Джон Шорс
Под мраморното небе (11)

Вкусът на любовта

Ето че настъпи и онзи съдбовен ден, когато животът ми се промени завинаги. Стоях на брега на Джамна и съзерцавах нашето творение. Парцелът бе започнал да придобива някаква форма. На юг се издигаше наскоро завършената главна порта. Тя бе висока колкото трийсет мъже и бе изградена изцяло от червени тухли.

Зад портата на север се простираха декоративните градини. В Корана се казваше, че през райската градина минават четири реки. Иса искаше нашите градини да напомнят за свещеното място и бе построил два канала. Всеки един се разклоняваше на два ръкава. Те разделяха мястото на четири равни сегмента. В центъра на всеки от тях бе построен кръгъл басейн от бял мрамор. И в четирите басейна плуваха златни рибки, специално донесени от Китай. Около тях бяха засадени декоративни дървета, които достигаха на север до редицата с кипариси, а на юг — до овощната градина. До приключването на строежа дърветата там щяха вече да дават плодове. Под дърветата щяха да засадят цветя и градините щяха да заприличат на истински цветни килими.

Разположен между градините и реката, мавзолеят растеше с бързината на мързелив сакат слон. Но все пак растеше. Платформата над високата колкото палмово дърво основа беше от масивни правоъгълни блокове от бял камък. Макар че беше много здрав, решихме и него да облицоваме с мрамор. По платформата вече играеха деца, опитваха се да притичат от единия й край до другия, без да си поемат дъх. Разстоянието беше голямо и не се изненадах, че само две-три успяха да го направят.

Основата на стените на самия мавзолей също беше положена. Иса я бе направил във формата на октагон. И осемте стени щяха да бъдат украсени с величествени арки. Те бяха издигнати наполовина и аз се опитах да си ги представя готови, но бамбуковите скелета около тях пречеха на въображението ми. Всяко скеле издържаше хиляди мъже и ми приличаше на огромна клетка. На някои места бяха изградени тухлени кули. Вътре имаше скрипец и дебели въжета. Долу слоновете дърпаха въжетата и издигаха каменните блокове до нивото на градежа. Горе мъжете ги поемаха и с помощта на яки колове ги избутваха до мястото им. Зидарите полагаха мазилката и използваха метални шпилки, за да прикрепят блоковете един към друг. Колкото повече растяха стените, толкова по-опасна ставаше работата на зидарите и ние се чувствахме щастливи, ако минеше седмица без смъртен случай. Този факт тежеше върху съвестта на Иса и върху моята. Но рискът не спираше мъжете. Имаше наплив от работници и броят им растеше всеки ден. Иса бе намерил майстори от цял свят и всяка вечер ги събираше в колибата си.

Беше решил да украси всички вътрешни стени със сложни плетеници от полускъпоценни камъни и търсеше най-изящните ювелири в Индостан. Един по един, те идваха при него с великолепните си картини от нефрити, топази и яспис, а калиграфите му носеха мраморни късове с инкрустирани цитати от свещените книги, изписани с лазурит.

Колкото повече напредвахме, повече работа се отваряше. Започнах да се страхувам, че никога няма да видя проекта завършен. Един вестоносец прекъсна мислите ми и предаде, че татко ще дойде да види строежа. Настроението ми се оправи. Нямах търпение да го видя и да чуя съветите му. Той разбираше от архитектура, често ми помагаше и обменяше идеи с Иса.

Привечер свитата му се зададе по пътя от Агра. Наблюдавах с гордост младежката му походка, докато прекосяваше градините и се приближаваше към нас. Работниците го обичаха и го посрещнаха с радостни възгласи. Той отвърна приятелски на поздравите им, спря се при някои от майсторите, назова ги по име и се заинтересува за здравето на съпругите и децата им. Похвали работата и най-после застана пред мен.

— Как си, детето ми? — попита ласкаво.

Хванах го за ръка и го поведох към работната площадка. Сухият сезон беше към края си и земята беше напукана, жадна за вода. След всяка наша стъпка към небето се издигаха облаци прах.

