Еди Маринов
Едно усещане

Навън е слънчево — прекрасен ден, който придава живот на поокапалата мазилка на овехтелите, лишили се от цвят с течение на времето, но иначе прекрасни стари сгради в центъра на града. Мислите ми все още са завити с одеалото на прекрасните сънища, но въпреки това, поглеждайки внимателно в деня си, го виждам как се разлива наоколо и вътре в мен — жив и светъл. Вплитам се в птичите песни, в миризмата на боклуджийските кофи, в играта на слънцето с дърветата…

И се усмихвам. Смея се, естествено, без свян и топлината на тази усмивка ме изпълва, а аз й позволявам, оставям я да ме завладее, да ме изпълни целия, да си играе с мен и да ме води — не към бреговете на съня и мечтите, изпълнени с гнилоч и отпадъци, изхвърлени от срещата на невъзможното с реалността, а към себепознанието, към мисълта за недекларирана и непоказна промяна, към бъдещето вътре в мен. Отново за един кратък миг ставам цяло със същността си — истинската, не заучените фрази от драматичната роля, която сам избрах преди време и носих толкова често и дълго, че се отпечата върху лицето ми и вътре в сърцето ми, върху това, което мога да бъда. Зареждам се с парченца оптимизъм, които дори и сивото злободневие не може да отмие, отдавам се и свалям маската си — просто оставям хармонията, която ме заобикаля, да изкъпе истинското ми лице.

Усещам, че мога да пусна на воля облаците обаяние, вълните очарование на днешната действителност, на Сегато, да лудуват колкото си искат в мен, да карат кожата ми да настръхне, гърдите ми да туптят, изпълнени с цветния прашец на действителността. В такива моменти ставам господар на себе си и на живота си, отварям сетивата си до краен предел без страх от възможностите, без въпроси за утре, без да ми пука, че мога да се пристрастя към многообразието на живота и по този начин да загубя собствения си малък театър.

Чувството е невероятно — толкова истинско, живо, пеещо любовна песен за душата ми, носещо вкуса на горски шишарки и мириса на вятър в косите.

Прекрасен ден…

Вземи, подарявам ти го!