Много ме разсейваш, Джаханара — упрекна ме той. — Татко ще остане недоволен от работата ми.

— Недоволен от теб? Това никога не се е случвало!

Дара подмина думите ми без коментар и взе клетката.

В нея имаше три щурчета, чиято музика ме приспиваше вечер. Няколко бамбукови пръчици в горната част се бяха счупили и имаше опасност певците ми да избягат.

— Как я счупи?

— Ами… клетката е стара.

Той ми намигна — на пръв поглед елементарен жест, но за мен и досега си остава непостижим.

— Трябва да се грижиш по-добре за любимците си. Не бих искал един ден да настъпя някой от тях. — Щях да възразя, но Дара продължи: — Добре е да знаеш, че според индусите след смъртта си можем да се преродим в подобни създания.

Не успях да си представя как мога да се превърна в щурец, но запазих мълчание. Дара е специалист по религиите. Хипнотизирана от сръчността му, аз не можех да откъсна очи от неговите пръсти. Наблюдавах как ловко увива копринен конец около разплетените бамбукови пръчици и само за минутка поправя клетката.

— Би ли искала да си щурец? — попита ме той.

Дара гледаше сериозно на тези работи, ето защо запазих за себе си въпроса за скуката, която би ме налегнала, ако съм безсловесно създание.

— Може би, ако живеех на смокиново дърво, за да мога спокойно да упражнявам свирнята си.

— Ами ако беше в клетка? Щеше ли да ти е интересно?

— Искаш да кажеш, че трябва да ги освободя?

— Твоя работа — усмихна се и ме дръпна закачливо за косата. — И без това ще направиш каквото решиш.

Колкото и да ми беше приятна музиката на щурците, трябваше да призная, че Дара има право. Представих си колко тъжна ще съм, ако живея в клетка и нямам възможност да се наслаждавам на гледката наоколо.

— На дърво ли предпочитат да живеят или в тревата?

— Предполагам, че на дърво — отвърна той и се върна към учебника.

Ще ги оставя на някой висок клон, обещах си аз, за да не ги безпокоят нито котки, нито гущери. Докато обмислях кое дърво в харема ще е най-подходящо, забелязах, че Аурангзеб ни наблюдава. Третият от четиримата ми братя, Аурангзеб, беше намусено момче и често предпочиташе да стои сам, вместо да се присъедини към нас. Той усети погледа ми и бързо отклони своя. Закачих клетката на близкия тиков стълб и коленичих на килима до него.

— Искаш ли да поиграем? — попитах.

— Игрите са за момичетата — изсумтя той.

— Можеш да ме научиш да играя поло.

Пискливият му смях ми напомни за квичащо прасе.

— Поло? — повтори презрително той и чертите на деликатното му лице се изкривиха.

— Бих искала да се науча…

— Само мъжете играят поло.

Аурангзеб беше само на единайсет и аз не успях да сдържа острия си език.

— Тогава защо и ти играеш поло? — попитах невинно.

Той ме изгледа свирепо, скочи върху мен и заби колене в гърдите ми. Знаех, че иска да се разплача и да моля за милост. Напрегнах всички сили, за да остана привидно спокойна, и забих нокти в краката му. Успях да го отблъсна, но той ми налетя отново.

— Дара! — извиках с всички сили, внезапно изплашена от яростта му.

Дара скочи, но преди да ни достигне, Низам, който въпреки младостта си беше силен като бик, хвана и двама ни за вратовете.

— Престанете с това глупаво боричкане — скара се мама. Стоеше зад Низам и стискаше ръцете си една в друга. — Харемът е място за набиране на знания и отмора, не за улични битки. Ако държите да се биете, намерете някоя кална локва отвън.

— Но тя…

Острият й поглед го принуди да млъкне.

— Очевидно се нуждаете от малко слънце. Искате ли да изненадаме баща ви?

Преди да отговорим, тя даде знак на Низам да ни пусне. Свали шала си и го замени с елегантна дълга роба с цвят на мед. Пристегна я в кръста с красив лилав колан. После пожела приятен ден на приятелките си и ни изведе от стаята.