— Имаме нужда от още лодки, татко. Разполагаме с много работници, но материалът свършва.

Той кимна и аз разбрах, че въпросът е уреден. Един от най-големите му страхове беше, че ще умре, преди ние да завършим.

— Градините изглеждат прекрасно — посочи той към четирите басейна. — Дали реката ще може да ги напоява?

— Трябва да настане десетгодишна суша, за да пресъхнат — отвърнах аз. Знаех, че Иса бе предвидил дори и по-голямо засушаване.

Вече бяхме на платформата. Татко застана точно в средата на правоъгълника и се обърна последователно в четирите посоки.

— Минаретата напредват — отбеляза със задоволство той.

Наистина, те бяха почти готови и засега не планирахме да ги облицоваме с мрамор. Достатъчно огромен пласт от скъпоценния камък лежеше под краката ни.

Както си беше с копринената туника и тежките огърлици, татко се покачи на скелето и аз го последвах. Преминахме по дървеното мостче и стигнахме до мавзолея. Тук гъмжеше от работници, покрити с прах от глава до пети. Някои от тях дълбаеха камъка, други зидаха, трети издаваха нареждания.

Скоро се изкачихме на най-високата точка на градежа. Ако Иса наистина бе оформил сградата като женско тяло, в момента бяхме достигнали някъде около коленете й. Преминахме още едно подвижно мостче и се насочихме към центъра на мавзолея. Щом спряхме, татко избърса потта от челото си и се отнесе в мисли. Аз се отдръпнах, за да му дам възможност да усети присъствието на мама. С времето болката от загубата бе станала по-поносима, но все още го държеше във властта си.

Никога няма да забравя първите няколко години след смъртта й, когато той отказваше всякаква утеха и я оплакваше ден и нощ.

Не обличаше императорските си дрехи, накитите му стояха заключени в ковчежетата си. Не присъстваше на никакви празници и спортни игри. Беше забранил на музикантите да свирят в негово присъствие и странеше от примамките на женската плът. Сега, слава на Аллах, татко се бе върнал към нормалния си живот, но никога не се възстанови напълно.

— Сигурен съм, че на моята Мумтаз Махал й е добре тук — промълви той.

Гробницата на мама се намираше под главната сграда на мавзолея и до нея можеше да се достигне само по таен подземен коридор. Както й беше обещал, татко я посещаваше на всяка годишнина от смъртта й.

— Обещавам ти, че един ден ще почиваш до нея — погалих ръката му аз.

— Аллах ще бъде много доволен.

— А тя ще те обожава за този мавзол…

— Тадж Махал — прекъсна ме кротко той. — Тази нощ Аллах ми изпрати сън. Присъствах отново на твоето раждане. Тогава за пръв път нарекох майка ти Тадж Махал.

Под нас затръби слон.

— Мавзолеят трябва да носи нейното име. Знам, че за теб е била Мумтаз Махал, но откъде идва това Тадж?

— С годините Мумтаз се превърна в краткото Таз. Веднъж тя каза Тадж и така си остана.

Нежна усмивка освети лицето му. Свали очилата си и затвори очи.

— Когато бяхме сами, за мен тя винаги беше Тадж.

Стиснах ръката му, разстроена и едновременно с това поласкана от любовта му към мама.

— Ще се ожениш ли пак?

— Не, ще чакам да се съберем отново в рая.

Кимнах, но той не ме видя. Мислите му бяха някъде в миналото. Аз също се отнесох в спомени. Видях ги двамата да се разхождат тук, на този бряг, слепи за целия свят, отдадени на любовта си.

— Татко?

— Да?

— Ако мама беше омъжена за друг и двамата бяхте само приятели, без надежда да слеете душите и телата си… щеше ли да издържиш?

Той поклати глава.

— Би ли издържала пчелата да пие цял живот вода, когато нектарът е пред очите й? Би ли живял еленът в равнината, когато има планина, където може да се катери на воля? Не, момичето ми, никога нямаше да намеря покой. Щях да бъда по-тъжен и от днес.

