Васил Цонев
Ами сега?

Имаше един много голям физик. Той се изпъна, стисна главата си:

Еврика!

Измисли бомба, която можеше да унищожи цяло село.

Банкети, поздравления, ура!

Това беше голям празник за физиката.

Но науката затова е наука, защото върви напред. И именно поради това друг физик се напъна и измисли бомба, с която можеше да се заличи цял град.

Нови банкети, нови поздравления и — естествено — „ура“!

То като е тръгнало, върви.

И именно затова трети физик успя да се докопа до бомба, годна да превърне в пепел цял континент.

Не бе свършило „ура“-то от банкета, даден по този случай, когато в банкетната зала влезе запъхтян четвърти физик.

Разплакан от радост, той съобщи, че неговата бомба може да разпука земята като зряла диня.

То беше „ура“, то беше рев, то бяха прегръдки!

Защото мигове оставаха до крайната победа.

И наистина, след ден пети физик измисли бомба, способна да ликвидира слънчевата система, и след два шести физик докладва със сълзи на радост — неговата бомба с един удар заличаваше цялата вселена.

Това значеше край. Това значеше блестящ финал на науката. Сега вече учените спокойни можеха да ловят риба и да ходят на кино. Мечтата им да ликвидират вселената бе постигната.

И точно в този миг на радостни сълзи и ликуване от един от крайните столове се надигна някакъв дядка, който с треперещ глас запита:

— Добре де, ами ако има и други вселени?

Вдигнатите чаши паднаха и се разпръснаха с трясък. Физиците се спогледаха и от очите им закапаха сълзи на безпомощност и обида.

Леле, ами ако е вярно?

Ами сега?