Тръгнахме мълчаливо по алеята към външната порта. Гневът й към мен беше очевиден. Бях се поддала на провокацията на Аурангзеб и бях нарушила правилата за добро поведение. В интерес на истината мама не държеше много на етикета, но в случая вината ми беше, че позволих на чувствата да надделеят над разума. Тя пренебрегваше правилата само в името на някаква по-висша цел.

Щом приближихме, охраната веднага отвори портата. Мама тръгна напред, а Низам я последва като сянка. След него бяха другите ми братя, Шах и Мурад. Най-отзад, на известно разстояние един от друг вървяхме аз, Дара и Аурангзеб. Зад вратите на харема улиците на крепостта жужаха като кошер. Напредвахме бавно сред орди от търговци, чиновници, войници и свещеници от всякакви религии. Всички бързаха, някои за джамията, други към магазините и конюшните или тичаха към казармите. Господари и слуги сновяха между сергиите и различните магазини.

Червената крепост е построена на брега на Джамна. Обградена е с каменни стени, високи петдесет крачки и широки шест крачки. Тук беше постоянното седалище на баща ми. Под неговите знамена живееха стотици хиляди граждани и още толкова роби. В казармите му денонощно се упражняваха различни войскови части, а стотици часовои стояха на парапетите на цитаделата и зорко пазеха крепостта от нападатели. През всяка пролука в назъбената стена се виждаше дуло на оръдие.

Червената крепост беше дом и за индуси, и за мюсюлмани. Всички бяха равни пред закона на императора. Ние, мюсюлманите, управлявахме страната, въпреки че бяхме по-малобройни. Позицията ни беше доста несигурна и баща ми често казваше, че единственият начин да държим индусите под контрол е да се отнасяме с уважение към тях.

Хората от другата вяра ми бяха интересни и докато вървяхме към двора, аз ги оглеждах с любопитство. Жените им носеха сари — дълго парче памучен или копринен плат, навит около тялото така, че да останат непокрити само ръцете и лицето. За разлика от тях нашите рокли бяха шити и даваха възможност да се съчетаят няколко цвята.

Всички жени носеха сандали и моите биеха по петите ми из целия път. Улиците бяха пълни с камилска и слонска тор и трябваше да внимавам къде стъпвам. Обикновено Низам вървеше до мен, но днес, сигурно заради непристойното ми поведение, остана до мама. Често ставаше жертва на жестоките закачки на Аурангзеб и макар да бе съгласен с мен, имаше достатъчно ум, за да не наранява гордостта на принца.

Да се движиш из Червената крепост беше като да си мишка на кораб. Тук имаше безброй места за изследване, изходи и входове, стълби, преки и обиколни пътища. Каменните стени, облицовани с лакирани плочки, бяха толкова високи, че беше невъзможно да видиш какво има зад тях. Само тук-там успявах да зърна някоя кула или укрепление и развети от вятъра червени знамена.

Ако не следях стъпките на мама, сигурно щях да се загубя. Тя вървеше бързо и целенасочено, но успяваше да разменя, поздрави с хората около нас. Обикновено те онемяваха от изненада, че са били почетени от императрицата. Но мама си беше такава, често оставяше перли в кутиите на сакатите просяци или се заемаше да намери дом на някое сираче. Мисля си, че голяма част от щастието й идваше от помощта, която оказваше на тези презрени от обществото човешки същества. Аз също бях опитвала от тази щастлива чаша. Усмивката на нещастниците беше награда, надхвърляща десетократно положените от мен усилия.

Мама кимна на охраната на палата и изчака, докато отворят масивната врата от тиково дърво. Просторното помещение пред нас се наричаше Диван-и Ам — зала за аудиенции. Мебелировката й напомняше тази на стаите в харема, но беше още по-разкошна. Таваните бяха облицовани с ковано сребро, стените — красиво изписани. До тях стояха тълпи от знатни люде и воини с различни униформи.