— Какво щеше да направиш?

Очите му намериха моите. За разлика от повечето мъже той беше много наблюдателен и чувствителен, разбираше жените, защото сърцата ни си приличаха, и веднага усети, че говоря за себе си.

— Любовта е по-ценна от златото, моя Джаханара — каза и взе ръката ми. — Тя трябва да се преследва, но нека това става тихо, така че другите ловци да не чуят. Защото любовта, която преследваш ти, може да бъде много опасна.

Зарадвах се, че ме разбира. Повдигнах се на пръсти и го целунах.

— Обичам те, татко!

За момент той остана мълчалив, сякаш обмисляше нещо, после каза:

— Никога не се отричай от любовта си, дете мое, защото това означава да се отречеш от божията благодат. А кои сме ние, та да отхвърляме Бога?

 

 

През следващите няколко дни размишлявах върху съвета на татко. Не успявах да се съсредоточа в работата и допуснах глупави грешки. При един случай, когато поръчах стоманени шпилки с грешен размер, Иса ми се скара. Това засегна гордостта ми, пребледнях и изхвръкнах от колибата му. Как можех да мисля за шпилки, когато светът под краката ми се въртеше?

До края на деня отбягвах Иса, на следващия — също. Отказах се от компанията му, защото усмивката му беше като лимонов сок върху разранените ми устни. Беше непоносимо да съм близо до него, без да мога да го докосна. Как да говоря с него за работа, когато мислех само за милувките му? Каквито и комбинации да измислях, не можех да открия начин да се виждаме насаме. Ако Кондамир разбереше нещо, щеше да ме убие, въпреки че самият той развратничеше всяка нощ. И Аурангзеб беше опасен, щеше непременно да използва информацията срещу мен. Тадж Махал, както сега наричахме мавзолея, щеше да бъде застрашен. Архитектът му щеше да бъде затворен в тъмница, а проектът — спрян.

Иса не можеше да си обясни неочакваното ми отдръпване. Често се опитваше да привлече вниманието ми, но безуспешно. Опита се да разбере причината за хладното ми отношение чрез Низам, но аз не се поддадох на въпросите му. Мислех си, че сам ще се сети за причината. Татко би се сетил. Уви, Иса не успя, и ние се отчуждихме. Той замина за Делхи и аз си отдъхнах. И се мразех за това.

Сега прекарвах по-малко време в Тадж Махал и повече с омразния ми съпруг. Той продължаваше да прави опити за потомство и отчаяна, че никога няма да имам Иса, аз се опитах да отговоря на усилията му. Една нощ се чувствах толкова нещастна, че дори потърсих ласките му и зашепнах мили думи в ухото му. Той се разсмя и смехът му продължи, докато сънят затвори очите ми. Дните се нижеха, а моята мъка растеше.

Тогава получих писмо от татко, че трябва да замина на изток, за да реша някакъв спор между двама висши служители в тамошната провинция. Зарадвах се и бързо стегнах багажа си. Нямах търпение да напусна Агра. От време на време изпълнявах подобни мисии. Не ми бяха приятни, но ги приемах заради татко. Този път задачата дойде тъкмо навреме.

Придружаваха ме Низам и четирима от най-доверените хора на императора. Тръгнахме преди разсъмване и поехме по главния северен път. Английските търговци го наричаха „Дългата разходка“. Труден неравен път по протежението на реката, той свързваше крепостта с Делхи, а оттам продължаваше за Лахор. Беше много оживен, всеки ден покрай него никнеха новопостроени ханове и магазини. На запад, отвъд редицата с дървета, се простираха огромни оризови полета, мангови плантации, лозя, градини с лук и маруля. На изток, току до реката, се издигаха дворци на богати граждани. Като малка съм гостувала у някои от тях и знаех, че вътре има мраморни басейни с лотоси и рибки. Дворовете бяха пълни с пауни, жерави и уютни беседки, покрити с балдахин. Орди от слуги пазеха светостта на тези дворци, а отпред патрулираше въоръжена охрана.

