Еди Маринов
Животът, вентилаторът и сапунените мехури

Колкото и красиво да е небето, колкото и приятни да са мечтите, колкото и да ни е удобно да се вкарваме в някакви естетически утопии, трябва да знаем на коя земя протича истинският ни живот. Вярно е, че Човекът не може да остане задълго „тук“ и затова и му е дадена възможността да гради своите замъци от облаци, да се бори със своите вятърни мелници, но трябва да бъде много внимателен, защото реалността е онази, която (да ме прощавате за малко неприятния израз) пуска вентилатора и разгонва облаците, че отгоре на това и пуска един сочен, миризлив екскремент вътре.

Мечтите са нещо страхотно, но красота има дори и в лайната — просто трябва да я намериш. Истинският живот е играта, за която сме родени, той е съдбата ни, той е онази игра — единствената, в чието практикуване, въпреки че постоянно губим или най-много излизаме наравно, намираме себе си и се чувстваме задоволени и себеизпълнили се.

Дори и в тази игра да има правила, ние никога, до самия край, не ги познаваме. Затова измисляме свои си и им придаваме общовалидност. Добре е да намериш някой, чиито общовалидни правила да са близки до твоите, да се покриват в основните си концепции — тогава сапунените мехурчета на битиетата се докосват, допълват се. Понякога дори навлизат едно в друго, обединяват се. Друг път, ако едното е по-малко или по-фино, се спуква и се превръща в мънички капчици морал, изпуснати от някой и търсещи друго мехурче, върху което да се залепят. Трябва обаче винаги да сме готови да променяме общовалидните си правила, да сме по-гъвкави в тях, именно за да не позволяваме на нашето мехурче да спука нечии други, да вземаме колкото се може повече от прекрасната многоцветна пяна на другите.