В центъра на Диван-и Ам, върху разкошния си паунов трон, седеше баща ми. Тронът представляваше издигната платформа, покрита с тежък персийски килим и обемиста червена възглавница с избродирани по нея златни звезди. Баща ми седеше на възглавницата. Над него имаше балдахин, придържан от дванайсет колони. По дължината им бяха инкрустирани съвършени по рода си перли. На върха на балдахина беше поставен златен паун. Опашката му беше отрупана със сапфири.

Непосредствено до пауновия трон бяха благородниците с най-висок ранг. Всички имаха мустаци или бради, или и двете, и бяха облечени в копринени туники и няколко реда перли. Някои носеха мускети, но повечето се перчеха със саби, положени в отрупани със скъпоценни камъни ножници. От двете страни на тази група стояха слуги с дълги пръти и прикрепени към тях ветрила с форма на капка. Размахваха ги леко, за да разхлаждат императора и подчинените му.

Встрани от трона, разделени от благородниците с позлатена балюстрада, стояха офицерите от императорската армия. Друга балюстрада, този път сребърна, ги разделяше от обикновените войници и имперските служители. Те бяха най-далече от трона. До един носеха туники, достигащи до глезените им, а под тях се показваха широки шалвари, наречени пиджайми. Джаймите и пиджаймите бяха памучни или копринени, в ярки цветове и пристегнати в кръста с широки платнени пояси.

Щом влязохме в стаята всички обърнаха глави към мама. Раменете се изпънаха, краката се събраха. Реакцията им ме накара да се усмихна. Въпреки че тронът на баща ми беше покрит с изумруди, рубини и диаманти, присъствието на мама правеше нищожни несметните богатства на Пауна.

Майка ми не парадираше с красотата си, но където и да отидехме, тя винаги беше орхидея сред рози. Днес носеше стегната роба, която подчертаваше стройната й фигура и извивките на тялото й. В гарвановочерната й коса бяха вплетени искрящи рубини, контурът на ушите й бе очертан с перли, а на меката им част блестяха огромни изумруди в сребърни гнезда. Носът й беше украсен със златна халка. Изящната диамантена огърлица стигаше чак до пъпа, а на китките подрънкваха сребърни гривни със сапфири. Като много знатни дами тя носеше миниатюрно огледало на показалеца, за да поддържа красотата си.

Лицето на мама винаги привличаше погледите на хората, независимо дали я познаваха. Бронзовата й кожа беше мека и гладка като на момиче, устните й, сякаш изваяни от велик художник. Очите с цвят на орех бяха по-кръгли от обичайното за народа ни, а носът бе леко заострен. В сравнение с нея аз никога не бих могла да се нарека красива. Зъбите ми не бяха така идеално подредени и бели като нейните, очите ми бяха сближени, но имахме еднаква кожа и фигура. Братята ми бяха смесили нейната красота с по-обикновените черти на баща ни. Изглеждаха по-дребни от другите момчета на тяхната възраст, имаха гъста черна коса и гъвкави мускули.

— Твоето присъствие е чест за нас — каза баща ми и стана да ни посрещне.

Изглеждаше изключително доволен, че ни вижда. Носеше жълта туника, черен копринен пояс и тъмночервен тюрбан. Бижутата му бяха разкошни като на майка ми, но по-малко на брой.

Той не ни поздрави по име, но се усмихна на всеки от нас. Видът на покритото му с гъста брада лице ми подейства успокояващо. Имаше масивна и широка брадичка, а носът му беше малко крив. Бил е счупен много отдавна, преди аз да се родя.

— Арджуманд, напомняш ми, че е време да спра работа, защото дори и леопардите почиват от време на време.

Отдясно се разнесе нисък глас:

— Прости нахалството ми, повелителю, но един въпрос не търпи отлагане.

— Какъв въпрос, господарю Бабур?

— Сериозно провинение със сериозни последици.