„Дългата разходка“ беше задръстен от кервани с камили, военни части и поклонници. От време на време срещахме и йезуити. Тези свещеници носеха роби от черно кадифе и яздеха добре охранени коне. На вратовете им висяха броеници, подобни на тези, с които мюсюлманите отброяваха призивите си към Аллах. Докато пътуваха, йезуитите четяха Библията и често шепнеха пасажи от нея под широкополите си шапки.

Цяла сутрин следвахме пътя, после завихме на изток и прекосихме Джамна по каменния мост. Отвъд речната долина земята беше суха и спечена. Нямаше сенчести дървета, нямаше сочни поляни, изпъстрени с диви цветя. Вместо бамбукови горички растяха хилави бодливи храсти. Копитата на конете вдигаха облаци прах и задръстиха гърлата ни. Опитахме се да изплюем прахта, но езиците ни бяха пресъхнали.

За щастие скоро се появиха първите гънки на планината. Постепенно хоризонтът започна да променя цвета си от кафяво към зелено. Щом наближихме целта си, четиримата воини слязоха от конете. Татко им бе наредил да изберат място за лагер и да ме изчакат тук. За мен и Низам бе осигурил стаи в един хан до самия бряг на Ганг. Индусите бяха нарекли реката на обичаната от тях богиня на реките Ганга. Вярваха, че тя извира от небесата и тече, докато срещне Шива. Богът спира с челото си речния поток и го отбива на юг. Вярващите твърдят, че водите на Ганг очистват греховете им.

Досега не бях виждала легендарната река, но когато пристигнахме в хана, бях прекалено изтощена, за да я изследвам. Низам ми помогна да сляза от коня и ние потърсихме съдържателката. Стара жена ни посрещна сърдечно и ни показа стаите. Низам предпочете да спи на брега на реката и помоли единствено за одеяло. Пожелах му лека нощ и се отправих към покоите си.

Стаята ми беше скромна. Единствената мебелировка бяха маса, спален килим, кофа с вода и фенер. Започнах да разопаковам дрехите си, но изведнъж забелязах захвърлено на пода писмо. То носеше императорския печат и аз реших, че съдържа съвети относно разговора с непокорните господари.

Отворих го и зачетох:

Мила Джаханара,

Как може един баща да говори с дъщеря си за такива неща? Как да й каже, че я обича повече от всички други? Не са ли всички деца равни пред родителите си? Аллах би казал „да“, но аз не мога, защото ти и само ти ми носиш неизмерна радост. Сякаш в теб живее моята Мумтаз Махал. Понякога, когато се смееш или покажеш мъдрост, по-голяма от тази на съветниците ми, аз виждам ясно нейното лице, чувам нейните думи.

Ти ме попита какво да правиш, ако любовта покори сърцето ти — радост, достъпна за малко избраници. Аз те посъветвах да я търсиш, независимо че нашата религия пренебрегва този въпрос. Майка ти често заявяваше, че жените имат право да търсят любовта както мъжете, и аз ти казвам, че тайно съм съгласен с нея.

Но как да търсиш любовта, когато това може да те убие? Дали мравката би посмяла да премине през мрежата на паяка? Не, детето ми, в никакъв случай. Остави любовта сама да те намери. Тази вечер и това пътуване е подарък от мен.

Няма никакъв конфликт за разрешаване. Този хан е сигурно място, а собственицата му е мой доверен човек. Тя ще запази тайната ти. Имате три дни. Наслаждавайте се на любовта си, после си тръгнете в различно време и в различни посоки. Всичко, което искам от теб, е, да запазиш една целувка за стария си баща.

Нося любовта ти в сърцето си.

