Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Фейлетон
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2018)
Издание:
Автор: Васил Цонев
Заглавие: Утро в замъка „Сан Суси“
Издание: първо
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1976
Тип: Разкази. Фейлетони. Приказки
Националност: българска
Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“, София
Излязла от печат: 15.VI.1976 г.
Редактор: Димитър Начев
Художествен редактор: Борис Китанов
Технически редактор: Георги Кожухаров
Художник: Генчо Симеонов
Коректор: Лилия Вълчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4887
История
- —Добавяне
Ще взема двама идеални граждани.
Единият е научен работник — професор, известен не само у нас, но и в чужбина. Човек, който със своя труд, със своя ум дава повече, отколкото десетки други.
Вторият е ученик. Блестящ, пръв в гимназията.
Първият е настоящето. Вторият е бъдещето.
И ето, професорът, ученият, изведнъж усеща, че нещо става в главата му. Преуморените неврони започват да подскачат, мисълта губи блясъка си. Ами сега?
И лекарят препоръчва — спорт. Активна почивка.
— Но това е загуба на време! — възкликва ученият.
Лекарят вдига рамене:
— Друг изход няма.
И тогава нашият приятел се вижда принуден за първи път в живота си да спортува. И си купува ски, обувки и екипировка. И отива в един от нашите планински курорти. И понеже понятие си няма от нещата, влиза в един от нашите луксозни хотели и иска стая.
Администраторите го гледат зяпнали. Каква стая, откъде стая?
Ученият също е смаян. Как може да няма стая? Та нали именно хотелите са най-рентабилните предприятия в света? Връщат инвестициите, вложени в тях, само за година-две? Защо да няма стая? Той е готов да плати.
Администраторът вдига рамене. Всичко е заето.
Ученият примигва, примигва, започва да дрънчи телефоните в София и най-сетне го вреждат. В почивна станция. С още четирима души в стая. С пернишка печка. Без топла вода.
Сутринта ученият тръгва към ски пистата като гръмнат. За пръв път от толкова време спи с други хора в стая. Вярно, едно време като войник беше спал в общо помещение, но това беше младост. А сега всяко обръщане на съседа в леглото го кара да подскача. И цялата нощ имаше чувство, че спи върху въглени…
Но слънцето е блестящо, снегът също. Пред учения се открива чудесна бяла писта. С лифт. Един лифт. И на лифта — огромна опашка. Ученият се нарежда на опашката и започва да мисли. Защо един лифт? Толкова пари, дадени за хотели, толкова реклами — всичко струва милиони. А лифтът — само хиляди. За какъв дявол е този курорт, ако няма лифт?
Но стои и чака. Наред с него чакат други граждани. Архитекти, инженери, първенци в производството. Седят и чакат. Откъснали от отпуската си десет дни за спорт, но вместо да спортуват, седят и чакат.
А в това време край тях минава нашият приятел — ученикът. За разлика от учения, за разлика от архитектите, инженерите и първенците в производството, той целият е „вносен“. Блестящо яке, блестящи клинове, обувки, ски. Само екипировката му струва към 500 лева. Професорът оглежда своята и леко се изчервява. Той би дал тази сума, но красивите екипировки са за спортистите.
За разлика от професора ученикът е бодър и весел. Той е спал в най-луксозния хотел, с още един приятел в стая. Сутринта се е изкъпал с гореща вода. Сервирали са му красиви сервитьорки. Чудесна храна.
Ученият го зяпа и си мисли. Хай да му се не види! Нима за тия хлапаци са направени луксозните хотели в страната? Вярно, че има решение за развитието на спорта, но другарите от БСФС не биха ли могли да се погрижат да построят хижи и общежития за спортисти? Та тия са млади! Биха могли и по двадесет в стая да спят. Дори ще им е по-весело! От къде на къде държавата ще плаща луксозни цени в най-луксозните хотели?
Но следва нова изненада. Ученикът с усмивка минава край опашката, всички се отдръпват и му дават път. Той няма време да чака. Той трябва да тренира, защото след няколко дни ще има състезание. Именно за това състезание най-хубавата писта в курорта, където също има лифт, не работи. Пазят я за състезанието.
И ученикът се качва и весело маха с ръка на учения:
— Чау, батенка, как си?
Ученият го гледа, мига и зяпа. И остава на опашката. Той, една от нашите гордости, настоящето, човекът, от когото чакаме толкова много, човекът, който е дал толкова много. Стои си върху дървени ски, с демодирани обувки, с демодиран клин и демодирано яке и чака, чака, чака… И понеже мисли, понеже е умен, започва да се гневи, да се бунтува и нервите, които беше дошъл да оправя, се разбишкват съвсем…
А блестящият, първият ученик, от когото очакваме да стане негов заместник, лети по пистата, облечен като принц, и започва да си мисли странни неща:
— Е, добре де. Мечтата ми е да стана като този учен. Да ме уважават колегите у нас и в чужбина, да допринеса нещо на род и родина? И за какво? Да ходя облечен като беден роднина, да чакам по лифтовете, да спя в лошо отоплени стаи по пет човека заедно, без топла вода, без луксозно сервиране? Е защо?
И лека-полека у него започва да се прокрадва друга мисъл:
— А не е ли по-добре да си остана спортист? Ще си изживея младостта като цар, а сетне — треньор. Пак луксозни хотели, пак луксозни ресторанти…
И когато завършва гимназия, не се записва в МЕИ, не в Медицинската академия, не в ИСИ, а във… ВИФ!