Бях чувала от мама за господаря Бабур и знаех, че е важен човек в двора, макар че те с татко не го обичаха много. Бабур беше нисък и тумбест, в копринена туника на райета в лимоненожълто и слонова кост. На кръста му беше запасана сабя. Той положи дясната си ръка на земята пред татко, както повеляваше етикетът, после поднесе подарък, съответстващ на положението му. Бях достатъчно близо и видях, че е позлатено паче перо за украса на императорския тюрбан, обсипано с нефрити и лазурит. С това ритуалът беше завършен. Бабур се изправи, кимна към един от хората си и той изтика напред един старец, окован във вериги. Лицето му бе обляно в кръв.

— Какво сте сторили на този човек? — попита баща ми.

— Въпросът не е какво сме му сторили ние, велики господарю, а какво ми е сторил той.

Баща ми не каза нищо и Бабур продължи:

— Този престъпник владее някакво си нищожно парченце земя точно до моите владения. Толкова е малко, че прилича на муха върху стена. Тази година не успя да изкара нищо от нея и се захвана с най-естественото за него занимание — да краде. Моите хора го хванали да тършува из складовете ми. Това е сериозно престъпление.

Погледнах към ъгъла на залата. Двамата екзекутори стояха като замръзнали по местата си. Между тях на огромно парче гранит бяха сложени два дръвника, високи до кръста им. Гранитният камък беше вдлъбнат, за да може кръвта на жертвите да изтича в специални кани и да не замърсява пода. По дръвниците имаше тъмночервени петна и белези от безброй удари със сабя. Татко не обичаше да наказва със смърт, но понякога законът го изискваше. Днес, поне до този момент, сабите на палачите бяха останали чисти.

Той застана пред обвиняемия, огледа го за миг и попита:

— Как се казваш?

Мъжът, явно видял много луни над своето парче земя, сведе глава и отговори:

— Измаил, велики господарю.

— Това е персийско име, нали?

— Да, господарю.

— Е, Измаил, какво ще кажеш за свое оправдание, ако, разбира се, наистина си извършил кражба?

Мъжът се олюля и нервно облиза устните си:

— Велики господарю, моите синове имаха честта да се бият за теб и бяха горди, че участваха в няколко битки под знамената ти. Служиха ти честно и загинаха като герои на бойното поле.

— Тогава честта е моя.

— Благодаря ти, господарю, благодаря!

— Но сега си изправен пред закона и трябва да отговаряш.

— Господарю, аз нямам други синове. — Старецът прогони една муха от разкървавения си нос. По бузите му се стичаше пот, а може би и сълзи. — Без тях ми е трудно да обработвам земята си. Тази година оризът ми изгни, стана на каша. Още е на нивата.

— Мързелът не оправдава кражбата ти! — обади се Бабур.

— Търпение, господарю Бабур, — усмихна се баща ми. — Законът дава право на обвиняемия да се защити.

Старецът го погледна с благодарност, прочисти гърлото си и продължи:

— Жена ми и аз гладувахме като кучета. Гладувахме ден и нощ. Помолих господаря Бабур за малко храна, но той отказа. Тогава откраднах една торба ориз.

— Истина ли е това, което казва старецът? — обърна се баща ми към Бабур.

— Истина е, господарю.

Той се върна на пауновия си трон. Вдигна поглед към балдахина, обсипан със скъпоценни камъни и се замисли.

— Законът предвижда смъртно наказание за кражба — каза накрая той. — Но не искам да екзекутирам човек, дал на империята двама храбри бойци. Може ли такъв човек да бъде убит за торба ориз?

— Но той наруши…

— По-добре да оставя този казус на жена си, тъй като се чувствам съпричастен.

Стаята се изпълни с развълнуван шепот. Всички присъстващи вярваха, че жената е лишена от разум, но по неизвестни причини до един бяха убедени, че императорът често търси съвети от съпругата си. Не разбирах нищо от политика, но осъзнах, че нашата майка е в трудно положение. От една страна, не можеше да допусне да обезглавят стареца, но от друга, в никакъв случай не биваше да обижда благородника.