Милият татко! Треперех цялата, докато разкъсвах писмото. Не исках да унищожавам красивите думи, но знаех, че може да попадне в лоши ръце. После с разтуптяно сърце извадих огледалото от чантата си. Лицето ми носеше следите от изтощителния ден. Бързо се съблякох, потопих чисти памучни парцали във водата и се почистих, колкото успях. Облякох роба с изрисувани пеперуди и я пристегнах в кръста, за да подчертая формите си. Втрих няколко капки парфюм от лотос, откраднах една орхидея от градината пред хана и я вплетох в косите си. После се захванах да почистя и багажа си от прахта, но застинах, щом чух стъпки пред вратата си.

— Джаханара?

Отворих вратата. Той стоеше там, смутен и объркан, от дрехите му капеше вода. Сигурно си мислеше, че още му се сърдя, защото очите му бяха тъжни.

— Къпех се в реката и… видях Низам.

— Баща ми ме изпрати тук — отвърнах на немия му въпрос. Исках да го поканя вътре, но не ми достигна смелост.

Той също се колебаеше:

— Получих писмо от него. Искаше да се срещна тук с някакъв архитект.

— Аз съм архитектът.

— Ти?

— Баща ми нагласи всичко, Иса. Доведе ни тук, за да бъдем заедно.

— Той знае?

— Само, че те обичам.

— Но тази седмица ти…

— Нарочно се държах така — прекъснах го аз. — Любовта ми към теб и страхът от последиците ме накараха да се отдръпна. Но тук няма от какво да се страхуваме, няма предателски очи. Тук сме само аз и ти.

Той прекрачи прага на стаята и докосна брадичката ми.

— Значи баща ти ни прощава? — Аз кимнах и неговата крива усмивка озари стаята. — Забележителен човек!

Не ми се говореше за татко. Сега най-голямото ми желание беше да го прегърна. Копнеех за него, желаех го толкова силно, че ушите ми забучаха от ударите на сърцето ми. Притиснах се към силните му гърди. Топлите му ръце ме погалиха и кожата ми настръхна. Той ме целуна и аз усетих страстта му, макар че целувката беше нежна и плаха. Промълвих името му. Той повдигна робата ми. Очите му потърсиха моите и когато получи съгласието ми с един замах я свали. Отдръпна се и ме загледа с възхита, както гледаше рисунките си.

— Толкова красива… Как може една жена да бъде така неземно красива?

Хванах ръцете му и ги сложих върху гърдите си. Пръстите му проследиха с благоговение мекия им контур. До този момент винаги се бях срамувала от голотата си, без дрехи се чувствах незащитена. Но сега за моя изненада усетих странна, непозната за мен сила. Погледът на Иса не ме обиждаше, напротив, караше ме да се чувствам красива и обожавана.

Кожата ми потръпна под нежните му пръсти. Ръцете ми трескаво развързаха пояса му, захвърлих ризата му на пода и скоро той също беше гол. Мускулите очертаха силното и стегнато тяло. За разлика от мъжа ми по краката и гърдите на Иса нямаше косми. Той ме вдигна на ръце и ме понесе към килима. Устните ми намериха неговите и целувката запали телата ни. Исках го сега, веднага. Исках го в мен. Свалих ръката си и нежно го насочих. Иса проникна в мен, залюля ме нежно, като гребло във вода, и за моя изненада открих, че отговарям на движенията му.

— Лястовичке, моя! — прошепна безгласно той. — Колко те обичам!

Ноктите ми се забиха в гърба му. Имах чувството, че плувам сред вълните на Джамна. Изведнъж някаква сила ме накара да се притисна по-плътно към него. В утробата ми пламна непознат за мен пожар. Пламъците му започнаха да ме издигат нагоре, все по-нависоко, докато стана невъзможно да сдържам удоволствието си. Извиках и тялото ми се разтресе в конвулсии. В същото време той стегна мускулите си, изстена и се отпусна върху мен.

— Значи това е любовта — казах, след като дишането ми се нормализира.

Той ме целуна щастливо и помилва косата ми. Телата ни продължаваха да се докосват, вплетени едно в друго, и на мен ми се стори, че държим целия свят в ръцете си. Нищо извън нас нямаше значение. Нямаше омраза, нямаше страх, нито минало и бъдеще. Само този миг и пространството между нас. То беше съвсем мъничко и се сви още повече, когато се понесохме отново на вълните на страстта.

Нашите три дни минаха като сън — кратък, но прекрасен. Всяка сутрин закусвахме в компанията на Низам. Той се радваше за нас и радостта се четеше по лицето му. За нас беше чест да имаме такъв верен приятел. Той единствен, освен баща ми, знаеше за нашата среща и мисля, че се гордееше с гласуваното му доверие. Знам, че по-скоро би умрял, отколкото да ни предаде. След закуска, Низам се оттегляше дискретно и се появяваше чак привечер.

Двамата с Иса рядко говорехме за Тадж Махал и за живота си в Агра. Бродехме по бреговете на Ганг, организирахме си екскурзии до хоризонта и обратно. Тук беше пълно с диви животни, непрекъснато срещахме лисици, леопарди, тигри, газели, орли и кобри.

Брегът на реката беше сравнително рядко населен, главно със селяни и рибари, и ние се чувствахме спокойни, разхождахме се, гонехме се из засетите с жито ниви, намирахме скрити местенца, разпъвахме одеялата и се любехме. Отначало това пиршество на телата ни ме притесняваше. Та аз бях принцеса, не някаква си куртизанка! Но любовта на Иса ми даде криле. Доверих се на тялото си и забравих за досадните правила. Разнообразието на милувките ни беше съизмеримо само с разнообразието на природата около нас. Веднъж те бяха белязани с огъня на страстта, друг път хармонираха със спокойствието в душите ни. Не търсехме някакъв модел, просто следвахме чувствата си. След това Иса се гмурваше гол в реката, а аз се къпех в плитчините.

Вечер се събирахме с Низам и съдържателката на хана на чаша вино. Разбрах, че мъжът й служил на империята дълги години и загинал във войната с персийците. Татко й дал пари и тя купила този хан. Беше мила беззъба жена, готвеше чудесно и искрено се радваше на компанията ни.

Тези дни останаха незабравими за мен. През цялото време не споменахме нито веднъж за предстоящата раздяла, но тя все по-често започна да измъчва умовете ни. Дори последния ден не казахме нищо, само разходката ни беше по-дълга и по-мълчалива от другите.

Рано след обяда на брега на Ганг се натъкнахме на мъж, който гореше мъртвото тяло на съпругата си. Индусите изгарят телата на мъртвите, защото вярват, че така душата се освобождава по-бързо от тленните си останки. С хвърлянето на праха й в Ганг душата поема на дълго пътешествие, за да се върне на земята в ново тяло. Живее много животи, докато успее да натрупа достатъчно позитивна карма. Тогава Шива я освобождава от цикъла на прераждане и тя достига нирвана.

Изглежда, семейството нямаше деца, защото човекът поддържаше огъня сам и аз се запитах колко ли самотен ще се чувства той на този безлюден бряг. Настроението ми се помрачи и останах мълчалива през целия път обратно до хана. Когато Иса ме попита какво ме тревожи, отговорих:

— Трите дни изтичат. Трябва ли да добавя още нещо?

— Знам, че ще добавиш — опита се да се пошегува той.

— Помислил ли си как след всичко това ще стоя до теб ден след ден и ще се преструвам, че между нас не се е случило нищо?

Изчаках отговора му. Той наведе глава, явно обмисляше думите си. После доближи коня си до моя и каза нежно:

— Това беше подарък, лястовичке. Трябва да благодарим на Аллах и на баща ти за него. Благословени сме, че имахме възможност да изживеем тези прекрасни дни.

— Но аз искам още!

— Разбира се, че искаш. И аз искам. Но засега това е невъзможно. Нека се утешим с мисълта, че нашата любов е нещо изключително. Видял съм много семейни двойки и на повечето от тях сърцата им са празни, лишени от страст. Те са заедно за удобство, не от любов. Ние не живеем като мъж и жена, но сме изживели нещо, за което другите могат само да мечтаят, и трябва да сме благодарни за това.