Тя пристъпи към вързания мъж, кимна ми да се приближа и аз и ме изненада с необичайна молба:

— Хвани ръцете му Джаханара — нареди тя. — На какво ти приличат те?

Въпросът усили ропота сред гостите в стаята, но аз не поглеждах към тях, цялото ми внимание беше насочено към стареца. Той наведе глава и вдигна ръце към мен. Поех ги и погалих дланите му с моите отрупани с накити пръсти.

— Те са твърди и мазолести — отвърнах. Сърцето ми заплашваше да изскочи от гърдите. — Като тиково дърво.

— Как ти се струва, това ръце на крадец ли са, или са на работник?

— Със сигурност на работник.

Бабур подскочи, но не посмя да се намеси. Майка ми се усмихна и се обърна към съпруга си:

— Моята препоръка е проста, господарю. Измаил трябва да бъде лишен от имота си, но не и от живота. Ще прехвърли с документ земята си на господаря Бабур.

Обвиняемият посърна. Без малкото парче земя той беше обречен на глад и просия. Но мама не беше свършила:

— Забелязвам, че градините ми напоследък вехнат. Търся някой с нужния опит, за да ги спаси. Би ли се заел с тази работа, Измаил?

Старецът се просна по очи пред господарката си.

— Ще направя чудо, но ще ги спася, господарко, повярвайте ми!

— Е, значи си намерих градинар.

— А жена ми, господарко?

Мама се засмя с глас, сякаш в стаята бяхме само аз и тя.

— Ще дойде с теб, разбира се. Може ли един мъж да се справи без съветите на жена си?

Тя се обърна към императора и му намигна. Въпреки смесените си чувства някои от знатните гости също се усмихнаха.

Той се засмя, сякаш бе обикновен съпруг, а не император.

— Удовлетворява ли ви това решение? — попита присъстващите той.

Бабур беше доволен от възможността да присъедини към имота си още едно парче земя и кимна в знак на съгласие.

— Наистина, повелителю, императрицата винаги успява да намери най-доброто решение.

— Значи случаят е приключен. Е, господа, стига вече с тези досадни имперски дела. Желая ви ползотворен ден.

Залата се опразни бързо. Измаил беше освободен от веригите и веднага коленичи пред мама. Тя му се усмихна, хвана протегнатите към нея ръце и го изправи на крака. Извика Низам и му нареди да намери за него и съпругата му квартира близо до градините й. Двамата се отдалечиха с поклон. Мама се обърна към баща ми:

— Бабур се беше разгорещил. Не можах да измисля друг начин да уталожа гнева му.

Татко обу обсипаните със скъпоценни камъни сандали и каза:

— Благодаря ти, любов моя. Отново ме спаси.

После се обърна към мен:

— А ти беше великолепна, красавице. Кажи, не се ли чувстваше уплашена, като кон пред кобра?

— По-скоро като мишка пред кобра, татко.

Той се засмя и се обърна към синовете си:

— Колко жалко, че майка ви не се е родила мъж. Щеше да бъде прекрасен император, много по-добър от мен.

Трима от четиримата ми братя се засмяха. Само Аурангзеб дръпна баща си за туниката.

— Законът повелява да убиваме крадците, татко. Той може и нас да окраде.

Както винаги, когато говореше, той почти крещеше. Според мен се страхуваше, че няма да го чуят, и този страх го преследва и досега.

Усмивката на татко изчезна, както винаги, когато някой от нас кажеше нещо неприятно.

— Може и така да стане, но той е заслужил правото да докаже честността си.

— Как?

— Принесъл е в жертва на империята двама сина. Ако аз бях на негово място, щях да очаквам от императора да ми даде втори шанс.

— Но той е нарушил закона!

— Дали животът на човек струва една торба ориз? — възрази Дара. Той винаги беше на противоположното на Аурангзеб мнение.

— Законът си е закон — настоя по-малкият ми брат.

— И законът го наказа — намеси се баща ми и потупа Дара по рамото. — Той загуби нивата си и тя стана собственост на обвинителя му благодарение на моите скъпоценни момичета. — Той взе ръката на мама и тръгна към изхода.

— Стига, достатъчно говорихме за това. Стомахът ми реве от глад като ранен лъв. Отиваме си у дома.

Последвах ги с готовност. С периферното си зрение видях, че Аурангзеб ме гледа. Погледът му ме изплаши. Къде бях сбъркала?

 

 

По-късно вечерта се излегнах на една тигрова кожа и се загледах във водите на Джамна. Слугите бяха разпънали шатрата ни на брега на реката. Вятърът плющеше по платнището над нас и шумът се сливаше с ромона на водата. Шатрата нямаше стени, покривът й се държеше на здрави бамбукови пилони. Огромен персийски килим с изтъкани прекрасни рози осигуряваше нашия уют. Част от него бе покрита с кожи, пухкави възглавници и тънки копринени одеяла.

Зарових ръце в меката тигрова козина. Зачудих се как може зверовете да са толкова красиви и едновременно толкова страшни. До мен седяха родителите ми, облечени в тъмни домашни роби. Малките ми сестри близначки спяха до тях, завити с тънко одеяло от пашмина. Обичах и двете, но нямах възможност да си играя много с тях. Бавачките им ги обграждаха денонощно с внимание и грижи. Бяха много усърдни в работата си и определено не искаха да им се мотая из краката.

В другия край на шатрата трупа от музиканти и танцьори изнасяше представление в стил катак. Пресъздаваха историята на моя прапрадядо Хумаджун, който успял да избяга от афганските пълчища. Историята беше мъчителна. Афганците разбили войските ни и изколили народа ни, без да правят разлика между мъже, жени и деца. Легендата разказва, че след нахлуването им един слуга дал на баща ми кожен мях за вода, каквито носели войниците. Надул го и с него прапрадядо успял да преплува Ганг и да се спаси. Няколко години по-късно се върнал и прогонил нашествениците.

Петима мъже с лица, опръскани с кръв, и с голи гърди, представляваха афганците. Друг артист носеше перлена огърлица и притискаше до гърдите си мях от корема на кон. Афганците подгониха императора до едно място, покрито с огромно парче синьо кадифе.

Ритъмът на музиката се усили и течението на реката повлече танцьорите. Те започнаха да се извиват бясно и да мятат безпомощно ръце, а Хумаджун плуваше към отсрещния бряг. Щом стъпи на суха земя, враговете му паднаха върху синьото кадифе, загърчиха се и се покриха с него. Потънаха в речните води.

Всички възторжено аплодирахме играта на артистите. Катак беше доста разпространено изкуство и ние често гледахме такива представления, но тази трупа беше най-добрата в Агра. Баща ми ги възнагради щедро, даде на ръководителя им няколко сребърни монети. Размениха се благодарности, после изпотените мъже навиха на руло синьото кадифе и безшумно напуснаха шатрата.

Въпреки че представлението ми хареса, бях разсеяна. През цялото време хвърлях завистливи погледи към братята ми. Щеше ми се и аз да мога да се забавлявам поне веднъж, без нечии зорки очи да ме следят. Дара бе опрял гръб в едно кипарисово дърво и четеше Корана. Той обичаше да чете. Изучаваше с еднаква страст както индуските богове, така и свещената книга на исляма, а също и другите религии. Татко насърчаваше изкуствата и науката в империята и беше горд със сина си. Двамата често водеха дълги разговори за архитектура, поезия и музика.

Радостни викове ме накараха да вдигна поглед към брега. Шах и Мурад, които, изглежда, си бяха напълно достатъчни, за да се чувстват добре, се опитваха да уловят един шаран с лъкове и стрели. Малко по-напред Аурангзеб яздеше сивия си жребец в кръг. Въпреки че се присмивах на уменията му по поло, трябваше да призная, че брат ми язди по-добре от всички на неговата възраст. Конят му изпълняваше точно всяка негова команда, и нямаше как да е иначе — само преди три луни бях видяла да го бие безмилостно с бамбукова пръчка.