— Благодарни? Как да благодаря за това, че отсега нататък ще остана само твоя помощница? И как да укротя чувствата си?

Той се засмя. Често ме дразнеше така и винаги успяваше да оправи настроението ми. Обичах закачките му, моят свят беше прекалено сериозен и усмивката му ми напомняше колко е хубаво да си млад, но този път вечният му оптимизъм ме ядоса.

— Не очаквам от теб да се смириш, лястовичке. Както казва баща ти, това би означавало да молиш облака да не вали. — Той перна с ръка една досадна муха и продължи: — Не, мила, мисли за мен и не се тревожи. Ние сме млади, имаме още много години живот. Само Аллах знае какво ще се случи с нас.

— Да — отвърнах, — но дали ще ме обичаш, когато остарея? Или ще потърсиш някоя млада красавица?

Той се престори, че размишлява:

— Сега, като казваш… Не знам…

Знаех, че се шегува, но пришпорих коня си и го оставих да се дави в прахта от копитата му. Не разбирах как може да се шегува в такъв момент. Спокойствието му ме вбеси. Без да обръщам внимание на виковете му, подкарах в галоп. Конят ми беше по-бърз от неговия и аз пристигнах в хана много преди него. Влетях в стаята и свалих мократа от потта роба. Бях над легена, когато го чух да пристига.

— Джаханара — задъхано извика още от коридора. — Само се пошегувах. Никога няма да те заменя с друга! Все едно да зарежа работата си в Тадж Махал и да ида да строя…

— Клозети?

— Точно! — ухили се той. — Мислиш ли, че мога да те заменя с клозет?

— Може пък да ти липсва миризмата му или жуженето на мухите? Откъде да знам защо мъжете постъпват по един или друг начин?

Най-сетне остана сериозен. Макар да обичаше да ме дразни, беше достатъчно умен, за да разбере, че този път лазеше пред краката на разярен слон.

— Обичам те, Джаханара. И любовта ми ще расте с времето.

— Дали?

— Да знаеш само колко много мисля за теб! Когато работя, ти винаги си в главата ми. Виждам очите ти в скъпоценните камъни, положени в мрамора, чувам смеха ти, въпреки че не си до мен.

— Но как тогава ще преживееш утрешния ден без мен? Сигурно можеш да се задоволиш със спомените, но аз не съм готова да живея така.

Той пристъпи към мен, но аз се отдръпнах.

— Вярваш ли в съдбата? — попита ме той и се приближи, този път бавно, докато ръцете ни се докоснаха. Не отговорих, изчаках го да продължи: — Ако вярваш, тогава знай, че отново ще бъдем заедно.

Погали лицето ми и каза:

— Мислех, че съдбата е дума, употребявана от поетите, за да придадат смисъл на римите си. Но после баща ти ме откри и ми повери строежа на Тадж Махал. Мисля, че бях призован не само да построя мавзолея, но и да те открия. И сега, когато имам любовта ти, мислиш ли, че ще те оставя да си отидеш от мен? Невъзможно, любов моя. За мен вече няма живот без теб. Без теб аз не съм цял.

— Наистина ли?

Той погали устните ми с мазолестите си пръсти.

— Наистина.

Потънах в прегръдките му. Без да губим повече време се хвърлихме върху завивките. Той искаше да бъде нежен, но аз го заразих с огъня на дивата си страст, породена от страха. Защото въпреки уверенията му, аз се страхувах за любовта ни. Съдбата можеше да бъде наш приятел, но можеше да стане и враг. Тя ми донесе Иса, но ми взе мама. Дали нямаше да си вземе и него?

Когато страстта ни се уталожи, аз легнах по гръб и зареях поглед в тавана. Не ми беше до спане, умът ми започна трескаво да търси отговор на въпросите как и кога бихме могли отново да сме заедно. Но колкото и да се мъчех, не намерих решение. Въздъхнах дълбоко и се замолих да дойде ден, когато щяхме да можем да живеем открито като мъж и жена.