Зад Аурангзеб беше пълно с народ. Мъже прибираха лодките си от риболов, жени плетяха рибарски мрежи или багреха платове. Някои семейства бяха излезли да се порадват на красивата есенна нощ също като нас.

— Днес беше много смела, Джаханара — каза татко.

— Казах истината — отвърнах. — Ръцете му бяха ръце на работник и беше ясно, че нуждата го е накарала да открадне.

Бях голяма и татко отдавна вече не ме слагаше да седна в скута му, но сега изпитах желание да се гушна в него. Тялото ми вече бе започнало да се оформя и единственото, което можех да си позволя, бе да се примъкна по-близо до него. Слугите запалиха факли и здрачът около шатрата се разсея.

Мама също се приближи към нас и се облегна на голямата кръгла възглавница зад гърбовете ни. Пресегна се и поправи изумрудената костенурка, която придържаше воала ми.

— Красотата ти вече разцъфтява, Джаханара — усмихна се тя, — но много по-важно е, че същото става и с ума ти.

Знаех си, че поетите никога няма да възпяват красотата ми, както го правеха за мама, но се надявах да наследя поне малка част от мъдростта й и думите й ме зарадваха.

— Наистина ли?

— Ако не беше така, нямаше да го казвам.

Татко наля вино в чашата на мама. Мъжете в империята, дори и по-дребните собственици, оставяха това задължение на слугите си, но татко винаги го правеше лично. Докато другите богаташи се обграждаха с млади наложници, той предпочиташе да е с мама. Беше мил с другите си съпруги, но рядко влизаше в покоите им. Дори и на тази крехка възраст виждах силата на любовта между баща ми и майка ми и често си мечтаех Аллах да ме благослови със същата съдба. Изглеждаше ми невъзможно да изпитам някога тази благодат, не вярвах да заслужа мъж като моя баща.

Бавно затворих очи. Прислоних глава на гърдите на татко и се отпуснах. Той погали челото ми. Песента на щурците изпълни шатрата с ясния си звук. Татко ме премести на килима до него и подложи възглавница под главата ми. Целуна ме по челото, аз въздъхнах щастливо и се унесох в сън.

— Аллах ни благослови с деца — прошепна той. — Голямо удоволствие е да ги правиш и да се радваш, като ги гледаш как растат.

Бях чувала и друг път за това удоволствие и наострих уши. Настъпи тишина, последвана от целувка. Повдигнах леко клепачи и видях, че лицата им са само на едно малко пръстче разстояние едно от друго.

— Как става така, че с годините любовта ми към теб не намалява, а расте? — попита баща ми. — Тялото ми губи гъвкавостта си, ръцете вече ме болят през мусонния период, но видя ли те, сърцето ми се изпълва с младост.

— Явно си направил добра сделка с този брак — закачи го мама. — Ако не ме беше намерил, сега щеше да си много по-стар. А аз сигурно още щях да продавам мъниста на богатите и алчни мъже, чиято единствена грижа е да задоволят желанията на глезените си любовници. Те до един мислят с грешната си глава.

Татко се изкиска.

— Глупаците ми се присмиват зад гърба. Мислят си, че им завиждам за хубавите жени в домовете им — каза той и отпи от виното си. — Не могат да проумеят, че съм готов да се откажа от трона заради теб, че без теб съм като сокол без крила.

— Трябвало е да станеш поет — усмихна се игриво мама. — Но тогава щяхме да гладуваме, това е повече от сигурно.

— Но поетите пишат за болката, за тъгата, за несбъднатите мечти. Аз познавам единствено любовта, а повечето читатели намират тази тема за скучна. Как мога да пиша за омразата, когато не тая в сърцето си нищо, освен любов? Или за завистта? Или за тъгата? Не, не съм такъв човек.

— И аз.

— Тогава да оставим на тях стиховете, любов моя, а ние да живеем.

Сърцето ми заби учестено в последвалата тишина. Те се целунаха отново, аз отворих широко очи.